Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (18)

XVII

Ето защо винаги съм презирал празния шум на вятъра от думи. И съм бил нащрек спрямо изкусните уловки на езика. И когато моите генерали, с непоклатимата си глупост, идваха да ми кажат: „Народът се бунтува, предлагаме ти да действаш ловко…“, аз отпращах генералите. Понеже ловкостта е само куха дума. А шикалкавенето е невъзможно при съзиданието. Създаваме това, което правим, и нищо друго. И ако твърдиш, че докато преследваш една цел, ти се стремиш към друга, различна от първата, само заслепеният от думите би помислил, че си ловък. Тъй като създаваш в крайна сметка онова, към което вървиш, и нищо друго. Даже и когато влагаш усилия в нещо, с което после ще воюваш. Аз създавам устоите на врага си, ако воювам с него. Закалявам го и той укрепва. И ако твърдя напразно, че в името на бъдещи свободи засилвам моята принуда, аз създавам принуда. Понеже не можем да хитруваме с живота. Не можеш да измамиш дървото: то расте така, както го направляваш. Останалото е вятър от думи. И ако твърдя, че жертвувам моето поколение за щастието на бъдещите поколения, хората са пожертвувани. Не тези или онези, а всички. Просто всичките ги затварям в нещастието. Останалото е вятър от думи. И ако водя война, за да постигна мир, натворявам война. Мирът не е състояние, което се постига чрез войната. Ако вярвам в мира, завоюван с оръжие, и слагам оръжие, аз загивам. Понеже мога да наложа мира само ако творя мир. Тоест ако приемам или попивам, и ако всеки човек намери в моята империя израз на собствените си желания. Защото образът може да е един и същ, а всеки да го обича посвоему. Само един несъвършен език противопоставя хората, тъй като желанията им не се различават съществено. Никога не съм срещал някой, който да желае хаос, низост или пък разруха. Образът, който не им дава покой и който биха искали да създадат, си прилича от единия до другия край на света, но те се опитват да го постигнат по различни пътища. Един вярва, че свободата ще позволи на човека да достигне разцвет, друг — че принудата ще го изгради възвишен, но и двамата желаят неговото величие. Този смята, че милосърдието ще ги сплоти, онзи презира добротата, която е само почит към язвата, и заставя човека да съгради кула, в която ще се обединят усилията на единия и на другия. А и двамата работят за любовта. Един вярва, че благоденствието е най-важният от всички проблеми, понеже човекът, освободен от материални тегоби, намира време да развива сърцето, душата и интелекта си. Но другият счита, че качествата на душите, сърцата и интелекта съвсем не са свързани с храната, нито с удобствата, които им се предоставят, а с даровете, които са били призовани да поднесат. Той вярва, че единствено красиви са храмовете, породени от взискателността на Бога и предадени в откуп. Но и двамата желаеха да разхубавят душата, сърцето и интелекта. И двамата имат право, понеже нима може да се извиси някой в робството, в жестокостта и в затъпяването на един непосилен труд? Но кой ли пък може да се извиси в слободията, в почитта към разложението и безсмислени дела, които служат само на безделници, за да убият времето си?

И ето ги, грабнали оръжията заради безплодни думи в името на една и съща любов. И започва войната, която е търсене и борба и хаотично движение в неотменната посока, подобно дървото на моя поет, което, сляпо по рождение, бе блъскало стените на своя затвор, докато счупи прозорче в тавана, за да избликне към слънцето, най-сетне право и гордо.

Мирът — аз не го налагам. Създавам устоите на врага си и неговата ненавист, ако се задоволя да го покоря. Но велико дело е да приобщиш някого към вярата си, а приобщаване значи приемане. То е да предложиш на всеки дреха по негова мярка, за да се чувствува удобно в нея. И една и съща дреха за всички. Защото всяко противоречие е просто липса на умение.

Затова повтарям молитвата си:

„Господи, просветли ме. Изпрати ми мъдрост, за да помирявам чрез нов образ, който би им се сторил познат, без да изисквам от едните или от другите да се откажат от желания, вдъхнати им от тяхното пламенно усърдие. Така е и с кораба, Господи! Онези, които, без да разбират, дърпат въжетата отляво на борда, се борят срещу тези, които дърпат отдясно. Те биха се намразили поради невежество. Но ако го знаят, обединяват усилията си и всички дружно служат на вятъра.“

Мирът е дърво, което израства бавно. Потребно ни е, както на кедъра, да всмучем още много камънак, за да го изградим в целостта му…

Да градиш мир значи да построиш достатъчно широк обор, за да може цялото стадо да си отпочива в него. Значи да построиш двореца достатъчно просторен, така че всички хора да могат да се съберат в него, без да са принудени да изоставят нещо от своите товари. Не става дума да ги осакатяваме, за да ги задържим вътре. Да градиш мир значи да измолиш Бог да даде своето пастирско наметало, за да приемеш хората с цялата необгледност на техните желания. Подобно на майката, която обича синовете си: и първия — свенлив и ласкав, и втория, неудържим и жизнен, и третия — може би гърбав, хилав и недоразвит. Но всички те, толкова различни, вълнуват сърцето й. И всички те, с многоликата си любов, служат на нейната слава.

Но мирът е дърво, което се изгражда бавно. Потребна е повече светлина, а аз я нямам. И нищо още не е очевидно. И аз избирам и отхвърлям. Би било твърде лесно да установим мира, ако те вече си приличаха.

Така пропадна ловкостта на моите генерали, понеже с непоклатимата си глупост те дойдоха да ми излагат доводи. И си спомних думите на баща ми: „Изкуството на умуването, което позволява на човека да изпада в заблуда…“

— Ако нашите хора изоставят повинностите към империята, то значи са се размекнали. Затова ще им подготвим засади и те ще заякнат, а империята ще бъде спасена.

Така говорят учителите, чиято мисъл се движи от следствие към следствие. Но животът просто е. Както е дървото. И стъблото не е изнамерен от кълна начин да стане клонка. Стъбло, кълн и клонка представляват един и същ разцвет.

Тъй че ги поправих:

— Ако нашите хора са се размекнали, то е защото империята в тях е мъртва, а тя подхранваше жизнеността им. Така е и с кедъра, когато изчерпи дарбата си за живот. Той вече не превръща камънака в кедър. И започва да се разпилява из пустинята. Затова е важно да ги приобщим, за да се въодушевят отново…

Въпреки това, поради моята снизходителност — тъй като генералите не можеха да ме разберат — аз ги оставях да играят играта си и те изпратиха хора да ги избият край един кладенец, който никому не бе притрябвал, понеже бе пресъхнал, но точно там случайно бе разположил стана си неприятелят.

Хубава е, разбира се, престрелката около кладенеца, този танц покрай цветето, понеже оня, който завладее кладенеца, се венчава със земята и преоткрива вкуса на победите. И врагът кръжи изотзад с широкия размах на гарваново ято, вдигнато от твоя ход, и описва своя кръг, за да кацне там, където вече не ще го застрашаваш. Тогава пясъкът, който ги е всмукал зад тебе, натежава от барут. И ти играеш на живот и смърт в своята мъжественост. И танцуваш около един център, отдалечаваш се и се приближаваш към нещо.

Но ако там има само пресъхнал кладенец, играта вече не е същата. И ти знаеш, че е ненужен този кладенец, че е лишен от смисъл, както заровете в играта, когато не залагаш на тях богатството си. Моите генерали, забелязали, че хората играят на зарове и се убиват заради измама, бяха повярвали в заровете. И бяха разиграли кладенеца като празен зар. Но никой не убива заради измама при празен зар.

Моите генерали никога не са разбирали добре любовта. Виждат влюбения как прелива от възторг пред зората, която със събуждането носи неговата любов. Виждат и воина, въодушевен от зората, която със събуждането му донася победата в поход. Тази, която вече се обтяга в него и го гъделичка. И те вярват, че зората е могъща, а не любовта.

Но аз казвам, че нищо не може да се направи без любов. Понеже зарът те отегчава, щом не е натоварен с желан смисъл. И зората те отегчава, ако просто те връща в твоята нищета. И смъртта заради ненужния кладенец е тегоба.

Колкото по-тежък е трудът, с който се изтощаваш в името на любовта, толкова повече се разпалваш. Колкото повече даваш, толкова повече израстваш. Но е потребен някой, който да приеме твоя дар. Защото да даваш не значи да хвърляш на вятъра.

Моите генерали, видели някой да дава с радост, просто не бяха проумели, че има и някой, който получава. И не разбираха, че не е достатъчно да смъкнеш кожата от гърба на човека, за да го въодушевиш.

Но оня ранен бе изненадан от мен в огорчението си. И той ми каза:

— Ще умра, господарю. Аз отдадох кръвта си. И не получавам нищо в замяна. Повалих врага с куршум в корема и го наблюдавах, докато умираше, преди друг един да отмъсти за него. Стори ми се, че се самопостига в смъртта си, изцяло отдаден на вярата си. И смъртта му беше откупена. А аз — затова, че изпълних заповедта, дадена от моя ефрейтор, а не от някой друг, чието обогатяване би я откупило — аз умирам с достойнство, но в отегчение.

Колкото до останалите, те бяха побягнали.