Херман Мелвил
Моби Дик (98)

Глава 96
Топилнята

Освен по закачените лодки един американски китоловен кораб се познава отвън и по топилнята си. Такъв кораб представя странната аномалия на постройка от здрава зидария, завършена с дъб и коноп. Все едно, че от някое поле е била пренесена на палубата му тухларна пещ.

Топилнята се намира между предната и главната мачта, най-просторната част на палубата. Дървената част под нея е от особено здрави греди, за да може да издържи тежестта на една солидна маса от тухли и хоросан, десет на осем стъпки по площ и пет стъпки висока. Основите не проникват под палубата, но зидарията е здраво закрепена с тежки железни скоби, които я обхващат отвред и са завинтени за гредите на палубата. Отстрани е облицована с дърво, а отгоре е изцяло покрита с широк, наклонен, обкован с летви капак. Като вдигнем този капак, откриваме двата големи казана с обем по няколко бурета всеки. Когато не се използват за работа, поддържат ги извънредно чисти. Понякога ги търкат със сапун и пясък, докато светнат отвътре като сребърни съдове. По време на нощните дежурства някои безсрамни стари моряци се вмъкват вътре да си подремнат. Когато ги лъскат, моряците — по един във всеки съд — водят често поверителни разговори над железните устни на казаните. Те са място и за твърде дълбоки математически размишления. Въртейки усърдно сапуна в левия казан от топилнята на „Пекод“, аз бях поразен за първи път от забележителния геометричен факт, че всяко тяло, което се плъзга по кръгла плоскост — моят сапун например, — се спуска за еднакво време от която и да е точка.

Като вдигнем вратата пред двата казана, виждаме зидарията и двата железни отвора на пещите, които са точно под казаните. Тези отвори имат тежки железни врати. За да не се предава горещината от пещта на палубата, под цялата долна площ на топилнята има плитък резервоар. Един канал в задната част на този резервоар непрекъснато допълва изпаряваната вода. Външни комини няма; димът излиза направо през отвор в задната стена. Но да се върнем за малко назад.

Беше към девет часа вечерта, когато топилнята на „Пекод“ бе поставена за първи път в действие при сегашното пътуване. С наглеждането на работата бе натоварен Стъб.

— Готово ли е всичко? Вдигнете тогава капака и почвайте. Хайде, готвачо, запали пещите.

Това беше много лесно, защото дърводелецът бе хвърлял там стърготините от работата си през цялото пътуване. Тук трябва да се каже, че първият огън в топилните на китоловен кораб трябва да се поддържа за известно време с дърва. След това дървата се употребяват само за по-бързо подпалване на редовното гориво. С една дума, след като са били претопени, крехките, очистени парчета мас, наричани сега пръжки, все още съдържат доста мазнина и те именно поддържат огъня. Като пълнокръвен горящ мъченик или самоизгарящ се мизантроп, щом бъде подпален, китът си доставя сам гориво и изгаря чрез собствен огън. Да би могъл да изгаря и собствения си дим! Защото този дим е ужасен, а вие сте длъжен да го вдишвате и не само да го вдишвате, но и да живеете в него известно време. Той има неописуема, дивашка, индуска миризма, каквато се разнася около погребални клади. Мирише като левия фланг в деня на Страшния съд, един довод за съществуването на преизподнята.

Към полунощ топилните бяха под пара. Бяхме се отървали от скелета; вдигнали бяхме платна; подухваше освежителен вятър; наоколо беше непрогледен океански мрак. Но огнените езици, които лумваха от време на време из опушените димоотводи, лижеха ръба на този мрак и озаряваха горните въжета на вантите като прочутия гръцки огън^[1]. Горящият кораб се носеше напред, сякаш натоварен безпощадно с някакво отмъстително дело. Така натоварените със смола и сяра бригове на храбрия идриот Канарис, напускайки посред нощ пристанищата си с пламнали платнища вместо платна, се нахвърляли върху турските фрегати и ги подпалвали.

Вдигнатият капак на топилнята откри голямата пещ. До нея бяха застанали татарските фигури на харпунджиите езичници, вечните огняри в китоловните кораби. С огромни дълги вили те хвърляха свистящи късове мас в кипящите казани или разравяха огъня под тях, докато змийските езици на пламъка се извиваха из вратите, търсейки да ги опарят по нозете. Димът се извиваше в тъжни спирали. При всяко подскачане на кораба подскачаше и кипящата мас, която гореше сякаш от нетърпение да ги плисне в лицето. Срещу отвора на топилнята, от другата страна на широкото дървено огнище, беше руданът. Той служеше за морски диван. Тук, когато нямаха друга работа, дежурните се изтягаха да наблюдават червените огнени езици, докато ги засмъдят очите. Мургавите им лица, зацапани от дим и пот, рошавите бради и яркият дивашки блясък на зъбите им се появяваха внезапно, озарени от пламъка на топилнята. Докато си разказваха своите безбожни приключения — страхотни приказки, предадени с весели слова; докато дивашкият им смях бликаше като пламъка от пещта, а харпунджиите размахваха неистово пред тях огромните си вили и черпаци; докато вятърът ревеше, морето подскачаше, а корабът стенеше и се гмуркаше, отнасяйки все пак благополучно своя пламтящ ад в морския и нощен мрак, като скърцаше презрително с бялата кост на муцуната си и плюеше злобно на всички страни, — летящият „Пекод“, натоварен с диваци и огън, изгарящ мъртвец и гмуркащ се в непрогледния мрак, изглеждаше въплътения двойник на безумната душа на своя комендант.

Така поне се струваше на мене, застанал с часове до руля да направлявам безмълвно в морето този огнен кораб. Сам обгърнат през това време в пълен мрак, аз виждах много по-добре червенината, безумието, призрачността на другите. Непрестанната гледка на сатанинските очертания пред мене, подскачащи наполовина в дим, наполовина в пламък, породиха най-после сходни видения в душата ми, щом започнах да се отдавам на необяснимата дрямка, която ме наляга винаги при среднощно дежурство при руля.

Но тази нощ ми се случи нещо странно, което не съм си обяснил и досега. Трепвайки от кратко задремване на крак, почувствах с ужас, че е настъпила някаква съдбоносна беда. Румпелът от китова челюст ме блъсна, както се бях облегнал на него; в ушите ми шумяха тихо платната, току-що започнали да се надуват от вятъра; смятах, че съм с отворени очи; полусъзнателно потърках клепачите си, за да ги отворя още повече. Но въпреки това не виждах никакъв компас пред себе си, при все че само преди една минута, както ми се струваше, го наблюдавах при светлината на силната компасна лампа. Отпред не се виждаше сега нищо друго освен непрогледен мрак, озарявай призрачно от време на време от червени езици. А над всичко имах впечатлението, че бързият, летящ съд, върху който се намирах, не се стремеше към някакво пристанище напред, а просто бягаше от всички пристанища. Обзе ме замайващо, почти предсмъртно вцепенение. Ръцете ми сграбчиха конвулсивно румпела с безумното съзнание, че той е някак като по магия обърнат в обратна посока. Господи, помислих аз, какво става с мене? Уви! По време на краткото си задремване аз се бях обърнал с лице към кърмата, гърбом към носа и компаса. В един миг се завъртях точно навреме да предотвратя втурването на кораба срещу вятъра, който по всяка вероятност щеше да го преобърне. Колко приятно и с каква благодарност се отървах от тази нощна халюцинация и от опасността да изхвръкна през борда!

Не гледай прекалено продължително огъня в лицето, човече! И никога не задремвай с ръка върху руля! Не обръщай гръб на компаса; възприемай първото подсказване на тласкащия те румпел; не вярвай на изкуствения огън, който придава призрачност на всичко. Утре, озарени от естественото слънце, небесата ще бъдат ясни; това, което е сияло със сатанински блясък в раздвоените огнени езици, ще има на сутринта съвсем друг, по-нежен изглед при светлината на славното, златно, радостно слънце, единственото истинско светило… Всички други са лъжци.

Въпреки това слънцето не скрива нито нерадостните блата на Вирджиния, нито прокълнатата римска Кампания, нито пространната Сахара, нито милионите мили пустини и скърби под луната. Не скрива то и океана, тъмната част на нашата земя, заемаща цели две трети от нея, затова и смъртният, който таи в себе си повече радост, отколкото скръб, този смъртен не е истински… той е или неистински, или недоразвит. С книгите е същото. Най-истински от всички хора е скърбящият човек, а най-истинска от всички книги е Соломоновата; Еклисиаст пък е най-прекрасно изкованата стомана на страданието. „Всичко е суета.“ Всичко. Този твърдоглав свят и до днес не е схванал нехристиянската Соломонова мъдрост. Но който отбягва болниците и тъмниците, минава набързо през гробищата и предпочита да говори за опери вместо за ада; нарича Купер, Йънг, Паскал и Русо жалки болни хора и през целия си безгрижен живот се кълне, че Рабле е мъдрец, и затова е весел — на такъв човек не подобава да седне на надгробен камък и да нарушава покоя на влажната зелена плесен с безкрайно дивния Соломон.

Но и Соломон казва: „Человек, който свърне очи от пътя на разума, ще стигне (докато е жив, то се знае) в събранието на мъртъвците.“ Не се отдавай следователно на огъня, за да не те заблуди и да не те умъртви, както стори с мене. Има мъдрост, която е страдание; но има страдание, което е лудост. А в някои души се таи истински планински кетскилски орел, който може да се спуска в най-тъмните клисури и да излита отново из тях, за да витае невидим в слънчевите простори. Но дори ако лети винаги в клисурите, те са в планините; така че и при най-ниското си спускане планинският орел е много по-високо от най-високия полет на птиците в равнината.