Херман Мелвил
Моби Дик (6)

Глава 4
Юрганът

Когато се събудих призори на другия ден, Куийкуег бе метнал с голяма обич и нежност ръка върху мене. Да помислите просто, че съм му съпруга. Юрганът беше от зашити едно до друго разноцветни квадратчета и триъгълничета, така че татуираната ръка на Куийкуег, същински объркан критски лабиринт с най-различни цветове (вероятно защото е запретвал неравномерно ръкави и я е излагал както дойде на слънчевите лъчи), изглеждаше като част от пъстрия юрган. Когато се събудих, аз наистина не можах да я отлича от него, дотолкова багрите им се сливаха; само по тежестта и притискането разбрах, че Куийкуег ме е прегърнал.

Изпитах твърде странни чувства. Ще се опитам да ги обясня. Много добре си припомням, че като дете ми се случи нещо подобно, но тъй и не можах да разбера сън ли беше, или действителност. Случката беше следната. Бях направил някаква поразия — опитал се бях, струва ми се, да изляза през комина, както бях видял преди няколко дни да постъпва един малък коминочистач; а мащеха ми, която постоянно ме пляскаше за нещо или ме пращаше да спя гладен, ме издърпа за краката и ме прати в леглото, при все че беше само два часа следобед на 21 юни, най-дългия ден от годината в нашето полукълбо. Чувствах се ужасно. Но нямаше какво да сторя, затова отидох в стаичката си на третия етаж, съблякох се, колкото е възможно по-бавно, за да убия времето, въздъхнах горчиво и легнах.

Лежах и размишлявах унило, че трябва да минат цели шестнадесет часа, преди да мога да очаквам възкресение. Шестнадесет часа в легло! Кръстът ме заболя, като си помислих това. А беше толкова светло; слънцето грееше през прозореца, коли трополяха по улиците, из цялата къща се чуваха весели гласове. Чувствувах се все по-зле и по-зле… Най-после станах, облякох се, слязох долу по чорапи, намерих мащехата си и се хвърлих веднага в нозете й, умолявайки я да се смили и да ме набие за простъпката ми; да ме накаже, както ще, само да не ме осъжда да лежа толкова време. Но тя беше от най-добрите и добросъвестни мащехи, затова трябваше да се върна обратно в стаята си. Няколко часа лежах там съвсем буден, чувствайки се толкова зле, колкото не съм се чувствал никога след това, дори при най-големи по-късни нещастия. Най-после трябва да съм се унесъл в някаква кошмарна дрямка; когато се пробудих бавно — все още сънен, — отворих очи и видях, че стаята, доскоро огряна от слънце, бе потънала в пълен мрак. Почувствах веднага как се разтрепервам, нищо не се виждаше, нищо не се чуваше; само някаква невидима ръка като че държеше моята. Ръката ми бе отпусната на юргана, а безименната, невъобразима, мълчалива фигура или призрак, сложила ръка върху моята, като че седеше до мене на леглото. Стори ми се, че лежа така цяла вечност, смразен от ужас, без да смея да отдръпна ръка, макар и да предполагах, че ако мога да я оттегля поне един-два пръста, страшната магия ще се разсее. Не зная как се отървах най-после от това състояние; но когато се събудих сутринта, припомних си го със същия ужас и още много дни, седмици и месеци се измъчвах от напразни опити да си обясня тази тайна. И до ден-днешен често се чудя каква беше тя.

Като изключим ужасния страх, чувството, което изпитах тогава от онази невидима ръка, беше много сходно с това, което изпитах, когато се събудих и видях, че ме е прегърнала езическата ръка на Куийкуег. Но постепенно всички събития от миналата вечер се превърнаха трезво и последователно в неоспорима реалност и аз продължих да лежа, развеселен от смехотворното положение. Защото, макар и да се стараех да отместя ръката му — да разтворя младоженската му прегръдка, — той продължаваше, все още заспал, да ме стиска здраво, сякаш бяхме сраснали близнаци, които само смъртта може да раздели. Помъчих се да го събудя.

— Куийкуег!

Той само изхърка в отговор.

Аз се обърнах, изпитвайки чувството, че шията ми е в конски хомот, и усетих изведнъж леко одраскване. Отмятайки юргана, видях, че томахавката лежи до дивака като някое бебе с продълговато лице. „Много приятно положение наистина, помислих си; да лежиш в чужда къща посред бял ден с людоед и томахавка!“

— Куийкуег! За бога… Куийкуег, събуди се!

Най-после, след много въртене и непрестанни гръмки увещания, че не е прилично да притиска в такава брачна прегръдка един мъж, успях да изтръгна от него някакво ръмжене; след малко той оттегли ръката си, разтърси се като току-що излязло от водата нюфаундлендско куче, седна в леглото, изпънат като дръжка на копие, погледна ме и потърка очи, сякаш не можеше да разбере добре как съм се озовал тук; постепенно започна да се опомня. В това време аз лежах и го гледах спокойно, без да се страхувам особено много, зает да разглеждам отблизо това толкова необикновено същество. Когато най-после разбра, както изглежда, какъв е другарят му по легло, той като че се примири с този факт; скочи на пода и започна да ми обяснява със знаци и звуци, че ако искам, той ще се облече първи и след това ще ме остави да се облека насаме. „При дадените обстоятелства, помислих аз, това е много учтиво начало от твоя страна, Куийкуег. Казвайте каквото щете, но тези диваци имат наистина вродено чувство за деликатност.“ Тази моя похвала се отнася специално за Куийкуег, който ми оказваше такова голямо внимание и уважение при дадените обстоятелства, докато самият аз се бях провинил в доста голяма грубост към него; все още в леглото, аз наблюдавах всичките му движения, докато се обличаше, защото любопитството надделя над благовъзпитаността. Все пак човек като Куийкуег не се среща всеки ден, затова действията му заслужаваха по-особено наблюдение.

Той започна обличането си от главата, като си сложи най-напред касторената шапка, която впрочем беше много висока, после — все още без панталони — затърси обущата си. Не мога да кажа защо постъпи така, но още в следния миг се пъхна с обуща в ръка и шапка на глава под кревата; от честото силно пъшкане и пухтене разбрах, че се мъчи да се обуе, макар да не знам кой закон повелява човек да се обува насаме. Но виждате ли, Куийкуег беше в преходен стадий на развитие — нито гъсеница, нито пеперуда. Той беше достатъчно възпитан, за да прояви по най-чудноват начин чуждестранния си произход. Но възпитанието му не беше завършено. Не беше още дипломиран. Ако не бе до известна степен цивилизован, нямаше и да помисли за обуща; а ако не беше все още дивак, и през ум нямаше да му мине да се навира под кревата, за да се обуе. Най-после излезе оттам с измачкана и нахлупена над очите шапка, след това започна да тропа и накуцва из стаята, сякаш не бе свикнал много с обуща, а тъй като те бяха мокри, сгърчени, от юфт — и вероятно не по мярка — сигурно го стискаха и измъчваха при първите стъпки в студеното утро.

Забелязах, че на прозореца нямаше завеси, освен това улицата беше толкова тясна, че от насрещната къща се виждаше много добре в стаята ни, в която Куийкуег представяше много неестетично зрелище, както се разтакаше насам-нататък само с шапка и обуща, та го помолих, както можах, да ускори някак обличането си, особено да обуе по-бързо панталоните си. Той изпълни искането ми, после започна да се мие. По това време на деня всеки християнин би измил лицето си; но за моя изненада Куийкуег се задоволи да измие само гърдите и ръцете си. После си облече жилетката, взе парче твърд сапун от умивалника насред стаята, намокри го и започна да сапунисва лицето си. Наблюдавах да видя къде държи бръснача си; уви! Той взе харпуна от ъгъла до леглото, извади дървената му дръжка, взе острието, наточи го малко на подметката си, отиде до парчето огледало, окачено на стената, и започна юнашки да стърже или по-точно да дере бузите си. „Като че се самонаказваш, Куийкуег, помислих аз, с най-тъпия кухненски нож.“ По-късно обаче, когато научих от каква тънка стомана са остриетата на харпуните и колко остри ги поддържат винаги, не се чудех вече на тази операция.

Той завърши скоро тоалета си и излезе гордо от стаята, облечен с моряшката си полушубка и понесъл ловното копие като маршалски жезъл.