Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 135
Гонитбата — ден трети

Настъпи ясното и свежо утро на третия ден и самотният нощен дежурен бе отново сменен от тълпа дневни наблюдатели, накацали по всички мачти и почти по всички рей.

— Виждате ли го? — извика Ахав; но китът не се виждаше още. — Все пак сме в дирята му; трябва само да не я загубваме. Ей, рулевият! Здраво досегашния курс! Какъв чудесен ден! Ако светът бе току-що сътворен за лятно жилище на ангелите и днес бе утрото на първия му ден, и тогава дори надали щеше да го озари по-прекрасен ден! Това дава повод за много размишления, ако Ахав имаше време да мисли; но Ахав никога не мисли; той само чувства, чувства, чувства; това е достатъчно за смъртните! Мисленето е дързост. Само Господ има право и предимство. Мисленето трябва да бъде хладнокръвно и спокойно; а нашите жалки сърца туптят и жалките ни мозъци са прекалено възбудени. Въпреки това понякога ми се е струвало, че мозъкът ми е премного спокоен — почти смразен; и старият ми череп пращи като чаша, която всеки миг може да се пръсне от замръзналата вода в нея. Но косата ми расте и до тоя миг, а пък за растеж е необходима топлина; или не, тя е като мъх, който може да расте навред — и в пукнатините на гренландските ледници, и върху лавата на Везувий. Как я развява буйният вятър; шибаме с нея, както разкъсани платна шибат своя подмятан от бурята кораб. Противен вятър, който по-рано сигурно е духал из тъмнични ходници и килии, проветрявал е болнични зали, а сега пристига да вее тук, невинен като овчица. Да се маха!… Замърсен е! Ако бях вятър, нямаше да духам из такъв порочен, жалък свят. Бих пропълзял в някоя пещера и бих се свил там. И все пак вятърът е нещо смело и благородно! Кой е могъл да го завладее?

Той нанася последния, решителен удар във всяка борба! Ако се втурнеш да го прободеш, само ще минеш през него. Да! Страхливецо, ти шибаш безмилостно голите хора, но не дочакваш да те шибнат поне веднъж. И Ахав дори е по-доблестен… по-благороден от тебе. Да имаше поне тяло; но всичко, което най-страшно възмущава и оскърбява човека, е безплътно; безплътно само като обект, не и като действена сила. Каква особена, коварна, зловредна разлика! И все пак повтарям и се кълна, че във вятъра има нещо възвишено и прелестно! В тия топли пасати поне, които духат в ясното небе с постоянна, мощна равномерност, не се отклоняват никога от целта си, както и да се обръщат и връщат долните морски течения, както и да бързат и лъкатушат величествените сухоземни Мисисипи, които не знаят сякаш къде трябва да стигнат. Кълна се във вечните полюси! Същите пасати, които отнасят право напред моя кораб; тези пасати или нещо, подобно тям… също така неизменно и могъщо, отнася напред и кораба на моята душа! Напред! Хей, вие горе! Какво виждате?

— Нищо, сър.

— Нищо! А пък наближава пладне! Дублонът почва вече да се моли! Погледнете слънцето! Да, да, така трябва да е. Отминали сме го. Дали наистина сме го изпреварили? Но тогава той гони мене, не аз него… Там е злото; а трябваше да предвидя това. Глупак! Ами въжетата… харпуните, които влачи. Да, да, отминали сме го през нощта. Обратно! Обратно! Слизайте всички освен редовните дежурни! Към затяжките!

Досега вятърът беше зад кърмата на „Пекод“, така че, обръщайки се в обратна посока, корабът се насочи точно срещу вятъра, разсичайки пяната на своята бяла диря.

— Точно срещу вятъра се носи той към зиналата паст — промърмори на себе си Старбък, докато завързваше за парапета току-що издърпаната затяжка. — Бог да ни пази, но аз вече чувствам, че костите ми овлажняват и мокрят отвътре плътта ми. Струва ми се, че вървя против Бога, като изпълнявам заповедите на капитана!

— Приготви се да ме издигнеш на мачтата! — извика Ахав, като пристъпи към въжения кош. — Скоро ще го срещнем.

— Да, сър.

Старбък изпълни веднага заповедта на Ахав, който се залюля отново в коша на мачтата.

Мина цял час, проточил се като златна нишка във вечността. Самото време бе затаило дъх в нетърпеливо очакване. Най-после, на около три румба от наветрената страна, Ахав зърна отново фонтана, а в същия миг три възгласа излетяха от трите мачти като огнени езици към него.

— Лице с лице те срещам за трети път, Моби Дик! Ей, на палубата! По-здраво стегнете реите; карайте право в сърцето на вятъра! Моби Дик е още далеко, рано е да спускаме лодките, мистър Старбък. Платната се разлюляха! Застани зад рулевия с чук в ръка. Така, така; той плува бързо, трябва да се спускам. Но да огледам още веднъж от високо морето; имам време да го сторя. Стара, стара, а в същото време толкова млада гледка; непроменена нито на косъм, откакто я видях за първи път като момче от дюните на Нантъкит! Същата!… Същата!… Каквато е била пред Ной, такава е и пред мене. Към подветрената страна вали слаб дъжд. Колко е красиво там! В тая посока сигурно се стига някъде… до необикновена страна, с лесове, по-хубави от палмовите. Подветрената страна! Нататък плува Белия кит; да държа срещу вятъра тогава; това е по-добра, макар и по-тежка посока. А сега сбогом, сбогом, стара мачто! Какво е това?… Зелено ли? Да, тънък мъх е поникнал в запушените цепнатини. Но по главата на Ахав няма такива зелени петна. Това е разликата между стария човек и старото дърво. И все пак, стара мачто, ние остаряхме заедно; но корпусите ни са още яки, нали, корабе мой? Само без един крак — нищо друго. Кълна се в небето, че мъртвото дърво превъзхожда във всяко отношение живата ми плът. Не мога да се сравня с него; а виждал съм кораби от мъртво дърво да надживяват хора, създадени от живата плът на най-жизнени бащи. Какво каза той? Че ще върви всякога пред мене като лоцман; и въпреки това ще го видя отново, но къде? Нима ще имам очи и на морското дъно, ако предположим, че ще сляза по тая безкрайна стълба? Цяла нощ се отдалечавах от мястото, където той трябва да е потънал. Да, да, и ти като мнозина други каза безпощадна истина, когато се отнасяше до тебе; но що се отнася до Ахав — не улучи. Сбогом, мачто… оглеждай се внимателно за кита, докато ме няма. Ще си поприказваме утре, не, довечера, когато Белия кит бъде вързан за главата и опашката край тебе.

Той даде знак и продължи да оглежда простора, докато го спуснаха към палубата.

След някое време лодките бяха спуснати; застанал до кърмата на своята, Ахав се позамисли преди спускането й, повика с ръка помощника си, който държеше едно от въжетата на скрипеца, и му заповяда да почака.

— Старбък!

— Сър?

— За трети път корабът на душата ми се спуска в това плаване, Старбък.

— Да, сър, така пожела ти сам.

— Някои кораби напускат пристанищата си и никога вече не се връщат, Старбък!

— Истина е, сър, печална истина.

— Някои хора умират при отлив; други в плитчините; трети при разлив… а на мене ми се струва сега, че съм огромна морска вълна, превърната в един-единствен пенлив гребен. Стар съм, Старбък… да си стиснем ръка, приятелю.

Ръцете им се срещнаха, погледите се сляха, споени от сълзите на Старбък.

— Ох, капитане, капитане!… Благородно сърце… не отивай… не отивай! Виждаш ли, храбър човек плаче: с каква мъка те увещава!

— Спускай! — извика Ахав и отблъсна ръката на помощника си. — И остани с екипажа!

След миг лодката вече плаваше зад кърмата.

— Акули! Акули! — разнесе се глас от илюминатора на каютата. — О, господарю, господарю мой, върни се!

Но Ахав не чу; защото в същия миг се раздаде гръмко и неговият глас; и лодката се понесе напред.

А гласът от каютата казваше истината; щом Ахав се отдели от борда, безброй акули, изниквайки сякаш из тъмните води под корпуса на кораба, се нахвърлиха злобно върху веслата при всяко потопяване във водата; и съпровождаха по този начин лодката със своето хапане. Това не е необичайна беда за китоловните лодки в тези морета, гъмжащи от акули, които придружават китоловците със същите предчувствия, с които хищни птици витаят около знамената на настъпващи източни армии. Но тези акули бяха първите, забелязани от „Пекод“ след появата на Белия кит; и било защото гребците на Ахав бяха все жълтокожи диваци, чието месо — както е известно — е особено привлекателно за осезанието на акулите, било по някаква друга причина, те следваха само тази лодка, без да пакостят на другите.

— Сърце от кована стомана! — промълви Старбък, като следеше с поглед от борда отдалечаващата се лодка. — Можеш ли да туптиш все така смело и при тая гледка?… Да промъкваш своя кил между хищни акули, които те придружават със зинала паст в гонитбата; и то в съдбоносния трети ден?… Защото, ако три дни се слеят в едно непрекъснато, неуморно преследване, бъди сигурен, че първият ден е утро, вторият — пладне, третият — вечер на начинанието, какъвто и да бъде неговият край. О, Господи! Какво ме пронизва от глава до пети, оставяйки ме мъртвешки спокоен и все пак в очакване… смразен в непоносима тръпка! Бъдещето плува пред мене в неясни, кухи очертания; а миналото е някак замъглено. Мери, скъпо момиче! Ти гаснеш в бледи сияния зад мене; сине мой, виждам очите ти, станали чудно сини! И най-странните загадки в живота като че се изясняват; но сенки пропълзяват между тях… Наближава ли краят на моето плаване? Краката ми се подкосяват като на човек, който е вървял цял ден. Опипай сърцето си… Тупти ли още?… Стресни се, Старбък!… Предотврати злото… Действай, действай, викай!… Ей, дежурните! Виждате ли ръката на сина ми на хълма?… Безумец!… Ти, там горе… не изпускай из очи лодките… внимавай за кита! Ох, пак ли?… Прогонете този ястреб! Гледайте го! Кълве… разкъсва флага… — Той посочи червения флаг, който се вееше на главната мачта. — О! И отлетя с него… Къде е сега старият! Видя ли го, Ахав?… Трепери, трепери!

Лодките не бяха се отдалечили много, когато по знак от дежурните — една сочеща надолу ръка — Ахав разбра, че китът се е скрил под водата; но с намерение да бъде близо до него при следващото му издигане той продължи със същия курс, само че малко настрана от кораба, а омагьосаните гребци слушаха в дълбоко мълчание плисъка на вълните, удрящи разсичащия ги нос.

— Забивайте, забивайте гвоздеите си, вълни! До главичките им ги забивайте! Няма да заковете никакъв капак. Защото аз не ще имам нито ковчег, нито катафалка… и само въже може да ме убие, ха, ха, ха!

Водата наоколо им се раздвижи изведнъж в широки кръгове; после се надигна и се плисна веднага, като че се плъзна косо по склона на внезапно излязъл на повърхността подводен айсберг. Чу се глух грохот; подземно бучене; всички притаиха дъх, когато огромното туловище, обвито с въжета, украсено с копия и харпуни, се подаде косо от морските глъбини. Закрито в прозрачно мъгливо було, то увисна за миг във въздуха, озарен от всички багри на дъгата, след това се потопи отново в глъбините. Вълните бликнаха на тридесет стъпки в искрящи, плътни, високи фонтани, после се пръснаха в дъжд от мехури, оставяйки околната повърхност разпенена като прясно мляко около мраморнобялото туловище на кита.

— Налягайте веслата! — викна Ахав на гребците и лодките се втурнаха за нападение; но побеснял от новите вчерашни харпуни, които ръждясваха в месата му, Моби Дик изглеждаше обзет от всички ангели, низвергнати из небесата. Широките криволици на преплетените жили под прозрачната кожа на голямото му бяло чело изглеждаха завързани една за друга, когато той се втурна, размахвайки опашка, раздели една от друга лодките на двамата помощник-капитани, изтръгна и изхвърли харпуните и копията, разби носовете им, но не засегна лодката на Ахав.

Докато Дагу и Куийкуег запушваха пробивите, а китът се отдалечи за миг, обърна се и заплува отново към тях на единия си хълбок, се чу внезапен вик. Здраво завързано за гърба на чудовището, омотано в безбройните примки на въжето, което китът бе навил през нощта около туловището си, пред погледа на ловците се появи полуразкъсаното тяло на парса; черните му одеяния висяха на парцали, разширените му очи бяха втренчени в Ахав.

Харпунът падна от ръката на стария капитан.

— Изигран! Изигран! — Той пое дълбоко въздух. — Да, парсе, виждам те повторно… да, и вървиш пред мене; това, значи, е катафалката, която ми обеща. Но аз държа и за последната буква от думите ти. Къде е втората катафалка? Назад, помощник-капитани, на кораба! Вашите лодки са безполезни вече; поправете ги, ако успеете, и се върнете; ако не успеете — Ахав може да умре и сам… Карайте, гребци! В първия, който се опита да скочи от тази лодка, ще забия харпуна. Вие не сте отделни хора, вие сте мои ръце и нозе; затова ще ми се покорявате… Къде е китът? Пак ли се гмурна?

Но той го търсеше около лодките; а решил сякаш да избяга със завързания на гърба му труп и смятайки може би сегашната среща само като спирка по пътя си към подветрената страна, Моби Дик отново заплува бързо напред; и почти отмина вече кораба, който, плавал досега в обратна посока, в момента не се движеше. Китът плуваше с най-голяма скорост, сякаш единствената му цел беше да продължи пътя си.

— О, Ахав — извика Старбък, — и сега дори, на третия ден, не е късно да се откажеш! Погледни! Моби Дик не те търси. Ти, ти си безумецът, който го търси!

Вдигайки платно към появилия се вятър, самотната лодка се понесе бързо към подветрената страна, носена и от веслата, и от платното. Когато се плъзна толкова близо до кораба, че можа да види наведеното през борда лице на Старбък, Ахав извика на помощника си да обърне съда и да го последва, спазвайки известно разстояние. После погледна нагоре, видя Таштего, Куийкуег и Дагу да се качват усърдно на трите мачти; а гребците, влезли в току-що закачените за борда повредени лодки, се мъчеха да ги поправят. Прелитайки покрай илюминаторите, Ахав зърна един след друг Стъб и Фласк, които се занимаваха на палубата със снопове нови копия и харпуни. Когато видя всичко това и чу ударите на чука по разбитите лодки, той усети някакъв друг чук да забива гвоздеи в сърцето му. Но се овладя. А като забеляза, че флагът е изчезнал от главната мачта, извика на Таштего, току-що стигнал на върха й, да слезе за нов флаг, чук и гвоздеи, за да закове пак знаме на мачтата.

Дали защото се бе уморил от тридневната гонитба и се затрудняваше при плуването от омотания на гърба му товар, или поради скрито коварство и злоба, Белия кит като че намали ход пред лодката, която го наближаваше с такава светкавична скорост; при все че още отначало разстоянието между тях не беше така голямо, както при по-раншните преследвания. А безмилостните акули продължаваха да съпровождат летящия над вълните Ахав; и все така упорито се удряха в лодките; и все така непрестанно захапваха веслата, от чиито ощърбени краища при всяко потапяне в морето се разлитаха отцепени тресчици.

— Не им обръщайте внимание! Зъбите им само помагат на веслата ви. Гребете! Веслата се удрят по-добре в пастта на акулите, отколкото в поддаващата се вода.

— Но при всяко захапване, сър, тънките лопати стават все по-тесни и по-тесни!

— Ще изтраят! Гребете!… А кой знае — промълви той — с чие месо ще се нагостят акулите — на кита ли, или на Ахав?… Все едно, гребете! Така, по-бодро!… Наближихме го. Някой да дойде на руля, а пък аз да мина на носа… — При тия думи двама гребци му помогнаха да се премести до носа на все така летящата лодка.

Най-после, когато наклонената на една страна лодка се изравни с Белия кит, който сякаш не забелязваше приближаването й — както се случва понякога с китовете, — и Ахав, обгърнат от планинската мъгла, бликнала от дихателния отвор на кита и обвила огромната като планината Монаднок гърбица, се бе приближил достатъчно, той отметна назад тялото си, размаха високо ръце във въздуха и запрати в омразния кит яростния харпун и още по-яростното си проклятие. И желязото, и проклятието се забиха до дръжките си, погълнати сякаш от тресавище, а Моби Дик се изви настрана, удари разтреперан най-близката си перка в носа на лодката и без да направи някакъв пробив, така внезапно я вдигна на възбог, че ако не се държеше за борда й, Ахав би бил отново изхвърлен в морето. Но трима гребци, непредвидили точно хвърлянето на харпуна и затова неподготвени за последиците, изхвръкнаха от лодката; двамата веднага се заловиха за борда й и издигнати на гребена на една вълна, се прехвърлиха смело вътре; а третият продължи да плува безпомощно към кърмата.

Почти веднага с могъщия устрем на неотслабваща неспирна скорост Белия кит се втурна в развълнуваното море. Но когато Ахав викна на рулевия да отмотае още няколко пъти въжето и да го затегне, а на гребците заповяда да се обърнат на местата си и да приближат лодката към целта й, предателското въже не издържа двойното напрежение и се скъса във въздуха!

— Какво се скъса в мене? Някаква жила изпращя!… Не, оправи се! Гребете! Гребете! Право към него!

Чул страшния шум на разцепваните от лодката вълни, китът се обърна да я пресрещне с бялото си чело; но при това движение зърна наближаващия черен кил на кораба и виждайки навярно в него източника на всичките си нещастия, смятайки го може би за по-силен и достоен противник, втурна се внезапно към приближаващия се нос с разтворена паст, бълваща потоци пяна. Ахав политна; и потърка чело.

— Ослепявам; ръце мои, прострете се пред мене, за да налучкам опипом пътя! Нощ ли припадна?

— Китът! Корабът! — викаха покорните гребци.

— Гребете! Гребете! Прибери се в глъбините си, море, та докато не е станало съвсем късно, Ахав да се плъзне за последен път до целта си! Виждам: корабът! Корабът! Напред, моряци! Нима не ще спасите кораба ми?

Когато гребците обърнаха лодката срещу блъскащите като чукове вълни, ударените от кита дъски на носа й се разцепиха и почти в същия миг тя потъна до борда; а моряците, до колене в океана, се мъчеха да запушат пробивите и да изхвърлят нахлулата вода.

В същия миг чукът на кацналия на мачтата Таштего увисна в ръката му, а червеният флаг, полуобгърнал го като плащ, се плъзна изведнъж надолу, като че бе собственото му излитащо сърце; Старбък и Стъб, застанали до бушприта долу, забелязаха почти едновременно с индианеца наближаващото чудовище.

— Китът! Китът! Рул направо, рул направо! О, вие, любими въздушни сили, подкрепете ме сега! Не допускайте Старбък да умре — ако трябва да умре — в пристъп на женски припадък. Рул направо, казах… Глупци! Не виждате ли тая паст? Нима такъв ще бъде краят на всичките ми пламенни молитви? На неотстъпната ми вярност през цял един живот? О, Ахав, Ахав, свършено е с твоето дело. Здраво, рулеви, здраво! О, неуловимото му чело се насочва към този, комуто дългът повелява да не отстъпва. Господи, бъди с мене!

— Бъди не с мене, а под мене, който и да си ти, решил да помогнеш сега на Стъб; защото и Стъб не отстъпва. И аз ти се надсмивам, ухилени ките! Кой е помагал някога на Стъб или го е държал буден, ако не собственото му немигащо око? А сега горкият Стъб отива да легне на прекалено мек дюшек; да беше напълнен поне със сухи вейки! Надсмивам ти се, ухилени ките! Погледнете, слънце, луна и звезди! Наричам ви убийци на най-добрия смъртен, предал някога духа си. Въпреки това бих се чукнал с вас, ако бихте ми подали чаша! Ох, ох, ох, ох, ухилени ките, скоро ще се напием както трябва! Защо не бягаш, Ахав! Колкото до мене, хвърлям обуща, че и куртката с тях; Стъб може да умре и по гащи! Каква плесенясала и преселена смърт, все пак… Вишни! Вишни! Вишни! О, Фласк, да имаше поне една вишновка, преда да умрем!

— Вишни ли? Бих желал да сме там, където растат вишните. Ох, Стъб, дано горката ми майка е получила вече заплатата ми; иначе ще получи само няколко медни петачета, защото плаването ни завършва.

Почти всички моряци, напуснали заниманията си, се бяха струпали сега в бездействие на носа на кораба, стиснали машинално чукове, парчета дъски, копия и харпуни; всички погледи се бяха втренчили като омагьосани в кита, който клатеше странно своята орисваща глава и разливаше пред себе си широка полукръгла ивица от пяна. Целият му вид изразяваше разплата, нетърпелива мъст и предвечна злоба; и въпреки всички усилия на смъртните якото като крепост бяло чело удари така силно носа откъм десния борд, че и дъски, и хора се разлюляха. Някои паднаха по очи. Главите на харпунджиите горе се заклатиха като клотики на мачта върху здравите им вратове. Чуха как водата нахлу през пробива като планински порой през стръмна урва.

— Корабът! Катафалката!… Втората катафалка! — викна Ахав от лодката. — И то от американско дърво!

Китът се гмурна под потъващия кораб и разтърси кила; после се обърна под водата, изскочи бързо на повърхността, доста далеко от левия борд, но само на няколко ярда от лодката на Ахав, и остана там няколко мига неподвижен.

— Отвръщам тялото си от слънцето. Ей, Таштего, да чуя пак чука ти! О, три мои непревзети кули; ти, непропукан кил; и корпус, неустоял само на Божи замах; ти, яка палубо, горд рул и устремен към полюса нос… ти, славно умиращ корабе! Нима ще трябва да загинеш, и то без мене? Нима ми се отнема и последната горда утеха на най-жалкия капитан корабокрушенец? О, самотна смърт след самотен живот! Сега съзнавам, че най-голямото ми величие е моето безмерно страдание. Ехей! Прелейте насам от най-далечни краища, вие, дръзки вълни на целия ми отминал живот, и залейте вълната на моята смърт! Към тебе се нося аз, всеразрушаващи, но не всепобеждаващи ките; докрай ще се боря с тебе; от сърцето на преизподнята ще те пробода; с омраза ще изхрача към тебе последния си дъх. Нека всички ковчези и катафалки потънат в общ водовъртеж! И щом ни един от тях не е отреден за мене, нека бъда тогава разкъсан, продължавайки да те преследвам, макар и завързан за тебе, проклети ките! Само така захвърлям копието аз!

Харпунът бе хвърлен; удареният кит полетя напред; въжето се плъзна през жлеба с възпламенителна скорост… и се заплете. Ахав се наведе да го оправи. Оправи го; но освободеният клуп се уви около врата му и безгласно, както турските неми палачи удушават жертвите си, Ахав изхвръкна от лодката, преди хората му да разберат, че е паднал. В последния миг тежкият последен клуп се измъкна от изпразнения шпил, събори един от гребците, плесна във водата и изчезна в глъбините.

Замаяният екипаж на лодката постоя за миг като вцепенен; после всички се обърнаха.

— Корабът! Велики Боже! Къде е корабът?

През мъгливо, зашеметяващо було зърнаха призрака му да потъва на една страна, изчезвайки като въздушна Фата Моргана; само върховете на мачтите бяха още над водата; а на тях, приковани от обезумяване, вярност или орис, тримата харпунджии езичници още наблюдаваха морската шир. Концентрични кръгове обгърнаха вече и самотната лодка; целият екипаж, плаващите весла и дръжки на копия, всичко одушевено и неодушевено се завъртя в огромен водовъртеж, който погълна и последната тресчица от „Пекод“.

Но докато последните плисъци на водовъртежа обливаха потъналата глава на индианеца върху главната мачта, от която се виждаха няколко инча заедно с дългия, развяващ се флаг, люшкан спокойно, в насмешлива съгласуваност с гибелните вълни, които почти докосваше, една червенокожа ръка с чук се появи във въздуха, за да закове по-здраво флага върху потъващата мачта. В тоя миг някакъв морски ястреб, спуснал се със злорадство от призвездния си дом, за да изпрати потъващия кораб, като кълвеше флага и пречеше на Таштего, вмъкна ненадейно своето широко, трептящо крило между чука и дървото; усетил веднага потръпването на въздуха, потъващият дивак удари с последния си дъх чука в дървото; и небесната птица вдигна с архангелски писък към небето своята царствена човка, а заплененото й тяло, обвито във флага на Ахав, потъна заедно с кораба му, който — подобно на сатаната — не искаше да потъне в преизподнята, без да заслони глава с една жива частица от небесата.

Дребни морски птици закръжиха с писъци над зиналия водовъртеж; гневна бяла вълна се блъсна в стръмните му стени; после всичко стихна и необятният саван на морето се залюшка полека, както се е олюлявал и преди пет хиляди години.