Херман Мелвил
Моби Дик (61)

Глава 59
Сепия

Газейки полека из ливадите с брит, „Пекод“ държеше курс на североизток към остров Ява; лек ветрец тикаше напред кила, така че в обкръжаващата ни ведрина трите високи мачти се полюшваха от ленивия полъх като три нежни палми в равнина. И в тази сребриста нощ се виждаше все още от време на време самотният, примамващ фонтан.

Но в едно прозрачно синьо утро, когато над морето се разстилаше почти свръхестествен покой, но не и застоялост и затишие; когато блестящото слънчево острие приличаше на протегнат над водите златен пръст, повеляващ им да пазят тайна; когато плъзгащите се вълни си шепнеха и се стремяха бавно напред; сред тоя дълбок покой на видимия мир дежурният на главната мачта Дагу зърна странен призрак.

Една огромна бяла маса се надигна лениво в далечината и като се издигаше все по-високо и по-високо, се отдели от лазура и най-после блесна пред носа на кораба като току-що свлякла се от планина снежна лавина. Поблестя за миг, после все така бавно се отпусна и потъна. Издигна се отново, заблестя все така безшумно. „Не прилича на кит, а дали не е Моби Дик?“ — помисли Дагу. Призракът потъна пак, но при новата му поява негърът изпищя така, че стресна всички задрямали моряци:

— Ето!… Ето го пак!… Ей там се показа! Точно пред нас! Белия кит! Белия кит!

При тия думи моряците се втурнаха към реите, както при роене пчелите се втурват към клоните. Гологлав под палещото слънце, Ахав застана на бушприта с протегната назад ръка, за да дава нарежданията си на рулевия, и загледа втренчено в посоката, безмълвно сочена отгоре от неподвижния Дагу.

Дали неотлъчното присъствие на този единствен, безшумен и самотен фонтан бе подействало постепенно на Ахав и го бе накарало да свърже тишината и покоя с възможността да зърнем преследвания кит, или пък нетърпението му надделя, но както и да бе, щом забеляза бялата маса, той даде незабавно заповед за спускане на лодките.

След малко четирите лодки бяха във водата, предвождани от лодката на Ахав, те заплаваха бързо към жертвата си. Тя потъна почти веднага и докато ние чакахме с неподвижни весла да се появи отново, тя се издигна бавно — уви! — на същото място, където бе потънала. Забравили почти напълно Моби Дик, ние гледахме най-чудното видение, което тайнственото море е представяло досега на хората. Огромна месеста маса, цели фурлонги на дължина и ширина, бяла като сметана, се люлееше над водата с безброй дълги пипала, извити като гнезда на анаконди, готови да сграбчат слепешком всяко нещастно същество, което биха могли да достигнат. Тази маса нямаше лице или чело; никакъв видим признак за усет или инстинкт; тя се люлееше над вълните като неземен, безформен, случайно появил се призрачен живот.

Когато тя изчезна отново бавно, с глух плисък, Старбък изрева, все още загледан в развълнуваните вълни, които я бяха погълнали:

— По-добре да бях видял и да се бях борил с Моби Дик, отколкото да срещна тебе, бяло привидение!

— Какво беше това, сър? — запита Фласк.

— Огромната жива сепия, която малко кораби могат да срещнат и да се завърнат след това в пристанището си, за да разкажат за нея.

Ахав не продума; обръщайки лодката, той се върна на кораба, останалите го последваха също така мълчаливо.

Каквито и суеверия да съществуват у китоловците за срещата с това нещо, едно е сигурно: то е толкова необикновено, че само това качество е достатъчно да му придаде злокобност. И се среща толкова нарядко, щото, макар всички моряци да твърдят, че е най-голямата жива твар в океана, малцина имат вярна представа за истинската му природа и форма, но въпреки това смятат, че то е единствената храна на спермацетовия кит. Защото, докато другите китове се хранят на повърхността на водата и човек може да ги види какво ядат, спермацетовият кит намира храната си в незнайните подводни глъбини и само по предположение може да се каже от какво се състои тя. Понякога, когато го преследват неотстъпно, той повръща неща, които приличат на откъснати пипала на сепия, дълги от двадесет до тридесет стъпки. Смята се, че чудовището, на което принадлежат тези пипала, се вкопчва с тях за дъното на океана, но спермацетовият кит, за разлика от другите видове, има зъби и с тях разкъсва тия пипала.

Има известно основание да се предполага, че огромният Кракен^[1] на епископ Понтоподан е бил навярно сепия. Така както са описани от епископа, последователните му появи и гмурвания заедно с другите подробности твърде много съответстват на тези на сепията. Но необходимо е да се смали доста много невероятното туловище, което епископът му приписва.

Някои естественици, чули смътно за описаното тук тайнствено животно, го включват в класата на исполинските сепии, към които то изглежда да принадлежи по някои външни черти, но е като бащата на великаните Анак за племето си.