Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 35
Дежурство по мачта

Редът ми да застъпя дежурство по мачта като всички други моряци дойде в чудесно време.

В много американски китоловни кораби дежурството по мачта започва почти едновременно с напускането на пристанището, дори ако до местоназначението има повече от петнадесет хиляди мили. И ако след три, четири или петгодишно пътешествие корабът се връща пълен — да речем, с една-единствена празна бутилка на борда — дежурството по мачта продължава докрай; едва когато мачтите му се промъкнат между крановете на пристанището, едва тогава се изоставя окончателно всяка надежда за улавяне на още един кит.

А тъй като дежурството по мачта, все едно на сушата или в морето, е много древно и интересно, нека го разгледаме по-подробно. Според мене най-ранните дежурни по мачта са били древните египтяни; въпреки всичките си изследвания не открих техни предшественици. При все че техните потомци, строителите на Вавилонската кула, са възнамерявали вероятно да издигнат най-високата мачта в Азия и Африка, тя е била захвърлена през борда от урагана на Божия гняв още преди да сложат връхния й блок. Затова не можем да им дадем първенство пред египтяните. А твърдението, че египтяните са били първите дежурни по мачта, се основава върху общото мнение на археолозите, че първите пирамиди са били построени за астрономични наблюдения; това схващане се подкрепя особено много от стълбовидната форма на четирите им страни; по тях древните астрономи са имали обичай да се изкачват с невероятно дълги крачки на върха и да се провикват оттам, щом зърнат нова звезда; както наблюдателите в съвременните кораби се провикват, щом зърнат платно или кит. Светият стълпник, прочутият древнохристиянски отшелник, който си построил в пустинята висок каменен стълб и прекарал на върха му последните години от живота си, като издигал догоре храната си с макара, е забележителен пример за безстрашно дежурство по мачта; никакви мъгли, мразове, дъжд, градушка и лапавица не са го накарали да напусне мястото си; посрещайки храбро докрай всички злини, той буквално умира на своя пост. Съвременните дежурни по мачта са обаче една безжизнена пасмина; все хора от камък, желязо или бронз. При все че могат да устоят на силна буря, те са напълно негодни да се провикнат, когато зърнат нещо необикновено. Такъв е Наполеон, застанал със скръстени ръце върху Вандомската колона на сто и петдесет стъпки от земята, без да иска да знае кой управлява палубата долу: Луи Филип ли, Луи Блан ли или Луи Дявола. И великият Вашингтон е застанал на високо на главната мачта в Балтимор; и неговата колона бележи като Херкулесовите стълбове[1] върха на човешкото величие, което малцина смъртни ще надминат. И капитан Нелсън, застанал върху бронзов скрипец, дежури по мачта на Трафалгар Скуър и дори когато е съвсем забулен от лондонски дим, пак личи, че на това място има скрит герой; защото, където има дим, има и огън. Но нито Наполеон, нито Вашингтон, нито Нелсън ще отговорят на зов от низините, колкото отчаяно и да ги призовават да помогнат със съветите си на обезумелите палуби, към които гледат; макар и да се предполага, че духовете им проникват през плътното було на бъдещето и съзират кои плитчини и кои скали трябва да се избягват.

Може да изглежда недопустимо сухоземните дежурни по мачта да се сравняват в каквото и да е отношение с морските; но че в действителност е допустимо, се доказва очевидно от един факт, за чиято достоверност гарантира Овид Мейси, единственият историк на Нантъкит. Достойният Овид ни съобщава, че в ранните времена на китоловството, още преди редовното преследване на китовете с кораби, хората от острова издигали по крайбрежието високи дървени стълбове, по които наблюдателите се качвали с подковани с габъри обуща, както птиците се качват по гредите в кокошарник. Преди няколко години същият план на действие бил възприет от китоловците в Бей, Нова Зеландия, където готовите лодки чакали край брега да им съобщят появата на китове. Но този обичай е вече остарял; затова да се върнем към единственото истинско дежурство по мачта — това на китоловен кораб в открито море. Тримата дежурни по мачта стоят на пост от изгрев до залез; в тази служба (както в дежурството при руля) моряците се редуват и сменят всеки два часа. При ясно време в тропиците дежурството по мачта е извънредно приятно; за мечтателен съзерцател то е просто наслада. Стоиш си на стотина стъпки над безшумната палуба и се носиш над глъбините като с исполински патерици, а под теб между краката ти плуват огромните морски чудовища, както корабите плавали някога между ботушите на прочутия колос в Древния Родос. Стоиш си изгубен в безкрайна поредица от морета, където нищо освен вълните не се вълнува. Унесеният кораб се люшка лениво; сънлив пасат подухва; всичко те разтапя в забрава. През по-голямата част от този китоловен живот в тропиците те обгръща величествено отсъствие на каквито и да са събития; не чуваш никакви новини; не четеш вестници; извънредни издания с поразителни описания за най-обикновени случки не те въвличат никога в ненужна възбуда; не чуваш никакви домашни тревоги за пропаднали ценни книжа, спадане на акции; не се тревожиш никога какво ще обядваш… Защото всичката ти храна за повече от три години е грижливо прибрана в бурета, а цената на обедите и вечерите е неизменна.

В един от тия южни китоловни кораби, при три-четири годишно пътуване, както често се случва, общият сбор на часовете, прекарани в дежурство по мачта, се равнява на няколко месеца. И трябва твърде много да се съжалява, че мястото, на което човек посвещава една толкова голяма част от целия срок на естествения си живот, е така жалко лишена от каквато и да е уютност и не може да породи никакво домашно чувство, както става например в легло, хамак, катафалка, караулна будка, амвон, каляска и други малки, спретнати кътчета, в които хората временно се усамотяват. Обичайното ти място в случая е върхът на главната мачта, където капваш върху две тънки успоредни греди (почти специфични за китоловните кораби), наречени кръстовище на главната мачта. Тук, люшкан насам-натам в морето, новакът се чувства почти толкова удобно, колкото върху рогата на бик. В студено време можеш, разбира се, да си занесеш горе и къщата, във вид на шинел за дежурство, но, откровено казано, и с най-дебелия шинел за дежурство е все едно че си гол; защото както душата ти е залепена отвътре за своята плътска шатра и нито може да се движи свободно в нея, нито може да излезе оттам без опасност да загине (като някой неподготвен скитник, който минава зиме през снежните Алпи), така и шинел за дежурство не може да бъде къща, защото е само една обвивка, една допълнителна кожа, която те затваря. Ти не можеш да туриш лавица или скрин в тялото си, нито можеш да направиш удобна стаичка от шинела си.

Във връзка с всичко гореказано трябва да се съжалява, че дежурните по мачта в южен китоловен кораб не са снабдени с привлекателните шатрички или амвони, наричани врано гнездо, в които наблюдателите на гренландския китоловен кораб са защитени от суровото време в полярните морета. В написания край камината разказ на капитан Слийт, озаглавен „Пътешествие сред ледници за търсене на гренландски кит, а между другото и за ново откриване на загубените исландски колонии в някогашната Гренландия“, в този великолепен том всички дежурни по мачта могат да намерят прекрасно и подробно описание за наскоро измислените врани гнезда на „Глейшър“, кораба на капитан Слийт. Той ги нарече в своя чест Слийтсови врани гнезда; защото е техен изобретател и собственик на патент и смята, без каквато и да е смешна и неискрена скромност, че щом даваме на децата си своето име (тъй като ние, бащите, сме техни изобретатели и патентовани собственици), по същия начин трябва да даваме името си и на всяка друга създадена от нас машина. По форма Слийтсовото врано гнездо прилича на широко буре или бъчва; отгоре обаче е отворено и е снабдено с подвижна странична преграда за предпазване главата от вятъра във време на силна буря. Тъй като то е закрепено на върха на мачтата, ти влизаш в него през една вратичка на дъното му. В задната страна, откъм кърмовата част на кораба, има удобна пейка с шкафче под нея за чадъри, вълнени шалове и шинели. Отсреща има кожен багажник за рупор, лула, далекоглед и други мореплавателни уреди. Капитан Слийт казва, че когато карал дежурство по мачта в това свое врано гнездо, винаги държал при себе си и пушка (закачена също в багажника) с барутник и куршуми, за да стреля по отклонилите се от стадото нарвали или скитащи морски еднороги, които гъмжат из тия морета; защото по тях не може да се стреля с успех от палубата поради съпротивата на водата, но да се стреля от високо, е вече съвсем друго нещо. Личи си, че за капитан Слийт е било истинско удоволствие да описва подробно и най-дребните удобства на своето врано гнездо; но при все че се разпростира върху много от тях и ни удостоява с едно твърде научно описание за опитите си във враното гнездо с малкия компас, поставен там за поправяне грешките, дължащи се на тъй нареченото „местно привличане“ на всички магнитни стрелки, предизвикано от близостта на желязото в корабните палуби (а в случая с Глейшър може би и на факта, че сред екипажа му имало много пропаднали ковачи); при все че, казвам, дава едно много сдържано научно описание, капитан Слийт знае много добре — въпреки учените си „отклонения на компаса“, „азимутни отбелязвания“ и „приблизителни грешки“, — че не е бил толкова потънал в тези дълбоки магнетични размисли, за да не опитва от време на време привличането на пълната бутилка, така хубавичко скрита в един край на враното гнездо, та да му е винаги подръка. При все че, общо взето, аз изпитвам голямо възхищение и дори любов към доблестния, честен и учен капитан, все пак намирам, че е постъпил доста зле, като е пропуснал да спомене бутилката, имайки предвид какъв верен приятел и утешител трябва да му е била, когато с дебели ръкавици и качулка на глава е изучавал математика в птичето си гнездо, кацнало на върлина на петнадесет-двадесет метра над палубата.

Но ако ние, южните китоловци, не сме настанени така удобно на мачтата, както са били капитан Слийт и неговите гренландски моряци, това неудобство се възмездява богато от ведрото спокойствие на очарователните морета, из които обикновено плаваме ние, южните риболовци. Аз например обичах да се катеря на воля по вантите, да постоя на върха им, за да побъбря с Куийкуег или кой да е друг свободен от наряд, когото бих намерил там; да се поизкача още малко, да прехвърля лениво крак през рейката на главното платно и да погледна предварително водната шир, преди да достигна крайното си местоназначение.

Нека се изповядвам и призная откровено, че бях доста негоден наблюдател. Как бих могъл — погълнат от въпросите за всемира и оставен съвършено сам на такава предразполагаща към размисли височина — да не гледам леко на задължението си, да съблюдавам всички строго установени заповеди на китоловен кораб: „Отваряй си очите на четири и се провиквай всеки път.“

И нека посъветвам доброжелателно тук всички нантъкитски собственици на кораби! Пазете се да приемате в бдителните си екипажи младеж с бледо чело и унесен поглед, склонен към неуместна мечтателност, който идва да постъпи при вас, след като е напълнил главата си с Федон[2] вместо с Баудич[3]. Пазете се, казвам, от такъв младеж: за да убиете кит, трябва да го видите; а този млад Платонов поклонник с хлътнали очи може да ви изкара десет околосветски дежурства и да не ви достави нито половин литър спермацет. Тези предупреждения съвсем не са безполезни. Защото китоловството представя днес убежище за много романтични, тъжни, разсеяни младежи, отвратени от отчайващите земни грижи и тръгнали да търсят настроение в катрана и китовата мас. Чайлд Харолд кацва нерядко навръх мачтата на някой разочарован китоловен кораб и се провиква мрачно:

Вълнувай се, дълбоки, тъмносин океан!

Десет хиляди китоловци

порят напразно твоята шир.

Много често капитаните на такива кораби мъмрят тия разсеяни философи, като ги упрекват, че не проявявали достатъчен „интерес“ към пътуването; и дори намекват, че са толкова лишени от каквото и да е честолюбие, че нито се сещат, нито виждат някъде кит. Но всичко е напразно: тия млади платоновци съзнават, че зрението им е несъвършено; те са късогледи; има ли смисъл тогава да напрягат зрителния си нерв? А лорнета си са забравили вкъщи.

— Слушай, маймуно — казваше един харпунджия на такъв младеж, — ти кръстосваш от три години вече моретата, а още не си съобщил за нито един кит. Китовете станаха рядкост като кокоши зъби, откакто ти тръгна с нас.

Може да е било така; а може и да е имало цели стада китове край далечния кръгозор; но този разсеян младеж се е унасял дотолкова в упойващото безразличие на една празна, несъзнателна замечтаност, люшкан от хармоничния ритъм на мисловните вълни, че е загубвал най-после своята самоличност; смятал е мистичния океан в нозете си за дълбоката, синя, бездънна душа на човека и природата; и всяко странно, полусъзряно, плъзгащо се, прекрасно видение, което му е убягвало; всяка смътно очертала се, едва подаваща се риба с неразличима форма му се е струвала въплъщение на ония изплъзващи се мисли, които населяват душата с непрестанното си прелитане през нея. В това омагьосано настроение духът ти отлита натам, откъдето е дошъл; разлива се във времето и пространството като разпиляната пантеистична пепел на Кранмер[4], превръщайки се накрая в част от всеки бряг по земното кълбо.

Ти нямаш сега друго съществуване освен олюляващия се живот, предаван ти от леко люшкания кораб, който го взема от морето; а самото море го получава от неизповедимите Божии приливи. Но както си унесен в тоя сън или мечта, мръдни поне на косъм крак или ръка; и личността ти се възвръща ужасена. Ти си надвиснал над Декартови водовъртежи. И може би посред бял ден в най-спокойно време ще полетиш с полусподавен вик през прозрачния въздух в лятното море, откъдето няма да изплуваш вече. Пазете се, пантеисти!

Бележки

[1] Гибралтар. — Б.пр.

[2] Платонов диалог за безсмъртието на душата. — Б.пр.

[3] Американски мореплавател и математик (1773–1838). — Б.пр.

[4] Кентърбърийски архиепископ, изгорен като магьосник в 1556 г. — Б.пр.