Херман Мелвил
Моби Дик (127)

Глава 125
Лагът и въжето

Дълго време обреченият „Пекод“ се носеше по водите, използвайки твърде нарядко лага. Поради доверчиво упование в други средства за определяне местонахождението на кораба някои търговски и доста много китоловни кораби, особено когато крайцеруват, изцяло изоставят издигането на лага; при все че в същото време, и често пъти повече за форма, отколкото по други съображения, редовно записват на определената таблица посоката на кораба и вероятната средна скорост в час. Така беше и с „Пекод“. Дървената макара с въжето и ъгловият завързан лаг висяха отдавна недокоснати точно под парапета на задния фалшборд. Дъждовете и водните струи го бяха измокрили; всички стихии се бяха наговорили да опропастят тая безцелно висяща вещ. Но независимо от всичко това, когато зърна макарата няколко часа след случката с магнита, Ахав се ядоса, припомни си как бе изчезнал квадрантът му, припомни си и яростната клетва за лага и въжето. Корабът напредваше с гмурвания; вълните се нахвърляха разярено зад него.

— Хей, напред! Спускайте лага!

Двама моряци дойдоха. Жълтокожият таитянин и посивелият жител на остров Ман.

— Единият от вас да държи макарата, аз ще спускам. Отидоха към кърмата, откъм подветрената страна, където палубата, наклонена от страничния пристъп на вятъра, почти докосваше разпененото, косо връхлитащо море.

Жителят на Ман взе макарата и я вдигна високо, уловил двата края на оста, около която беше навито въжето, и зачака с увисналия ъгловат лаг идването на Ахав.

Ахав застана пред него и започна да разхлабва тридесет-четиридесет навивки от въжето, за да приготви предварителния дял, който ще хвърли през борда; в това време старият жител на Ман, наблюдаващ внимателно и него, и въжето, се осмели да заговори:

— Сър, аз не се доверявам на това въже; изглежда негодно, похабено е от продължителната горещина и влага.

— Ще удържи, стари джентълмене. Похабен ли си ти от продължителната горещина и влага? Погледни как се държиш! Или може би по-точно животът те държи, а не ти него.

— Аз държа макарата, сър. Но както каже капитанът. С тия посивели коси не заслужава да споря, особено с началник, който никога няма да се съгласи.

— Какво, какво? Я виж — един дрипав професор от изградения върху гранит Колеж на кралица Природа! Струва ми се, че си прекалено покорен. Откъде си родом?

— От скалистото островче Ман, сър.

— Отлично! Тъкмо на място си се родил.

— Не зная дали е така, сър, но там съм роден.

— На остров Ман, а? И в другия смисъл е правилно… ето един мъж от Ман, от някога независимия, а сега лишен от мъже Ман^[1], от изсмукания Ман… от какво изсмукан? Вдигай макарата! В мъртвата сляпа стена се чукват най-после всички търсещи глави. Вдигай! Така!

Лагът бе спуснат. Разхлабеното въже се опъна бързо и макарата започна веднага да се върти. А дърпането на лага, вдиган и спускан от огромните вълни, накара стария моряк някак особено да залитне.

— Дръж здраво!

Праас! Опънатото въже се изви в дълъг фестон; дърпащият лаг изчезна.

— Аз стъпках квадранта, мълнията превъртя стрелките, разбеснялото се море скъса въжето на лага. Но Ахав може да поправи всичко. Прибери края, таитянино! Вдигай макарата! Дърводелецът ще направи нов лаг, а ти ще вържеш скъсаното въже. Разбра ли?

— Ето го, отива си, като че нищо не е станало; а на мене ми се струва, че се е разхлабила оста на мировъзрението. Дърпай, дърпай, таитянино! Тези въжета се размотават и хвърчат навън; но назад се връщат едва-едва, окъсани и провлечени. Аа, Пип! Да помагащ ли дойде, Пип?

— Пип ли? Кого наричате Пип? Пип скочи от китоловната лодка. Пип изчезна. Да видим дали не го издърпват сега, рибарю. Въжето се дърпа надолу; сигурно той го тегли. Дръпни както трябва, таитянино! Изтръгни му въжето, не ни трябват страхливци! Ето, ето! Ръката му се показа над водата. Брадвичка! Брадвичка! Прережи въжето!… Няма да издърпваме страхливци! Капитан Ахав, сър! Сър! Пип се опитва да се добере до борда!

— Мълчи, побъркани глупчо! — викна жителят на Ман, като го улови за лакътя. — Махай се от капитанския мостик!

— Големият глупак всякога мъмри малкия! — промърмори Ахав, като пристъпи към тях. — Пусни този светец! Къде казваш, че бил Пип, момче?

— Зад кърмата, сър! Ей там!

— Ами ти кой си? Не виждам своя образ в твоите блуждаещи зеници. О, Господи! Нима човек е само сито за пресяване на безсмъртните души? Кой си ти, момче?

— Склянчикът, сър, корабният глашатай — дан, дан, дан. Пип! Пип! Пип! Сто глинени фунта награда за Пип, пет стъпки висок… страхливец наглед… по това най-лесно ще го познаете! Дан, дан, дан! Кой е виждал страхливеца Пип?

— Над линията на снеговете не съществува никакво сърце. Погледнете насам, вие, ледни небеса! Създали сте това нещастно дете и сте го изоставили, разпътни творци! Ела, момче, докато Ахав е жив, каютата на Ахав ще бъде дом на Пип. Ти, момче, докосна най-съкровеното в душата ми, свързан си за мене с връзки, усукани от влакна на сърцето ми. Ела да слезем.

— Какво е това? Кадифена акулова кожа. — Момчето загледа внимателно и опипа ръката на Ахав. — Ох, ако горкият Пип бе докоснал някога такова добро нещо, можеше и да не пропадне! Това ми прилича, сър, на въжена стълба, за която могат да се задържат само слаби души. О, сър, повикайте стария Пърт да дойде и да спои двете ръце — бялата и черната, защото аз няма да пусна вече тая ръка.

— И аз няма да пусна твоята, момче, докато не разбера, че те отвличам към по-големи ужаси от досегашните. Ела сега в моята каюта. О, вие, които вярвате във всеблагостта на боговете и във всепорочността на човека, елате да видите как всеведущите богове забравят страдащия човек, и как човек, макар и обезумял и незнаещ какво върши, е все пак изпълнен с нежна любов и благодарност. Ела! Аз се чувствам по-горд да водя тебе за черната ти ръка, отколкото да стисна ръката на император.

— Ето двама откачени — промълви старият жител на Ман. — Единият мръднал от сила, другият — от слабост. Ето и края на прогнилото въже… само че съвсем мокро. Да го завържа, а? Аз пък мисля, че ще бъде най-добре да го заменим изцяло с ново. Ще поприказвам с мистър Стъб за тая работа.