Херман Мелвил
Моби Дик (111)

Глава 109
Ахав и Старбък в каютата

На другата сутрин, както му е редът, на кораба заработиха помпите; и уви! Заедно с водата започна да излиза значително количество масло; буретата в трюма бяха протекли. Настъпи голяма тревога и Старбък слезе в капитанската каюта да докладва тази неприятна случка^[1].

По това време „Пекод“ наближаваше откъм северозапад островите Формоза и Баши, между които се намира един от тропическите изходи откъм Китайско море за Тихия океан.

Затова Старбък намери Ахав пред разгъната голяма карта на източните архипелази; и друга, по-подробна, представяща дългото източно крайбрежие на Японските острови — Нипон, Мацмаи и Сикоко. Облегнал снежнобелия си нов крак в завинтения за пода крак на масата, този удивителен старец седеше гърбом към вратата с отворено джобно ножче в ръка и намръщил чело, бележеше отново старите си рейсове.

— Кой е? — запита той, чул стъпки пред вратата, но не се обърна. — На палубата! Махай се!

— Капитан Ахав греши: аз съм. В трюма е протекло масло, сър. Ще трябва да отворим трюма и да изтърколим буретата.

— Да отворим трюма и да изтърколим буретата ли? Сега, когато наближаваме Япония, да се забавим тук цяла седмица, за да закърпваме стари обръчи?

— Или ще сторим това, сър, или ще губим за един ден повече масло, отколкото можем да съберем за цяла година. Това, за което сме изминали двадесет хиляди мили, заслужава да се спаси, сър.

— Така е, така е; стига само да го намерим.

— Говоря за маслото в трюма, сър.

— А пък аз не говоря и не мисля за него. Махай се! Нека си тече! И аз изтичам. Да! Нека си тече! И аз съм пълен с изтекли бурета, а те се намират на протекъл кораб; положението там е много по-лошо, отколкото на „Пекод“, човече. А при това аз не се спирам да запушвам пробивите си; кой може да ги открие в претоварения трюм? Пък и можеш ли да се надяваш, че ще ги запушиш сред воя на житейската буря? Старбък, не позволявам да се отваря трюмът!

— Какво ще кажат собствениците, сър?

— Собствениците да си стоят на брега в Нантъкит и да се опитат да надвикат ураганите. Какво му е на Ахав? Собствениците ли? Защо ми дрънкаш постоянно, Старбък, за тия жалки собственици, като че собствениците са съвестта ми. Слушай, единственият истински собственик на всяко нещо е този, който го командва; а пък съвестта ми, чуваш ли? Съвестта ми е в кила на кораба… На палубата!

— Капитан Ахав — каза зачервилият се помощник-капитан, влизайки по-навътре в каютата с дързост почтително-предпазлива, дързост, която не само се стремеше да не се проявява външно, но и вътрешно, сякаш се страхуваше да си признае, — някой по-добър от мене би могъл да ти прости думите, за което инак би наказал всеки по-млад от тебе; и по-щастлив от тебе, капитан Ахав!

— Дявол да те вземе! Дръзваш да ме преценяваш ли? Марш на палубата!

— Не, сър; не съм свършил още. Настоятелно ви моля, сър. И дръзвам да кажа, сър… бъдете търпелив. Нима няма да се разбираме по-добре, отколкото досега, капитан Ахав?

Ахав грабна заредения мускет от лавицата (която беше част от мебелировката в повечето каюти на корабите, плаващи из южните морета), насочи го към Старбък и викна:

— Един Бог е господар на земята и един капитан е господар на „Пекод“!… На палубата!

От искрящите очи на помощник-капитана и от пламналите му страни бихте могли наистина да помислите за миг, че го е лизнал пламъкът на вдигнатата цев. Но той овладя вълнението си, поизправи се почти спокойно, помълча известно време, преди да напусне каютата, и каза:

— Ти ме обиди, сър, но не ме наскърби; и все пак те моля да се пазиш — не от Старбък: на това ти би се изсмял; но Ахав да се пази от Ахав; пази се от себе си, старче!

— Перчи се, но все пак се подчинява; това се казва предпазлива храброст — промълви Ахав, когато Старбък изчезна. — Какво каза?… Ахав да се пази от Ахав!… Има нещо в тия приказки!

Намръщил желязното си чело, той започна да се разхожда из малката каюта, подпирайки се несъзнателно на мускета като на бастун; но скоро дълбоките бръчки по челото му се отпуснаха, той остави пушката на лавицата и отиде на палубата.

— Ти си много добър човек, Старбък — каза той полугласно на помощник-капитана; после викна към екипажа: — Приберете брамселите! Марселите на риф! Гротмарселът привързан! Качете скрипците и отворете трюма!

Напразно бихме гадали какво накара Ахав да зачете мнението на Старбък и да постъпи така. Може да е било проблясък на почтеност; или просто благоразумие, което при дадените обстоятелства забраняваше повелително всяка проява на открита, макар и мимолетна неприязън у един от първите офицери на кораба. Както и да е, заповедта му бе изпълнена и трюмът бе отворен.