Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 9
Проповедта

Отец Мапъл стана и с мек, сдържано властен глас покани пръснатите богомолци да се приближат. „Щирборда към пасарела, насам! Вие минете към бакборда… бакборда към пасарела, към щирборда! Към средата на кораба! Към средата на кораба!“

Между пейките се чу глухо бумтене на тежки моряшки ботуши и още по-глух шум от женски обуща, после всичко утихна и всички погледи се насочиха към проповедника.

Той помълча; скръсти пред гърдите мургавите си ръце, вдигна глава със затворени очи и започна да се моли с такова дълбоко смирение, сякаш бе коленичил за молитва на морското дъно.

После с провлечен и тържествен глас, напомнящ непрестанното биене на камбана в залутан из мъглата кораб, той зачете следния химн; но към края промени глас и завърши с гръмко радостно ликуване.

Грамадните ребра на кита

ме хванаха в ужасен плен.

А вънка стенеха вълните

и се търкаляха над мен.

 

Бях сякаш в лоното на ада

сред мъките безкрайни там

и вече сещах как изпадам

сред черна безнадеждност сам.

 

И в тая черна изнемога

заскубах своите коси,

обезверен завиках Бога…

Но той дойде и ме спаси.

 

Бог мигом долетя при мене,

възседнал сякаш бърз делфин,

и вдигна струи посребрени

далеч над океана син.

 

И песента ми ще напомня

вовеки оня чуден час —

на Бога силата огромна

вовеки ще прославям аз.

Почти всички се присъединиха към пеенето на този химн, който заглуши мощно рева на бурята. Последва кратка пауза; проповедникът прелисти бавно библията, сложи ръка на съответната страница и каза: „Драги съкорабници, да пипнем последния стих от първата глава на Йона: «И заповяда Господ на един голям кит да глътне Йона».“

„Моряци, тази книга, от само четири глави — само четири нишки, — е едно от най-тънките въжета в мощния кабел на Светото писание. А какви духовни дълбини разкрива подводното пътуване на Йона! Каква внушителна поука ни носи този пророк! Какво благородство в този химн от утробата на кита! Величествен и громък е той като огромна вълна! Ние усещаме как талазите ни заливат, гмурваме се заедно с него до зеленото дъно на океана; заобиколени сме от морски водорасли и наслойки! Но каква е поуката от книгата на Йона? Тази поука, моряци, е двояка: поука за всички нас, грешните, и поука за мене като кормчия към живия Бог. Поука за нас, грешните, защото ни разказва за греха, жестокосърдечието, внезапно пробудените страхове, бързото наказание, покаянието, молитвите и накрай спасението и радостта на Йона. Както у всички грешници, и грехът на този Амитаев син беше умишлено непокорство на божията заповед — все едно каква е била тя и как е била изявена, — която му се бе сторила много тежка. Но всичко, което Бог желае да вършим, е тежко за нас — запомнете тия думи! — и затова той по-често ни заповядва, отколкото ни увещава. Да се покоряваме Богу, значи да не се покоряваме на себе си; и тъкмо това непокорство към самите нас е най-тежко в послушанието към Бога.

Сгрешил чрез непокорството си, Йона още повече се подиграва с Бога, като се стреми да избяга от него. Той смята, че построен от хората кораб може да го отведе в страни, където царува не Господ, а земни главатари. Обикаля кейовете на Йопия и търси кораб, заминаващ за Тарсис. Тук се таи може би един несъзрян досега смисъл. Тарсис е бил по всяка вероятност днешният Кадикс. Такова е мнението на учените. А къде се намира Кадикс, моряци? Кадикс се намира в Испания; най-далечният край, където Йона би могъл да стигне по море в ония древни времена, когато Атлантическият океан е бил почти непознат. Защото Йопия, моряци, съвременната Яфа, е най-източният, сирийският средиземноморски бряг; а Тарсис, или Кадикс, е на две хиляди мили западно от нея, точно извън Гибралтарския проток. Не е ли явно, моряци, че Йона е искал да избяга от Бога чак на другия край на света? Окаяник! Презрян и достоен за презрение; той бяга с нахлупена шапка като жалък крадец, който бърза да преплава моретата. Толкова съмнителна и изобличаваща е външността му, че ако би имало полиция в ония дни, Йона би бил арестуван само по подозрение още щом стъпеше на някоя палуба. Колко ясно личи, че е беглец! Никакъв багаж, нито кутия за шапки, нито куфар или походна торба… нито приятели, дошли да го изпратят до кея. Най-сетне след дълго, упорито търсене той намира кораба за Тарсис, приемащ последните си товари; а когато стъпва на борда, за да отиде в кабината на капитана, моряците спират за миг да товарят стоката, за да огледат по-добре странника. Йона вижда това; но напразно се старае да изглежда спокоен и самоуверен; напразно прави опит да се усмихва тъжно. Здрав вътрешен усет подсказва на моряците, че този мъж не е невинен. Шеговито и все пак сериозно те си шепнат един другиму: «Тоя е обрал някоя вдовица, Джек»; или: «Виждаш ли го, Джо; сигурно е двуженец»; или: «Гледай, Хари, този трябва да е прелюбодеец, избягал от затвора на древния Гомор, или е някой от изчезналите содомски убийци.» Друг изтичва да прочете съобщението, заковано на подпорния стълб на кея, на който е завързан корабът, обещаващо петстотин жълтици за залавянето на един отцеубиец, чиято личност е описана подробно. Чете той и мести поглед от Йона към съобщението; а в това време готовите да го подкрепят другари наобикалят Йона, за да го заловят, ако потрябва. Изплашеният Йона се разтреперва и колкото по-дръзко изражение придава на лицето си, толкова по-страхлив изглежда. Той не иска да признае и пред себе си дори, че го подозират; а самото това обстоятелство е вече крайно подозрително. Все пак успява да не се издаде; и когато моряците разбират, че не е човекът, за когото се отнася съобщението, те му правят път и той слиза в каютата.

— Кой е? — се провиква капитанът от писалището си, където бърза да приготви книжата за митницата. — Кой е?

О, този безобиден въпрос — как тежко пронизва Йона! В първия миг той почти се обръща да избяга, но пак се съвзема.

— Искам да замина с този кораб за Тарсис; кога ще отплавате, сър?

Улисаният капитан не е успял да погледне досега Йона, при все че оня е застанал вече пред него; но щом чува този глух глас, капитанът стрелва Йона с изпитателен поглед.

— Ще отплаваме при следващия отлив — отвръща най-после бавно той, като продължава да го оглежда внимателно.

— Чак тогава ли, сър?

— Всеки почтен пътник ще сметне, че е тъкмо навреме.

Ето, Йона, още една стрела! Но той отвлича бързо капитана от надушената диря.

— Ще замина с вас — казва. — Каква е таксата за пътя?… Искам да платя веднага.

Защото, моряци, изрично е писано, за да не се забравя: «Той плати веднага, още преди отплаването на кораба.» А като се вземе предвид и останалото съдържание, това обстоятелство е многозначещо.

Но този капитан, моряци, на който бе попаднал Йона, е от ония, които разкриват прозорливо престъпността у всекиго, обаче поради алчност издават само безпаричния. На този свят, моряци, грехът, който може да плати, пътува свободно и без паспорт; а добродетелта, щом е бедна, бива спирана на всяка граница. Така че капитанът се приготвя да провери колко е дълбока кесията на Йона, преди да го осъди явно. Поисква му тройно по-висока цена; тя се приема. Тогава капитанът разбира, че Йона е беглец; но в същото време решава да подпомогне едно бягство, което постила пътя си със злато. И все пак, докато Йона вади честно кесията си, благоразумни подозрения продължават да измъчват капитана. Той проверява звъна на всяка монета от страх да не е фалшива. «Не е фалшификатор във всеки случай», измърморва той; и записва Йона в списъка на пътниците.

— Посочете ми каютата, сър — казва Йона. — Уморен съм от път; трябва да поспя.

— Личи си — казва капитанът. — Ето ти каютата.

Йона влиза и иска да заключи, но вратата няма ключ.

Като чува как Йона търси ключа, капитанът се смее тихичко и си мърмори, че затворническите килии никога не се заключват отвътре. Йона се хвърля на леглото, както е, облечен и прашен, а таванът на малката каюта почти опира до челото му. Въздухът е застоял и Йона почва да се задушава. В тази тясна дупка под водната линия на кораба Йона изпитва предвестническото предчувствие за задушаващия час, когато китът ще го напъха в най-тясното кътче на своята утроба.

Завинтена на стената лампа мъждее слабо в каютата на Йона; а тъй като корабът се наклонява към кея от тежестта на последните прехвърляни бали, лампата и пламъкът й се наклоняват сякаш непрестанно към каютата от това леко движение; макар че е сама безукорно изправена, тя изтъква още по-ярко несигурните, измамни плоскости, сред които виси. Тази лампа смущава и плаши Йона; докато лежи на койката, измъчените му очи блуждаят из стаята и този досега сполучил беглец не намира убежище за неспокойния си поглед. А контрастът между лампата и околната среда все повече и повече го плаши. Подът, таванът и стените са съвсем наклонени. «Така виси над мене и моята съвест! — стене той. — Право нагоре пламти тя; но всички кътчета в душата ми са разкривени!»

Като човек, който бърза към леглото си след пиянски гуляй, все още залитащ, макар че съвестта вече го гризе, както железните стремена пробождат още по-силно при всяко подкачане породистия римски жребец; като човек, който в това жалко състояние се върти непрестанно в шеметна тревога и моли Бога за унищожение, докато мине тоя пристъп; и накрай, сред вихъра на изпитваната мъка изпада в дълбоко вцепенение; като човек, обезкървен до смърт — защото съвестта му е рана, която нищо не може да затвори; така след мъчителни въртения на леглото чудовищно тежката мъка на Йона го потапя в дълбок сън.

А отливът вече е настъпил; корабът прибира вече въжетата си, напуска без пожелания за добър път безлюдния кей и се плъзва наклонен на една страна към своя път за Тарсис. Този кораб, приятели, е бил първият известен ни контрабандист: контрабандата е Йона. Но морето се бунтува; не иска да носи позорния товар. Разразява се страхотна буря, корабът сякаш ще се разцепи. Боцманът свиква екипажа, за да изхвърлят част от товара; сандъци, бали и делви започват да хвърчат през борда; вятърът вие, хората крещят и по дъските над главата на Йона тропат моряшки ботуши, но той е все още потънал в своя отвратителен сън въпреки неистовата врява. Не вижда той черното небе и разяреното море, не усеща скърцането на дъските, не чува или не иска да знае далечния бяг на огромния кит, който вече цепи с отворена паст морето зад него. Да, моряци, Йона е слязъл, както казах, в своята каюта и спи дълбоко. Но изплашеният собственик идва при него и крещи в нечуващото ухо:

— Какво правиш, сънливецо! Ставай!

Стреснат в дълбокия си сън от този злокобен вик, Йона скача замаян, отива, залитайки, на палубата, сграбчва едно въже от вантите и се вглежда в морето. Но в този миг го облива огромна вълна, прехвърлила фалшборда. Вълните се стоварват една след друга върху кораба и не срещайки никакъв отпор, с рев разливат се напред и назад, докато почти удавят моряците, при все че корабът не е потънал още. А когато бледото лице на изплашената луна надниква между бурните облаци в черното небе, скованият от страх Йона вижда как бушпритът се издига право нагоре и почти веднага се спуска отново към развълнуваните глъбини.

Ужасни страхове нахлуват и вият в неговата душа. Цялото му раболепно държане издава ясно, че той бяга от Бога. Моряците забелязват това; подозренията им все повече се засилват; и най-после, за да узнаят напълно истината, предоставяйки разкриването й на небето, хвърлят жребий, за да разберат по чия вина ги е сполетяла страшната буря. Жребият посочва Йона; всички се нахвърлят веднага яростно към него със своите въпроси: «Какво звание имаш? Откъде идеш? От кой край? От кой народ?» Обърнете внимание, моряци, върху държането на нещастния Йона. Нетърпеливите моряци го питат само кой е и откъде е; а получават отговор не само на тия въпроси, но и на незададен от тях въпрос, на който Йона е заставен да отговори от стоварената върху му тежка Божия ръка.

— Евреин съм — провиква се той… и добавя: — и се боя от Господа Бога, създал сушата и морето!

Боиш ли се от него, Йона? Да, тогава ти наистина се боеше ужасно от Господа Бога! И направи веднага пълна, откровена изповед, от която моряците още повече се ужасиха, макар и да те съжаляваха. Когато Йона, който все още не моли Бога за милост, защото много добре знае тъмните си дела — когато нещастният Йона се провиква да го хвърлят в морето, защото знае, че само заради него ги е връхлетяла страшната буря, те се отстраняват състрадателно и се опитват да спасят с други средства своя кораб. Напразно; възмутеният ураган вие още по-гръмко; тогава, вдигнали молитвено едната си ръка към Бога, те улавят въпреки волята си с другата Йона.

Представете си Йона издигнат като котва и пуснат в морето; тогава откъм изток настъпва мигновено пълно затишие, морето стихва, защото Йона е отнесъл бурята, оставяйки зад себе си успокоени, гладки води. Той е потънал във вихрушката на такова непреодолимо вълнение, че едва ли долавя мига, когато пада в очакващата го зинала паст; а китът веднага заключва с белите си зъби — като с бели кофари — неговия затвор. Тогава Йона започва да се моли Богу от утробата на кита. Обърнете внимание на молитвата и се поучете от нея. Макар и голям грешник, Йона не плаче и не моли за незабавно освобождение. Той чувства, че е заслужил ужасното наказание. Оставя на Бога да го спаси. А сам се задоволява, въпреки всичките си мъки и страдания, да обърне поглед към светия му храм. Това, моряци, е истинско и пълно покаяние, което не крещи за прошка, а приема с благодарност наказанието. Колко приятно е било Богу държането на Йона, се вижда от това, че го е спасил от морето и кита. Аз ви представих Йона, моряци, не за да повторите греха му, а да вземете пример от покаянието му. Не изпадайте в грях; но ако го извършите, покайте се за него като Йона.“

Докато той изричаше тия слова, ревът на виещата и шибаща отвън буря придаваше сякаш нова сила на проповедника, разтърсван сам от буря, описвайки бурята на Йона. Гърдите му се надигаха като от мъртво вълнение; жестикулиращите ръце напомняха сражаващи се, развихрени стихии; а мълниите, стрелкащи изпод свъсеното чело, и светкавиците, искрящи от очите му, караха простичките му слушатели да го гледат с уплаха, непривична за тях. Но той се успокои и скоро започна отново да прелиства мълчаливо библията; след това застана неподвижно, със затворени очи, в безмълвно общение със себе си и Бога.

После се наведе отново към богомолците, склонил ниско глава с израз на най-дълбоко и същевременно твърдо смирение, и изрече тия слова:

„Моряци, Господ е сложил само едната си ръка върху вас; но върху мене тежат и двете. Разкрих ви, доколкото можах, поуката, представяна от Йона за всички грешници, следователно и за вас, а най-вече за мене, защото аз съм по-голям грешник от вас. С каква готовност бих слязъл аз от моята мачта, за да седна на палубата, където вие седите, и да слушам, както вие слушате, докато някой друг прочете на мене много по-страшната поука, която Йона представя за мене, кормчията на живия Бог. Как, бидейки богопомазан кормчия, пророк или говорител на истината и изпратен от Господа да възвести тази нежелана истина на порочната Ниневия, Йона се изплашва от враждебността, която ще предизвика, изоставя назначението си и се опитва да избяга от дълга си и от Бога, като се качва на кораба в Йопия. Но Бог е напред; и Йона не стига до Тарсис. Както вече видяхме, Господ го настига с кита, праща го в живата паст на възмездието, бързите вълни го отвличат «сред морето», където водовъртежът го поглъща в неведомите си глъбини, над главата му се сплитат морските водорасли и реве мъката на всички земни морета. Но и тогава дори, в тия неизмерими дълбочини, «от пъклената утроба», когато китът се спуска до самото дъно на океана, и тогава дори Господ чува вика на погълнатия, каещ се пророк. И казва Бог на рибата; и от студеното, черно морско дъно китът се понася към топлото, мило слънце, към всички наслади, доставяни от въздуха и земята; и «повърна Йона на сушата»; и чува се повторно гласът господен, и Йона, смазан и пребит, с уши като раковини, в които все още шуми нестихващо океанът — Йона изпълнява Божията повеля. Каква е тя, моряци? Да хвърля истината в лицето на лъжата! Това е Повелята Господня.

Това, моряци, е втората поука; и горко на тоя кормчия на живия Бог, който я пренебрегва! Горко на този, който, прелъстен от тоя свят, забрави евангелския си дълг! Горко на този, който предпочита да ласкае, вместо да заплашва! Горко на този, който държи за доброто си име повече, отколкото за самото добро! Горко на този, който не говори истината, макар да знае, че лъжата ще го спаси! Горко на този, който като великия кормчия Павел е сам отвергнат, макар и да проповядва на другите!“

Той наведе глава и се унесе за миг; след това вдигна към тях поглед, изпълнен с дълбока радост, и възкликна с небесен възторг:

— Но, о, моряци! Редом с всяка мъка плува сигурна радост; и колкото по-дълбока е мъката, толкова по-високо стига радостта. Нали колкото по-дълбоко е валът, толкова по-високо е върхът на флагмачтата? Блажен — възвишено, духовно блажен — е оня, който не изменя на истинското си аз пред гордите земни божества и главатари. Блажен е, който се крепи на яките мишци и тогава, когато корабът на този жалък, измамен свят е потънал под него. Блажен е, който не знае милост в борбата за истина, но убива, руши и изгаря всеки грях, дори ако той се подава изпод сенаторска и съдийска тога. Блажен, неизмеримо блажен, който не признава друг закон и господар освен своя Господ Бог и чиято родина е само небето. Блажен е, когото и най-суетните вълни на шумната тълпа не могат да откъснат от тази сигурна всевечна котва. Вечно блажен и радостен е, който, стигнал своя край, може да каже с последното си издихание: отче, когото опознах главно с ударите на твоя жезъл, смъртен или безсмъртен, аз умирам вече. Старах се да принадлежа на тебе повече, отколкото на този свят или на самия себе. Но това е нищо. Аз оставям вечността на тебе; защото какво е човекът, та да живее толкова, колкото и неговият Бог?

Без да добави нито дума, отец Мапъл благослови всички, закри лице и изчака коленичил, докато всички си отидоха и той остана съвсем сам в черквицата.