Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 36
Капитанският мостик

(Влиза Ахав, след него всички.)

 

Не бе минало много време след историята с лулата, когато, според обичая си, Ахав се качи една сутрин след закуска по мостчето от капитанската каюта на палубата. Повечето морски капитани се разхождат по това време там, както провинциалните дворяни отиват на разходка след закуска из градината.

Тежкият му кокален крак се чу скоро по обичайния път върху свикналите със стъпките му дъски, издълбани като геоложки камъни с особените знаци на неговата походка. А погледнехте ли втренчено набръчканото неравно чело, бихте видели и там още по-странни следи — следите на незаспиващата, вечно подвижна мисъл.

Но тези бразди изглеждаха сега по-дълбоки, както и неспокойният ход оставяше тази сутрин по-дълбока следа. Така потънал беше Ахав в мислите си, щото при всеки еднообразен завой покрай главната мачта или компаса можехте да видите как мисълта му извива и върви заедно с него, завладяла го така цялостно, че всичко изглеждаше само вътрешна форма на всяко външно движение.

— Забелязваш ли, Фласк? — прошепна Стъб. — Пилето вече кълве черупката. И скоро ще се покаже.

Часовете минаваха; Ахав се бе затворил вече в каютата си много рано, прекосявайки палубата със същата дълбока, фанатична решителност в изражението.

Наближаваше да мръкне. Той застана изведнъж до фалшборда, закрепил кокаления си крак в издълбания отвор, хвана се за едно въже и заповяда на Старбък да повика всички на капитанския мостик.

— Сър! — каза помощник-капитанът, учуден от тази заповед, която се даваше само в изключителни случаи.

— Повикайте всички на капитанския мостик — повтори Ахав. — Дежурните по мачта! Слезте долу!

Когато целият екипаж се събра и обърна с любопитство към него поизплашените си лица, защото той приличаше на кръгозор, от който се надига буря, Ахав погледна бързо фалшборда, след това стрелна с очи екипажа, напусна мястото си и започна пак да се разхожда с тежка походка по палубата, като че наоколо му нямаше никого. Той продължаваше да крачи с наведена глава и нахлупена шапка, без да обръща внимание на учудения шепот на моряците; докато Стъб промълви предпазливо на Фласк, че Ахав трябва да ги е повикал, за да видят един рекорд по пешеходство. Но то не трая дълго. Спирайки се рязко, той извика:

— Как постъпвате, момчета, когато видите кит?

— Провикваме се, че сме го видели! — отвърнаха необмислено двадесетина дружни гласа.

— Добре! — одобри буйно Ахав, съзирайки дълбоката възбуда, в която неочакваният въпрос ги бе хвърлил.

— А след това?

— Спускаме лодките и ги подгонваме.

— И с каква песен гребете към него, момци?

— Мъртъв кит или разбита лодка!

При всяко провикване лицето на стареца изразяваше все по-странно и сурово задоволство и одобрение; а моряците се споглеждаха изненадано, сякаш се чудеха как могат да се вълнуват така от тия привидно безсмислени въпроси.

Но всички заслушаха пак внимателно, когато Ахав се полуизвърна на кокаления си крак, улови едно въже, стисна го почти конвулсивно и се обърна към тях със следните думи:

— Всички вие, дежурни по мачта, чухте заповедта ми за Белия кит. Погледнете. Виждате ли тази испанска унция злато? — Той вдигна срещу слънцето една лъскава златна монета. — Тя струва шестнадесет долара, момци! Виждате ли я? Мистър Старбък, подайте ми оня чук.

Докато помощникът донесе чука, Ахав потърка полека, без да продума, златната монета с края на куртката си, сякаш искаше да я лъсне, и приглушено затананика без думи, а това беше механичен звън на жизнените пружини в тялото му.

След връщането на Старбък той тръгна към главната мачта, вдигнал в една ръка донесения чук, а в другата златната монета, и се провикна гръмко:

— Който от вас съобщи, че е зърнал кит с бяла глава, набраздено чело и изкривена челюст, който ми открие този кит с бяла глава и три белега в дясната перка на опашката… чувате ли? Който от вас, момчета, ми открие този бял кит, ще получи тая жълтица!

— Ура, ура! — извикаха моряците и поздравиха с махане на шапки заковаването на жълтицата върху мачтата.

— Казвам „бял кит“ — повтори Ахав, като хвърли чука. — Бял кит. Отваряйте си очите, момчета; търсете внимателно бяла вода; и едно мехурче да е само, провикнете се!

Таштего, Дагу и Куийкуег гледаха през цялото време с много по-голямо внимание и изненада от всички останали, а при споменаването на набразденото чело и изкривената челюст трепнаха, като че всеки поотделно си припомни нещо подобно.

— Капитан Ахав — каза Таштего, — този бял кит трябва да е същият, който някои хора наричат Моби Дик.

— Моби Дик ли? — извика Ахав. — Та ти знаеш ли, Таш, Белия кит?

— Не маха ли той малко особено опашка, сър, преди да се гмурне? — каза предпазливо гейхедът.

— И фонтанът му е някак особен — обади се Дагу. — Много гъст и краткотраен, нали, капитан Ахав?

— А пък има и един, два, три… о, много железа в кожата си, капитане — завика на срички Куийкуег, — и всички криви, изкривени като… като… — той се запъна да търси дума, въртейки ръка, сякаш отваряше бутилка — като… като…

— Като тирбушон! — извика Ахав. — Така е, Куийкуег, забитите харпуни са се изкривили в него; така е, Дагу, фонтанът му е голям като цял кръстец житни снопи и бял като купчина Нантъкитска вълна след годишното стрижене на овцете; така е, Таштего, премята се той като разцепено платно във време на буря. Дявол да го вземе, момчета! Та вие сте видели Моби Дик… Моби Дик… Моби Дик!

— Капитан Ахав — каза Старбък, който досега гледаше заедно със Стъб и Фласк началството си с растяща изненада, но най-после се досети нещо, обясняващо чудото. — Капитан Ахав, аз съм слушал за Моби Дик… но кракът ви не бе отнесен от Моби Дик, нали?

— Кой ти каза? — извика Ахав и добави, след като помълча:

— Да, Старбък, да, другари; тъкмо Моби Дик ми отнесе мачтата; Моби Дик ме нагласи да стоя на този чукан. Да, да — изрева той със страхотен, гръмък, животински стон, като пронизан в сърцето елен. — Да, да, този проклет бял кит ме затри; превърна ме вовеки веков в жалък, закован на едно място инвалид! — Той размаха и двете си ръце в неудържимо проклятие:

— Да, да! И аз ще го гоня при Добра надежда, при Кейп Хорн, при норвежкия Маелстрьом, в пламъците на преизподнята, докато го намеря! За това сте постъпили на този кораб, момчета: да гоните тоя кит по всички краища на света, докато изригне черна кръв и заплува с перките нагоре. Какво ще кажете, момчета, ще го пипнете ли? Храбри изглеждате, струва ми се.

— Да, да! — извикаха харпунерите и моряците, като изтичаха по-близо до развълнувания старец. — Остър поглед за Белия кит! Остро копие за Моби Дик!

— Бог да ви благослови — полупростена, полуизвика той.

— Бог да ви благослови, момчета! Стюардът! Иди налей голяма кана грог. А ти защо си се намръщил, мистър Старбък? Няма ли да гониш Белия кит? Не си ли готов да преследваш Моби Дик?

— Готов съм да гоня кривата му челюст, както и челюстите на смъртта, капитан Ахав, ако ги срещнем по пътя си; но аз съм постъпил да гоня китове, а не да отмъщавам за нашия капитан. Колко варела ще напълниш с отмъщението си, капитан Ахав, дори ако го осъществиш? То няма да ти донесе много нещо на нашия нантъкитски пазар.

— Нантъкитски пазар ли? Хм! Я ела насам, Старбък; ти заслужаваш да ти се намали делът. Ако при възнаграждение с пари, човече, счетоводителите са ни сметнали за работно място цялото земно кълбо — като са го опасали с по три гвинеи на инч, отмъщението ще ми донесе пак по-голяма награда ей тук!

— Удря се по гърдите — прошепна Стъб. — Защо ли? Струва ми се, че прокънтяха като огромен, празен съд.

— Да отмъщаваш на безсловесен звяр! — извика Старбък. — Тласка те просто сляп инстинкт! Безумие! Да се гневиш на безсловесна твар, капитан Ахав, е почти богохулство!

— Слушай… ти, дребна душице. Всички видими предмети са само един вид картонени маски. Но във всяко явление… във всяка постъпка, във всяко дело… една незнайна, но разумна същност прозира зад неразсъждаващата маска. Ако човек иска да удари, ще удари през маската! Как ще може затворникът да излезе на свобода, ако не разбие стената? Белия кит е за мене такава именно стена, която ме притиска. Понякога мисля, че зад нея няма нищо. Но и тя ми стига. Защото ме притиска, гнети ме, виждам в нея оскърбителна сила, поддържана от незнайна злоба. Тази именно незнайна сила ненавиждам; и все едно дали Белия кит е само оръдие, или е истински виновник, ще излея омразата си върху него. Не ми говори за богохулство, човече; и слънцето дори бих ударил, ако ме оскърби. Ако слънцето може да стори едното, аз мога да сторя другото; всичко на тоя свят се заплаща, защото съревнованието господства във всяка жива твар. Но мой господар, човече, не е и това заплащане. Кой стои над мене? Истината няма граници. Я отмести погледа си! Един глупав поглед е по-нетърпим от вражеско втренчване! Така, така; изчервяваш се и побледняваш; моята разпаленост те кара да пламваш от гняв. Но слушай, Старбък, казаното в разгорещено състояние се отрича само. Разгорещените приказки са незначителна обида. Аз нямам намерение да те ядосвам. Да оставим тоя въпрос. Погледни! Виж ония турски бузи с тъмни петна — живи, дишащи картини, нарисувани от слънцето. Леопарди езичници, които не се грижат за нищо, не боготворят нищо, а живеят; и не обяснявай пламенния им живот! Екипажът, човече, екипажът! Нима всички до един не са с Ахав по тоя въпрос за кита? Погледни Стъб! Той се смее. Виж оня чилиец! Пухти, щом помисли за това. Твоята разлюляна фиданка не може да се задържи сама сред общия ураган, Старбък! А какво се иска от тебе? Помисли — иска се само да помогнеш в убиването на една риба; не е кой знае какъв голям подвиг за човек като Старбък. Да не е нещо повече? Не може най-добрият Нантъкитски харпунджия да остане назад, когато всеки прост моряк е грабнал бруса си! Аха, виждам, че се смущаваш; започваш да се вълнуваш! Кажи нещо, говори!… Да, да! Мълчанието те издава (на себе си). От разширените ми ноздри излетя нещо, което той вдъхна. Старбък е вече мой: не ще може да ми се противопостави без вътрешен бунт.

— Господ да ме пази!… Всинца ни да пази! — промълви тихо Старбък.

Но в радостта си от унесеното, неизречено съгласие на помощника Ахав не чу неговата изпълнена с лоши предчувствия молба; нито тихия смях откъм трюма; нито зловещото звънтене на вятъра във вантите; нито глухото плющене на платната в мачтите, когато се отпуснаха за миг. Защото в наведените очи на Старбък светна отново упорита жизненост; подземният смях заглъхна; вятърът продължи да духа; платната се опънаха; корабът продължи да се клатушка и люлее както досега. О, предчувствия и предупреждения! Защо не останете по-дълго при нас? Но дали вие, призраци, не сте по-скоро предсказания, отколкото предупреждения! И то не толкова предсказания, идващи отвън, колкото доказателства за това, което става в нас. Защото дори когато няма външни сили да ни принуждават, най-скритите подбуди в нашето същество продължават да ни тласкат напред.

— Каната! Каната! — извика Ахав.

Той взе препълнената калаена кана, обърна се към харпунджиите и им заповяда да извадят оръжието си. След това ги строи с харпуните в ръка близо до големия скрипец, тримата помощник-капитани застанаха до него с копията си, а останалият екипаж се нареди в кръг около тях; и постоя така за миг, изглеждайки изпитателно всеки моряк от екипажа. Суровите погледи срещнаха неговия, както налетите с кръв очи на прерийни вълци срещат погледа на водача си, когато се втурва пред тях по дирите на бизона: уви! — само за да падне в скритата клопка на индианците.

— Пий и отминавай! — извика той, подавайки препълнената кана на най-близкия моряк. — Ще пие само екипажът. Всички поред! Малки глътки… бавно гълтане, момчета! Парливо е като дяволско копито. Така, така, чудесно върви. Обикаля ви отвътре и изхвръква през орловия поглед. Чудесно! Пресушихте я. Оттам тръгна, оттук се върна. Подайте ми я… да, празна е! Вие сте като годините, момчета; така поглъщат и отнасят те преливащия живот. Напълни я пак, стюарде!

— Елате насам, юнаци. Всички около този скрипец; вие, помощник-капитани, застанете от двете ми страни с копията си, харпунджиите да застанат ей там с железата си; а вие, юначни моряци, ме заобиколете, за да мога да повторя един благороден обичай на моите прадеди риболовци. О, момчета, пак ще видите… А, върна ли се, момче? По-бързо от калпава пара… Подай ми я. Ех, тази кана щеше пак да е препълнена, ако не бе те хванало Светивитово хоро… Махай се, треперко!… Приближете се, помощник-капитани! Кръстосайте копията си точно пред мене. Добре! Да докосна сега кръстовището!

С тия думи той протегна ръце, сграбчи трите гладки, лъскави копия там, където се бяха кръстосали, и ги дръпна внезапно и нервно, местейки в същото време втренчения си поглед от Старбък към Стъб и от Стъб към Фласк. Като че желаеше да им предаде чрез незнайна вътрешна сила дълбокото вълнение, натрупано в лайденската стъкленица на собствения му жизнен магнетизъм. Тримата помощник-капитани трепнаха пред това строго, сдържано, мистично изражение. Стъб и Фласк погледнаха встрани; честният поглед на Старбък се наведе.

— Напразно! — извика Ахав. — Но може би е по-добре така. Защото, ако вие тримата възприемахте поне веднъж натрапеното вълнение, моето собствено електричество би се изпарило може би от мене. А можеше случайно и да ви убие. Може пък и да не се нуждаете от него. Наведете копията! Сега, помощник-капитани, аз ви назначавам виночерпци на моите трима роднини езичници… ей ония многоуважавани джентълмени и благородници, моите доблестни харпунджии. Не харесвате ли това задължение? Ами че самият папа мие нозете на просяци, като използва за кана своята тиара! Ох, мили кардинали! Ще го направите по собствено благоволение. Не ви заповядвам; вие сами ще пожелаете. Отрежете връзките и извадете дръжките, харпунджии!

Изпълнявайки мълчаливо заповедта, тримата харпунджии застанаха пред него само с дългата около три стъпки желязна част на харпуните, със зъбците нагоре.

— Не ме промушвайте с тая остра стомана! Обърнете ги, обърнете ги съвсем! Не знаете ли на кой край е чашката? Обърнете нагоре гнездото на дръжката! Така, така! Елате сега насам, виночерпци. Вземете харпуните и ги дръжте, докато ги напълня!

Пристъпвайки бавно от един офицер към друг, той напълни гнездата за дръжките на харпуните с парливата течност от каната.

— Застанете сега трима по трима, едни срещу други. Предайте смъртоносните потири! Дайте ги вие, които сключвате сега този неразривен съюз! Е, Старбък, свършено е! Утвърждаващото слънце чака да го потвърди! Пийте, харпунери! Пийте, момчета, които опъвате смъртоносния китоловен лък… Смърт на Моби Дик! Господ да излови всинца ни, ако не уловим мъртъв Моби Дик!

Дългите, зъбчати стоманени чаши бяха вдигнати и с викове и проклятия срещу Белия кит всички глътнаха едновременно питието с леко свистене. Старбък пребледня, обърна се и потрепери. Напълнена отново, каната обиколи още веднъж възбудените моряци; след това всички се пръснаха, изпращани от Ахав, който им махаше със свободната си ръка, преди да се прибере сам в каютата си.