Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 132
Симфония

Беше ясен стоманеносинкав ден. Въздушният и водният свод едва се различаваха в тази всеобхватна синева; само че замисленият въздух беше прозрачно чист и мек, с женствена външност, а мощното, мъжествено море се надигаше с дълги, силни, провлечени вълни като гърдите на заспалия Самсон.

Тук-там във висините се плъзгаха белоснежни крила на дребни птици; те бяха нежните мисли на женствения въздух; а в глъбините, далече в синята бездна, се втурваха насам-натам могъщи левиатани, риби меч и акули; това бяха силните, неспокойни, убийствени размисли на мъжественото море.

Но макар и така противоположни вътрешно, различието им се проявяваше външно само в полутонове и отсенки; двете стихии бяха едно цяло, представящо мъжкото и женското начало.

Горе, подобно на властващ цар и крал, слънцето като че предаваше нежния въздух на буйния, вълнуващ се океан, като невеста на младоженец. А едно леко трептене в дъгата на кръгозора — много често забелязвано на екватора — разкриваше влюбеното тръпно доверие и нежна тревога, с които плахата невеста отдаваше своите обятия.

Напрегнат, сгърчен, целият набразден с възловати бръчки, унесен, твърд и непреклонен, с очи, светнали като въглени, които пламтят дори сред пепелта и развалините, непоколебимият Ахав стоеше в утринната дрезгавина, повдигайки своето разцепено като шлем чело към светлото девическо чело на небето.

О, безсмъртно детство и невинност на лазура! Невидими крилати създания, които се забавляват около нас! Сладостно детство на въздуха и небето! Колко далеко беше от вас гнетящата мъка на стария Ахав! Така виждах аз малките Мириам и Марта[1], две пакостници със засмени очи, да подскачат безгрижно около стария си баща и да си играят с къдрите, пораснали покрай голия кратер на неговия мозък.

След като пресече бавно палубата, Ахав се наведе през борда и започна да следи как сянката му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, колкото повече се опитваше той да я догони с поглед. Но сладостното ухание на омагьосания въздух успя да разсее най-после за миг отровните мисли в душата му. Спокойният щастлив въздух и прекрасното небе най-после го погалиха, а мащехата съдба, така дълго жестока и тиранична, обгърна сега с любещи ръце упоритата му шия и сякаш плачеше над него от радост, че — макар да е своеволен и заблуден — тя все още намира в сърцето си сили да го спаси и благослови. Една сълза се търкулна в морето изпод нахлупената шапка на Ахав; и в целия Тих океан нямаше нещо по-скъпоценно от тази мъничка капка.

Старбък видя стареца, видя го как се облегна тежко на борда; и сякаш чу в собственото си сърце безмерното ридание, изтръгнато от глъбините на околния покой. Внимавайки да не докосне Ахав, нито да бъде забелязан, той все пак се приближи и застана до него.

Ахав се обърна.

— Старбък!

— Сър!

— О, Старбък, какъв нежен, нежен ветрец и какво ласкаво небе! В такъв ден — почти също така прекрасен — ударих първия си кит… още осемнадесетгодишен харпунджия! Четиридесет… четиридесет… четиридесет години оттогава!… Оттогава! Четиридесет години непрекъснато китоловство! Четиридесет години лишения, опасности, бури! Четиридесет години по безмилостното море! От четиридесет години е напуснал Ахав мирната суша, от четиридесет години воюва с ужаса на глъбините! Да, Старбък, така е — от тия четиридесет години не съм прекарал нито три на суша. Когато помисля за живота, който съм водил, за отчаяната му самотност, за затворената като в крепост отчужденост на капитана, до която не бива да достигне никакво съчувствие от разцъфналия външен мир… О, потискащ гнет! Гвинейско робство на самотната власт!… Когато помисля за всичко това, което полусъзнавах, но никога не чувствах така остро, както сега, когато помисля как съм се хранил четиридесет години само със суха, осолена храна… достоен символ за сухата храна на духа ми!… Когато и най-бедният жител на сушата яде всеки ден пресни плодове и разчупва пресен хляб, докато аз гълтам плесенясали корички… Далече, далече през цели океани от младата ми девойка-жена, за която се ожених, когато бях минал петдесетте, и тръгнах още на другия ден за Кейп Хорн, като оставих само една бразда в брачната възглавница… Жена ли? Жена?… По-точно вдовица при жив мъж! Да, Старбък, аз направих тази девойка вдовица още щом се ожених за нея; а после лудостта, безумието, буйството и пламналото чело, с които старият Ахав хиляди пъти е гонил в яростна, разпенена битка своята жертва… повече демон, отколкото човек!… Да, да, какъв глупак… какъв стар глупак… е бил Ахав през тия четиридесет години! Защо е тази стръв към лова? Защо да изтощаваш и измъчваш ръката си с веслата, харпуна и копието? По-богат ли, по-добър ли стана Ахав от това? Погледни, Старбък! Не е ли жестоко, че при целия този тежък товар трябваше да ми грабнат и единия крак? Отметни назад старата ми коса, тя пада в очите ми, насълзява ги и ми дава вид на разплакан. Толкова е сива — сякаш е израснала от пепел! Но наистина ли изглеждам толкова стар, толкова, толкова стар, Старбък! Аз се чувствам ужасно слаб, приведен и прегърбен, като че съм Адам, който крета под товара на вековете, откакто е напуснал рая. Боже! Боже! Боже!… Разбий сърцето!… Разцепи мозъка ми!… Подигравка! Подигравка! Жестока, хаплива подигравка сте вие, посивели коси: толкова радости ли съм преживял, за да ми побелеят косите и да се чувствам и изглеждам така непоносимо стар? По-близо! Застани до мене, Старбък, искам да погледна човешко око; това е по-добро, отколкото да гледам морето или небето, по-добро, отколкото да гледам Бога. Кълна се в раззеленилата се земя и в пламтящото огнище! Ето вълшебния кристал, човече; аз виждам в твоите очи жена си и детето си. Не, не, ти ще останеш на борда!… Няма да слезеш с мене, когато жигосаният Ахав тръгне подир Моби Дик. Не ще изложа и тебе на тази опасност. Не, не! Ненапразно видях в твоите очи далечния си дом!

— О, капитане, капитане! О, благородна душа и велико сърце! Защо трябва да гоним тая проклета риба? Бягай заедно с мене! Да напуснем тия гибелни води! Да се върнем вкъщи! И Старбък има жена и син… Жена и син още от времето на една сърдечна, радостна младост, както твоите жена и син са от дните на една любеща, копнееща бащинска старост! Да се махнем!… Позволи ми да променя още сега курса! С каква бодрост и радост, капитане, ще се заклатушкаме към нашия мил стар Нантъкит! Струва ми се, сър, че и в Нантъкит има такива меки, ясни дни.

— Има, има. Виждал съм ги… някое лятно утро. По това време приблизително… към пладне, когато хората отиват да си подремнат… момченцето се пробужда изведнъж, сяда в леглото, а майка му започва да му приказва за мене, за мене, стария людоед; как се нося над бездната из далечни морета, как ще се върна да си поиграя пак с него.

— Такава е и Мери, моята Мери! Тя обеща, че всяка сутрин ще носи малкия на дюните, за да зърне първи платната на бащиния си кораб. Да, да! Стига! Свършено — обръщаме към Нантъкит! Хайде, капитане, проверете курса и да обръщаме! Погледнете! Погледнете! Детско личице в прозореца! Детска ръчица на хълма!

Но Ахав бе отвърнал глава; и потрепервайки като осланено овощно дърво, захвърли последната си попарена ябълка.

— Какво е това, каква безименна, неуловима, неземна сила, какъв подмамващ невидим властелин и господар, какъв жесток, безмилостен император ми повелява да вървя все напред въпреки всяка естествена обич и копнеж, да се блъскам и трудя безспир; кара ме да върша с безумна готовност това, което в собственото си сърце не бих дръзнал дори да замисля? Все същият ли съм аз? Аз ли, Господи, или някой друг вдига тази ръка? Но ако великото слънце се движи не по своя воля, а скита като момче за поръчки из небето, и всяка звезда е направлявана от невидима сила, как може тогава това малко сърце да тупти и този малък мозък да мисли, ако не аз, а Господ тупти, мисли и живее в мене? Кълна се в небесата, човече, ние се въртим на тоя свят като онзи рудан, а оста е съдбата. И през цялото време, уви, небето се усмихва, а бездънното море се вълнува! Виждаш ли оня тон? Кой го кара да гони и погубва хвърчащата риба? Къде отиват убийците, човече? Кой ще издава присъди, когато самият съдия трябва да бъде изправен пред съд? А какъв приятен, приятен ветрец, какво прелестно небе! И въздухът е изпълнен с ухание, сякаш идва откъм далечни ливади; някъде по склоновете на Андите трябва да косят сега, Старбък, и косачите са заспали в скосената трева. Заспали ли? Да, както и да се трудим, накрая заспиваме на полето. Заспиваме ли? Да, и ръждясваме в зелената трева като миналогодишна коса, захвърлена и изоставена сред недовършена коситба… Старбък!

Но пребледнял като смъртник от отчаяние, помощник-капитанът се бе вече отдалечил.

Ахав пресече палубата, за да погледне от другата страна; и трепна от отразените във водата втренчени очи. Федала се бе облегнал неподвижно на същия фалшборд.

Бележки

[1] Вероятно децата на писателя. — Б.пр.