Херман Мелвил
Моби Дик (83)

Глава 81
„Пекод“ среща Девата

Предопределеният ден настъпи и ние срещнахме съответно кораба „Юнгфрау“^[1] с капитан Дерик де Деер от Бремен.

Някогашните най-велики китоловци в света, холандците и германците, са сега едни от последните; но през големи промеждутъци от географски ширини и дължини все пак може да срещнете от време на време флаговете им из Тихия океан.

Кой знае защо, „Юнгфрау“ изглеждаше особено нетърпелива да изкаже почитанията си. Още докато беше на доста голямо разстояние от „Пекод“, тя се насочи към него. Капитанът й спусна лодка и се понесе към нас, застанал нетърпеливо на носа вместо на кърмата.

— Какво държи в ръката си? — извика Старбък, като посочи нещо, което германецът размахваше в ръка. — Невъзможно!… Лампа!

— Не е — каза Стъб, — не, не! Това, мистър Старбък, е кафениче; тоя йерманец идва да ни свари кафе; не виждате ли голямото калаено канче до него?… Там му е врялата вода. О! Бива си го тоя йерманец!

— Я се махайте — извика Фласк, — това е лампа и канче за масло. Свършило му се е маслото, та иде да си изпроси.

Колкото чудновато и да изглежда един кораб, тръгнал за масло, сам да търси назаем масло, и то в китова област, и колкото и да противоречи на старата поговорка да не носиш въглища в Нюкасъл, такова нещо действително се случва понякога; и в сегашния случай капитан Дерик де Деер наистина носеше лампа, както каза Фласк.

Когато той се качи на палубата, Ахав му заговори веднага, без да се церемони и без да обърне внимание на това, което другият държеше в ръка; но германецът скоро прояви с изкълчения си английски своето пълно невежество, що се отнася до Белия кит; той насочи веднага разговора към своята лампа и канче за масло, като каза, че нощем трябвало да се върти съвсем на тъмно в леглото си, защото и последната капка бременско масло се свършила, а не били уловили досега нито една хвърчаща риба, за да запълнят липсата; и заключи с намека, че корабът му бил действително онова, което в риболовството се нарича чист (с други думи, празен кораб), заслужаващ напълно името „Юнгфрау“, или Дева.

След като задоволихме нуждите му, Дерик си замина; но не бе стигнал още до борда на своя кораб, когато дежурните и от двата кораба оповестиха почти едновременно появата на китове; и Дерик беше толкова нетърпелив, че без да се спре, за да остави на кораба лампата си, завъртя лодката и тръгна да гони китовите канчета с масло.

Тъй като плячката се бе показала към подветрената страна, той и другите три германски лодки, които скоро го последваха, бяха значително по-напред от кила на „Пекод“. Китовете бяха осем — едно средно стадо. Съзнавайки опасността, те се движеха с голяма скорост и съвсем близо един до друг, точно пред вятъра, подбутвайки се като двойки впрегнати коне. Зад себе си оставяха широка следа, сякаш развиваха непрекъснато върху морето огромен, широк пергамент. Точно в тази бързодвижеща се следа, на неколкостотин метра зад стадото, плуваше огромен гърбат стар самец, който по сравнително бавното си придвижване и необичайните жълтеникави петна изглеждаше болен от жълтеница или друга някаква болест. Не беше ясно дали този кит принадлежи към стадото, защото не е обичайно такива достопочтени левиатани да са особено общителни. И все пак той го следваше, при все че оставеният от тях воден поток навярно го забавяше, защото бялата кост, или подутина, на широката му муцуна беше притисната като вълна, образувана от срещата на две противоположни течения. Фонтанът му беше нисък, бавен, изпускан с мъка, излизаше на задъхващи се изблици и се разсейваше в разкъсани струи, придружавани от странни вътрешни сътресения, които излизаха като че от другия му край, под клокочещата зад него вода.

— Кой има давилови капки? — запита Стъб. — Струва ми се, че го боли корем. Господи, помислете си какво е да ви боли корем, голям половин акър! Противните ветрове поддържат още тази тежка зима у него, момчета. За първи път ми се случва такъв мръсен вятър да духа откъм кърмата; но я вижте, отклонявал ли се е друг кит така? Трябва да си е изгубил румпела.

Както претоварен индийски кораб, плаващ покрай брега на Индостан с товар от изплашени коне, се наклонява, гмурка се, люшка се и се заваля, така и този стар кит влачеше с мъка остарялото си тяло и полуобръщайки се от време на време настрана, показваше причината на криволичещото си движение — един неестествен чукан на дясната перка. Дали бе загубил перката в бой, или е бил роден без нея — мъчно можеше да се реши.

— Почакай мъничко, стари приятелю, ще ти метна една превръзка за тая ранена ръка — извика жестокият Фласк, сочейки близко стоящото китоловно копие.

— Внимавай той да не я метне върху тебе — извика Старбък. — Бързай, иначе германците ще го пипнат.

Всички съревноваващи се лодки преследваха само тази риба, защото тя беше не само най-големият и следователно най-ценен кит, но защото беше и най-близо, а другите китове се движеха с такава скорост, че догонването им беше почти невъзможно засега. В този момент „Пекод“ бе задминал вече трите по-късно спуснати германски лодки; но поради голямата първоначална преднина лодката на Дерик беше все още начело на гонитбата, при все че чуждестранните й съперници с всеки миг се приближаваха към нея. Те се страхуваха само от едно: Дерик беше вече толкова близо до целта си, че можеше да хвърли копието си, преди да успеят да го настигнат и задминат. Що се отнася до Дерик, той изглеждаше напълно убеден, че ще стане така, и размахваше от време на време подигравателно лампата си към другите лодки.

— Какво нелюбезно и неблагодарно куче! — извика Старбък. — Подиграва ме и ме предизвиква със същата просяшка кутия, която му напълних само преди пет минути! — После добави с обичайния си дълбок шепот: — Карайте, хрътки! Гонете го!

— Казвам ви, хора — викна Стъб на екипажа си, — моята вяра не ми позволява да побеснея; ама с радост бих изял тоя подъл йерманец… Гребете, чувате ли! Нима ще оставите този мошеник да ви изпревари? Обичате ли бренди? Добре, едно буре бренди на най-усърдния от вас. Хайде, защо още никой не е с пукната жила? Кой е пуснал котва през борда?… Та ние не мръдваме нито на инч… в пълно безветрие сме. Алоо! По дъното на лодката пониква трева… а пък мачтата, ей богу, мърда! Така не може, момчета! Погледнете оня йерманец! С една дума, ще бълвате ли огън, хора, или не?

— Ох, гледайте каква пяна прави! — викаше Фласк, като подскачаше. — Каква гърбица!… Ох, забийте кол във вола!… Прострял се е като пън! Ох, момчета, скачайте… да знаете, че за вечеря ще има палачинки… печени мидички и пресни понички… Хайде, скачайте, скачайте… той е от сто бурета… не го изпускайте… недейте, недейте!… Вижте тоя йерманец… ох, няма ли да си изкарате пудинга, момчета!… Такъв тлъст и претлъст кит! Не обичате ли спермацет? Тук има три хиляди долара, хора!… Банка!… Цяла банка! Банк ъф Ингланд!… Ох, карайте, карайте, карайте!… Какво прави оня йерманец сега?

В този момент Дерик се опитваше да прехвърли лампата и канчето за масло на приближаващите го лодки; може би с двойното намерение да забави напредването на съперниците си, а в същото време и да ускори без труд собственото си напредване поради краткотрайното спиране на другите.

— Недодялано холандско корито! — извика Стъб. — Гребете, хора, като петдесет хиляди червенокоси гребци на линеен боен кораб. Какво ще кажеш, Таштего: готов ли си да натрошиш на парчета гръбнака си за честта на стария Гейхед? Какво ще кажеш?

— Казва, греба като прокълнат — извика индианецът.

Жестоко и равномерно поощрявани от подигравките на германеца, трите лодки на „Пекод“ започнаха да се изравняват и в това разположение почти се приближиха за миг до него. С изисканото, свободно, рицарско държане на водач, който се приближава към жертвата си, тримата помощник-капитани, гордо изправени, подкрепяха от време на време гребеца зад себе си с ободряващия вик: „Ето го къде се плъзга! Ура за ветреца от белите брези! Долу йерманецът! Задминете го!“

Но Дерик ги беше така решително изпреварил, че въпреки всичката им храброст щеше да остане победител в надбягването, ако не бе го връхлетяло справедливо наказание в образа на рак, който сграбчи лопатата на средния му гребец. Докато несръчният непрокопсаник се мъчеше да освободи ясеновата лопата, при което лодката на Дерик едва не се преобърна, а сам той ругаеше яростно хората си, за Старбък, Стъб и Фласк настъпи удобен момент. Те се втурнаха стремглаво напред и се строиха косо по посока на германеца. След миг и четирите лодки наближиха в диагонал кита, а от двете им страни се простираше оставеният от него пенлив водовъртеж.

Ужасна, влудяваща и тъжна гледка. Китът се движеше сега стремглаво, а фонтанът му бликаше пред него в непрестанна, измъчена струя; докато единствената му жалка перка пляскаше отстрани в предсмъртна уплаха. Той се отклоняваше ту на една, ту на друга страна в своето препъващо се бягство и при всяка разсичана вълна потъваше с потръпване в морето или издигаше отстрана към небето единствената си пляскаща перка. Виждал съм птица с пречупено крило да прави спирали във въздуха в напразен стремеж да се спаси от пиратите ястреби. Но птицата има глас и може да изрази страха си с жални писъци; докато страхът на този огромен безгласен морски звяр беше вързан и заключен в него; той нямаше друг глас освен задъхващото се дишане през отвора и затова беше неизказано жалък, при все че поразителното му туловище, гилотиниращата челюст и всемогъщата опашка можеха да уплашат и най-силния човек, който го съжаляваше сега.

Като видя, че след няколко мига лодките на „Пекод“ ще го изпреварят, за да не загуби напълно плячката си, Дерик реши да опита едно необикновено далечно мятане на копие, преди да му се изплъзне и последната възможност да го стори.

Но щом неговият харпунджия се изправи, за да нанесе удара, тримата тигри — Куийкуег, Таштего и Дагу — инстинктивно скочиха, застанаха в диагонална редица, насочиха едновременно копията си и трите Нантъкитски железа се забиха в кита през главата на германския харпунджия. Ослепителни пари от пяна и бял дим! В първото сътресение от стремглавото втурване на кита трите лодки тласнаха тази на германеца с такава сила, че Дерик и замаяният му харпунджия бяха изхвърлени във водата и трите летящи лодки минаха над тях.

— Не бойте се, маслени гърнета! — извика Стъб, изглеждайки ги за миг, докато прелиташе край тях. — След малко ще ви приберат… както му е редът… Виждам акули назад… нали знаете, санбернарските кучета прибират изпадналите в беда пътници. Ура! Така се плава! Всеки кил е слънчев лъч! Ура!… Тичаме като тенекии, вързани за опашката на побеснял кугуар! Това ми напомня кабриолет, закачен за слон в равнина… Колелетата почват да летят; а може и да изхвръкнете, ако се изкачвате по хълм. Ураа! Така се чувства човек, когато отива към Дейви Джоунс^[2]… и се спуска по безкрайно нанадолнище. Ураа! Този кит носи вечната поща!

Но бягането на чудовището беше кратко. Изпускайки внезапно дъх, то потъна шумно. Трите въжета изскърцаха и се завъртяха така силно всяко около шпила си, като че трябваше да изрежат дълбоки нарези; харпунерите се изплашиха толкова много, че бързото потъване може скоро да отмотае докрай въжетата, че впрегнаха всичката си сръчност и сила да навият димящото въже, за да го задържат; докато най-после поради перпендикулярното напрежение на облечените в олово клинове, от които трите въжета се спуснаха право в морето, носовете на лодките почти се изравниха с водата, а трите кърми се вирнаха високо във въздуха. Тъй като китът скоро престана да потъва, те останаха за известно време в това положение, като се страхуваха да развият още въжетата, при все че положението им беше доста неустойчиво. Но макар много лодки да са били повличани и да са изчезвали по този начин, това все пак се нарича „да държиш“; това забиване на остриетата изотзад в жилавата му плът често накарва левиатана да се издигне отново и по този начин да се натъкне пак на острите копия на враговете си. Независимо от опасността при този начин на действие можем да се усъмним дали той е и най-добрият; тъй като с пълно основание може да се предположи, че колкото по-дълго удареният кит остане под водата, толкова повече ще се изтощи. Защото поради огромната му повърхност — при един възрастен кит тя е почти две хиляди квадратни стъпки — водното налягане е огромно. Всички знаем какво поразително атмосферно налягане понасяме; и то над земната повърхност, във въздуха; какъв огромен трябва да е тогава товарът на кит, който носи на гърба си двеста фатома от океана! Този товар трябва да се равнява на налягането най-малко на петдесет атмосфери. Един китоловец го пресмяташе на тежестта на двадесет линейни бойни кораба с всичките им оръдия, складове и хора.

Докато трите лодки се крепяха така на повърхността на леко вълнуващото се море и гледаха вечната му синева, а от глъбините му не долиташе ни стон, ни вик, нито се появяваше бразда или мехур, кой жител на сушата би помислил, че под тази тишина и покой най-голямото морско чудовище се вие и превива в предсмъртни мъки! От носа на лодките не се виждаха и осем инча от отвесно спуснатото въже. Може ли да се повярва, че на три такива тънки нишки огромният левиатан беше закачен като махалото на стенен часовник? Закачен ли? На какво? На три дъски. Това ли е създанието, за което някога е било казано така тържествено: „… Можеш ли промуши кожата му с копие и главата му с рибарска вила? Който меч се допре до него, не удържа, не удържа ни копие, ни сулица, ни броня; желязото смята за слама; дъщерята на лъка не ще го подгони; боздуганът за него е като сламка; над фученето на сулицата той се смее.“ Този звяр ли да е такъв? О, тези неща трябва да са били наистина неосъществими по времето на пророците! Защото с опашка, притежаваща силата на хиляди нозе, този левиатан гмурна глава под морските планини, за да се скрие от риболовните копия на „Пекод“!

При наклонените следобедни слънчеви лъчи сенките на трите лодки под повърхността трябва да са били достатъчно дълги и широки да засенчат половината войска на Ксеркс. Кой може да каже колко страхотни трябва да са изглеждали на ранения кит тези огромни призраци, плаващи над главата му.

— Стойте, хора! Той се размърда — извика Старбък, когато трите въжета се залюляха ненадейно във водата, предавайки ясно нагоре като магнетични жици предсмъртните тръпки на кита, които всеки гребец усети на седалката си. В следния миг, до голяма степен облекчени от тегленето при носа, лодките подскочиха като ледникова полянка, когато тежко стадо бели мечки се втурне от нея в морето.

— Дърпайте! Дърпайте! — викна отново Старбък. — Издига се.

Въжетата, от които допреди миг не можеше да се изтегли нито педя, сега бяха издърпани набързо съвсем мокри в лодките и китът скоро започна да пори водите на две корабни дължини от ловците.

Движенията му показваха ясно неговото крайно изтощение. Повечето сухоземни животни имат клапи в много от кръвоносните си съдове, чрез които при раняване кръвта поне до известна степен се отклонява веднага в друго направление. При кита не е така; една от неговите особености е, че в кръвоносната му система няма никакви клапи; така че, когато бъде прободен дори от тънкото острие на харпун, цялата му кръвоносна система започва смъртоносно да се изпразва; а когато това се засили от необикновеното налягане на водата дълбоко под повърхността, може да се каже, че животът му изтича в несекващ поток. Обаче количеството на кръвта му е така огромно, а вътрешните й извори са така отдалечени и многобройни, че тези кръвоизливи могат да продължават много дълго, както река, чиито извори са в далечни, невидими хълмове, продължава да тече и във време на суша. И сега дори, когато лодките настигнаха кита и се събраха заплашително над извиващите се перки, а копията се забиха в него, от новите рани бликнаха силни струи кръв, които се лееха непрестанно, докато естественото дихателно отвърстие на главата му само през кратки, макар и чести интервали изпускаше уплашено пара. От този отвор още не бликаше кръв, защото досега не бе засегната никоя жизнена част. Животът му, както много изразително го наричат, беше недокоснат.

Докато лодките го заграждаха още по-отблизо, цялата горна част на тялото му, която обикновено се намира под водата, се показа ясно над нея. Видяха се очите или по-точно мястото, на което са били очите. Както странни израстъци покриват кухините и на най-благородните повалени дъбове, така от мястото, където са били някога очите на кита, се подаваха сега слепи кълба, представящи една наистина ужасна жалка гледка. Но никакво съжаление нямаше към него. Въпреки старостта, едната си ръка и изтеклите очи той трябваше да умре, да бъде убит, за да осветява весели сватби и други човешки веселби, както и тържествени черкви, в които се проповядва безусловна ненападателност от всички и към всички. Както се къпеше в кръвта си, той откри най-после една странна подутина или израстък, голям колкото торба, доста ниско отстрани.

— Чудесно място — извика Фласк, — чакайте да го бодна веднъж там.

— Стой! — викна Старбък. — Няма нужда.

Но човечният Старбък бе закъснял. Още при забиването на копието от жестоката рана бликна гнойна струя и китът, чийто дихателен отвор изхвърляше сега гъста кръв, тласнат от непоносима болка, се нахвърли със сляпа ярост срещу лодките, изпръска тях и тържествуващите екипажи с дъжд от съсирена кръв, обърна лодката на Фласк и зацапа носа й. Беше последният му удар. Защото по това време китът беше толкова изтощен от загуба на кръв, че се търкулна безпомощно встрани от пакостта, която бе направил; легнал задъхано на една страна, той пляскаше безсилно със сакатата си перка и се въртеше бавно, като изчезващ свят; изхвърли белите тайни на корема си, простря се като пън и умря. Безкрайно тъжно и жалко беше последното му издихание. Както водата на мощен извор, изтеглена постепенно от невидими ръце, спада с приглушено тъжно клокочене, така спадаше и последният продължителен, предсмъртен фонтан на кита. След малко, докато екипажите чакаха пристигането на кораба, тялото започна да дава признаци, че потъва с всичките си неразграбени съкровища. По заповед на Старбък на много места по него закачиха въжета, така че не след много всяка лодка се превърна в шамандура, под която на няколко инча под водата висеше потъващият кит. Когато корабът се приближи, китът бе преместен внимателно до него и завързан здраво с най-яките котвени вериги, защото беше ясно, че ако не го поддържат изкуствено, тялото ще потъне веднага. Случи се, че още при първия разрез с лопатата в долната част на споменатия по-горе чувал бе намерен цял ръждясал харпун. Но тъй като останки от харпуни се намират често в телата на мъртви китове с напълно заздравяла наоколо им плът и без никакви външни следи, които да сочат мястото им, в сегашния случай трябва да е имало някаква друга причина за споменатото нагнояване. Още по-странно беше намирането на едно каменно острие недалеко от заровеното желязо, и при това с напълно здрава плът наоколо. Кой бе хвърлил това каменно копие? И кога? Може би някой северозападен индианец много преди откриването на Америка.

Кой знае какви чудеса биха могли още да се измъкнат от това чудовищно скривалище! Но по-нататъшните търсения трябваше внезапно да спрат, защото корабът бе повлечен както никога досега към дълбините поради все по-засилващия се стремеж на трупа да потъне. Въпреки това Старбък, който ръководеше работата, издържа докрай и с такава решителност, че когато най-после корабът щеше да потъне, ако би продължил прегръдката си с тялото и бе дадена заповед да се отделят от него, котвените вериги и въжета, закрепени за дървените главини, бяха така опънати, че бе невъзможно да ги отделят. В същото време всичко на „Пекод“ се бе наклонило на една страна. Да се отиде до другия край на палубата, беше все едно да се върви по островръх покрив на къща. Корабът стенеше и пъхтеше. Много украси от слонова кост по фалшборда и каютите изхвръкнаха от местата си поради неестественото разместване. Напразно бяха донесени лостове и ломове, за да налегнат неподвижните котвени вериги и да ги освободят от дървените главини, китът беше вече толкова дълбоко, че потъналите краища на веригите и въжетата не можеха да бъдат достигнати, а потъващото тяло натежаваше сякаш всеки миг с цели тонове и корабът беше вече на път да потъне.

— Дръж се, дръж се! — викна Стъб на тялото. — Какво е това дяволско бързане да потънеш? Гръм да ни удари, хора, трябва да направим нещо, иначе е свършено с нас! Няма смисъл да повдигате там; престанете, казвам ви с тия лостове, ами някой от вас да изтича за молитвеник и джобно ножче, та да пререже веригите.

— Ножче ли? Аха, аха! — викна Куийкуег, грабна тежката дърводелска брадвичка, наведе се през един люк и започна да удря със стоманата най-голямата желязна верига. След няколко удара, от които излитаха искри, крайното опъване довърши работата. Всички връзки отхвръкнаха със страхотен трясък, корабът се изправи, трупът потъна.

Това понякога неизбежно потъване на току-що убит спермацетов кит е твърде любопитно и никой китоловец не го е изяснил напълно. Обикновено мъртвият спермацетов кит плава отлично, като страната или коремът му са издигнати значително над повърхността. Ако потъваха само стари, мършави или отпаднали единици с изтънели пластове мас и натежали ревматични кости, бихте могли с известно основание да твърдите, че потъването се дължи на необичайното специфично тегло в потъващата риба вследствие липсата на по-леко вещество. Но не е така. Защото и млади китове в цветущо здраве, изпълнени с благородни стремежи и преждевременно откъснати от топлия, майски разцвет на живота, изцяло обвити в задушаващата мас, и такива калени юнаци понякога потъват.

Трябва да се каже все пак, че спермацетовият кит е изложен на подобна злополука много по-малко от всеки друг вид. Където потъва един спермацетов кит, потъват двадесет същински. Тази разлика в двата вида се дължи несъмнено до голяма степен на по-голямото количество кости у същинския кит; само венецианските му завеси тежат понякога повече от един тон; а спермацетовият кит е напълно освободен от този товар. Но има примери, когато след няколко часа или няколко дни потъналият кит отново се издига, много по-лек, отколкото е бил приживе. Причината за това е очевидна. У него се появяват газове, той се надува до невероятни размери и се превръща в един вид животно балон. Тогава едва ли би могъл да го удържи и един линеен боен кораб. При крайбрежното китоловство, при гмурвания в новозеландските заливи, когато някой същински кит даде признаци, че ще потъва, завързват за него шамандури с предостатъчно дълго въже; така че когато тялото потъне, знаят къде да очакват, че ще се покаже при издигането си.

Наскоро след потъването на тялото дежурните по мачта на „Пекод“ се провикнаха да съобщят, че „Юнгфрау“ спуска отново лодки, при все че се виждаше само един фонтан от финвал, вид китове, които не могат да се уловят поради извънредно бързото им плуване. Обаче фонтанът на финвала е толкова сходен с този на спермацетовия кит, че неопитни риболовци могат лесно да сбъркат. Затова Дерик и цялата му тайфа се втурнаха храбро да гонят неуловимия звяр. Вдигнала всичките си платна, Девата потегли след четирите си издънки и по този начин всички се загубиха към подветрената страна, понесени към смел, надежден лов.

О, много са на тоя свят финвалите и много са дериковците, друже мой!