Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 134
Гонитбата — ден втори

На разсъмване дежурните заеха отново и трите мачти.

— Виждате ли го? — викна Ахав, щом се развидели.

— Нищо не се вижда, сър!

— Целият екипаж на палубата и да се вдигнат всички платна! Той се е движил по-бързо, отколкото предполагах… Предните платна!… Не трябваше да ги прибираме през нощта. Но все едно… отпочинахте си, преди да се втурнем по-бързо.

Тук трябва да се каже, че такава упорита гонитба на определен кит, която продължава цял ден, цяла нощ и на следния ден, не е нещо необичайно в китоловството из южните морета. Защото някои природно гениални Нантъкитски корабни капитани притежават такова чудно умение, такава придобита от опит предвидливост и непобедима самоувереност, че само като зърнат някой кит, могат при известни обстоятелства с твърде голяма точност да предскажат както посоката, в която той ще продължи да плува, докато не го виждат, така и вероятната скорост на придвижването му. В такива случаи както лоцман, който изгубва от погледа си бряг с добре познати очертания, където желае да се върне, само че на по-далечна точка, както такъв лоцман стои до компаса и определя точното местоположение на още видимия нос, за да може с по-голяма сигурност да отгатне далечния сега невидим бряг, към който се е насочил, така и китоловецът определя с компаса местонахождението на кита; защото след неколкочасова внимателно отбелязана гонитба през деня, щом нощният мрак скрие рибата, бъдещото придвижване на огромното създание в тъмнината е почти така ясно за проницателния поглед на ловеца, както и непознатият бряг за опитния лоцман. Така че за проницателното око на такъв ловец пословичната краткотрайност на „писаното върху вода“, в случая на водната диря, е толкова надежден показател, колкото е и твърдата земя. И както движението на могъщия железен левиатан по съвременните железни пътища е така добре известно, че хората определят скоростта му с часовник в ръка, тъй както докторите измерват пулса на някое бебе; и казват уверено кой влак, от коя посока и в колко часа ще пристигне на някоя гара; почти по същия начин нантъкитци определят понякога движението на левиатана в глъбините според скоростта на плуването му и си казват, че след толкова и толкова часа китът ще е изминал двеста мили и ще се намира на такъв и такъв градус географска дължина и ширина. Но за да бъде тази проницателност увенчана с успех, вятърът и морето трябва да бъдат съюзници на човека; ако корабът е спрял поради затишие или се носи на дрейф, каква полза да знаят, че са точно на девет, десет или три и четвърт морски мили от пристанището? От тези съображения произтичат много тънки странични въпроси, свързани с лова на китове.

Корабът се носеше все напред и напред, оставяйки в морето бразда, като неулучил целта си снаряд, който разорава и преобръща равното поле.

— Кълна се в солта и канапа! — извика Стъб. — Това бързо люшкане на палубата пропълзява през краката и ти пронизва сърцето. Храбри момчета сме ние — корабът и аз!… Ха, ха! Сякаш някой ме сграбчва и ме хвърля по гръб в морето… защото, кълна се във вечнозеления дъб, гърбът ми е кил. Ха, ха! Вървим ние и не оставяме нито прах, нито следа!

— Фонтан!… Фонтан!… Фонтан!… Право напред! — викнаха ненадейно от мачтите.

— Да, да! — извика Стъб. — Знаех си аз… няма да ни избегнеш… Плюй и бягай, колкото можеш, ките! Самият бесен сатана те гони! Надувай духалото… напъвай дробовете си!… Ахав ще запуши яза на кръвта ти, както мелничар прегражда бързотечен поток!

Стъб изказваше мислите на почти целия екипаж. Всички шумяха и се пенеха в кипежа на гонитбата, както шуми и се пени ферментирало старо вино. Каквито опасения и лоши предчувствия да бяха изпитвали доскоро някои от тях, те не само ги спотайваха поради страх от Ахав, но и самите страхове се пръснаха на вси страни като плашливи прерийни зайци пред тичащ бизон. Съдбата бе сграбчила в ръката си техните души; а вълнуващите вчерашни опасности, мъчението от очакването през миналата нощ, неизменният, безстрашен, сляп, безогледен бяг на обезумелия кораб подир изплъзващата му се цел, всичко това подтикваше неудържимо напред техните сърца. Вятърът, който надуваше платната и тласкаше с невидими, но непобедими ръце кораба, беше сякаш символ на тайнствената сила, която ги бе заробила и ги водеше в тая гонитба.

Те бяха не тридесет души, а един човек. Както корабът, макар и съставен от най-различни материали — дъбови, кленови и борови дъски, желязо, смола и въжета, — беше единен плътен корпус, понесъл се по своя път, направляван и уравновесяван от дългия средищен кил, така отделните личности на екипажа, храбростта на един и страхът на друг, порочността на този и непорочността на онзи — всички различия се сливаха в едно цяло, насочено към съдбоносната цел, указвана от Ахав — единствен техен господар и кил.

Вантите бяха оживели. От върховете на мачтите, като по върха на високи палми, висяха ръце и нозе. Някой размахваше нетърпеливо ръка, заловил се с другата за реята; или заслонил очи от слънчевия пек, седеше на олюляващата се рея; всички мачти се огъваха от човешки тела, узрели за жътвата на съдбата. О, с какво нетърпение се вглеждаха те в безбрежната синева да зърнат това, което щеше да ги погуби!

— Защо не обаждате, ако го виждате! — викна Ахав, когато няколко минути след първото провикване никой вече не се обади. — Вдигнете ме горе, хора, вие сте се заблудили; не може Моби Дик да пусне само един фонтан и след това да изчезне.

Така и беше; скоро се разбра, че в прибързаното си усърдие хората бяха взели погрешно за китов фонтан нещо съвсем друго; щом стигна на върха на мачтата и краят на въжето му бе завързан за куката на фалшборда, Ахав даде тон на оркестъра и въздухът затрепери като разтърсен от пушечен залп. Тридесет дрезгави гърла нададоха тържествуващ вик, когато — много по-близо от въображаемия фонтан, само на една миля пред кораба — Моби Дик се появи дръзко на повърхността! Защото Белия кит прояви сега близостта си не със спокойни и лениви фонтани, не с мирно бликане от тайнствения извор на главата му, а с една далече по-чудна проява. Устремявайки се с невероятна скорост от глъбините, спермацетовият кит подскача понякога с цялото си туловище във въздуха и с цяла планина от ослепителна пяна посочва местонахождението си на разстояние над седем мили. В такива минути разкъсаните разярени вълни наоколо му са като че грива; в някои случаи този скок е просто едно предизвикателство.

— Ето го! Изскочи! — викаха всички, докато Белия кит подскачаше с невероятно нахалство като огромна сьомга в небесата. Внезапно извисена от синята морска шир към още по-синия небесен ръб, вдигнатата от него водна струя блестеше непоносимо като ледник, след това започна постепенно да губи първоначалния си блясък, докато заприлича на мъглив облак, изливащ се в порой над планина.

— Да, скачай за последен път към слънцето, Моби Дик! — извика Ахав. — Твоят час и харпун наближават!… Слизайте, слизайте всички! Само един да остане на предната мачта. Лодките!… Готови за спускане!

Изоставяйки бавните въжени стълби по вантите, хората се спускаха като падащи звезди на палубата от реите и върлините за допълнителните платна; докато Ахав, не така стремглаво, но все пак много бързо бе свален от мачтата.

— Спускайте! — викна той, щом влезе в лодката си. Приготвили му бяха миналия ден една от запасните лодки. — Мистър Старбък, корабът е в твое разпореждане… Дръж се настрана от лодките, но близо до тях. Спускайте!

За да ги сплаши сякаш веднага, Моби Дик зае нападателно положение, завъртя се и се насочи към трите лодки. Лодката на Ахав беше в центъра; за да ободри хората си, той им каза, че възнамерява да срещне кита лице с лице — с други думи, да насочи лодката си точно срещу него, нещо не съвсем необичайно; защото при неголямо разстояние това положение изключва възможността от контраудар от страна на кита, който вижда само встрани. Но засега тази близост не беше достигната и Белия кит, виждайки ясно трите лодки и трите мачти на „Пекод“, се втурна с яростна бързина и се нахвърли внезапно, със зинала паст и удряща опашка, като сееше ужас и смърт на всички страни, без да обръща внимание на харпуните, летящи към него от лодките, той мислеше сякаш само как да разбие всяка дъска на тресчици. Но изкусно направлявани, въртейки се като обучени коне на полесражение, лодките успяваха да му се изплъзнат, при все че понякога бяха почти на косъм до него; а през това време нечовешките викове на Ахав заглушаваха всеки друг глас.

При това неописуемо въртене Белия кит така кръстоса, прекръстоса и заплете увисналите въжета на забитите в него харпуни, че те се опънаха, скъсиха се и задърпаха към него трите лодки; а самият кит се бе оттеглил малко настрана, като че се готвеше за още по-съкрушително нападение. Използвайки случая, Ахав отви още повече въжето в лодката, след това започна бързо да го дърпа, като се надяваше по този начин да го оправи, когато — о, ужас! — зърна нещо по-страшно от озъбената паст на акула!

Кръстосани и заплетени в лабиринта на въжетата, свободните харпуни и копия разсичаха с лъскавите си остриета и зъбци вълните и летяха към носа на лодката му. Само едно нещо можеше да се стори. Като грабна моряшкия си нож, Ахав простря ръка към стоманените остриета, издърпа въжето зад тях, подаде го на предния гребец, удари го два пъти с ножа почти до самия борд, връзката стоманени оръжия потъна и лодката възстанови равновесието си. В тоя миг Белия кит се втурна внезапно между другите заплетени въжета, повлече неудържимо лодките на Стъб и Фласк към опашката си, блъсна ги една в друга като две черупки, тласнати от прибоя към брега, после се гмурна и изчезна в кипящ водовъртеж, из който уханните кедрови отломки се въртяха като настъргано мускатово орехче в разклатена чаша с пунш.

Докато екипажите на двете лодки се въртяха из водата, като се мъчеха да се доберат до весло, лопата или друг плаващ предмет; докато дребничкият Фласк подскачаше на една страна като празно шишенце, вдигайки крака, за да избегне смъртоносната паст на акулите; докато Стъб викаше с все сили за помощ; а старият капитан, отрязал въжето на своята лодка, се мъчеше да се приближи към пенливия водовъртеж, за да спаси когото може; в тази бурна едновременност на хиляди струпани опасности невидими нишки като че дръпнаха към небето незасегнатата досега лодка на Ахав — изхвръквайки като стрела от морето, Белия кит удари дъното й с широкото си чело и я запрати във въздуха, където тя се преобърна няколко пъти и захлупи при падането си Ахав заедно с хората му, които се мъчеха да се измъкнат като тюлени от крайбрежна пещера.

Първоначалният устрем на кита промени насоката си, докато го издигаше на повърхността, и го тласна неволно към причинената от него злополука; той се бе прострял сега гърбом към нея и удряше бавно с опашка ту на една, ту на друга страна; а щом някое залутано гребло, отломка от дъска или дори тресчица от лодките докоснеше кожата му, веднага подвиваше опашка и помиташе всичко. Но скоро, решил сякаш със задоволство, че е свършил засега работата си, разсече с набръчканото си чело океанската шир и влачейки подире си заплетените въжета, продължи пътя си по посоката на вятъра с отмерения ход на пътешественик.

Както и по-рано, от кораба бяха следили внимателно цялата битка и дойдоха пак на помощ. Спуснаха лодка, извлякоха плуващите моряци, бурета, весла, всичко, което успяха да достигнат, и ги прибраха благополучно на палубата. Имаше изкълчени рамене, китки и глезени; синьочервеникави подутини: пречупени харпуни и копия; неоправимо заплетени въжета; разцепени весла и дъски; но никакво смъртоносно или дори тежко нараняване. Както миналия ден Федала, този път Ахав се бе заловил за едната половина на разсечената лодка, която даваше възможност за по-леко плуване, затова той не изглеждаше сега така изтощен, както при злополуката от предишния ден.

Но когато му помогнаха да се качи на палубата, всички погледи се втренчиха в него; защото, вместо да стъпи здраво на крака, той все още стоеше облегнат на рамото на Старбък, който избърза първи да му помогне. Кокаленият крак беше отнесен, а на мястото му се виждаше само къса заострена отломка.

— Да, да, Старбък, всекиму е приятно да се облегне понякога; и старият Ахав би трябвало по-честичко да се обляга.

— Обръчът не е издържал, сър — каза приближилият дърводелец, — иначе кракът беше чудесно изработен.

— Надявам се, че няма счупена кост, сър — каза с искрена загриженост Стъб.

— На парченца е счупена, Стъб!… Нали виждаш… Но и със счупена кост старият Ахав е цял-целеничък; макар че живите кости не ми са нито на йота по-ценни от загубената мъртва. Нито бял кит, нито човек, нито сатана може да докосне съкровената и недостъпна същност на Ахав. Има ли лот, който би стигнал до дъното под нас, или мачта, която би стигнала до свода над нас? Ей, дежурните! Какъв курс?

— Право по вятъра, сър!

— Рул направо тогава; вдигайте всички платна, корабници! Свалете останалите запасни лодки и ги пригответе… Мистър Старбък да събере команди за лодките!

— Позволете най-напред да ви отведа до фалшборда, сър.

— Ох, ох, ох! Как ме измъчва тази остра отломка! Проклета съдба! Такъв непобедим по дух капитан да има такъв жалък помощник!

— Сър!

— Тялото си имам предвид, човече, не тебе. Дай ми нещо да се подпирам… онова разбито копие ще свърши работа. Приготви командите. Само че още не съм видял оня. Господи, не може да бъде!… Няма ли го?… По-скоро! Свикай всички!

Недоизказаната мисъл на стареца беше вярна. След проверка на екипажа се оказа, че парсът не е налице.

— Парсът! — извика Стъб. — Трябва да е попаднал в…

— В черната яма да попаднеш!… Тичайте всички, горе, долу, в каютата, на предната палуба… Намерете го… Той не е изчезнал… не е изчезнал!

Но моряците се върнаха скоро и съобщиха, че парса го няма.

— Да, сър — каза Стъб, — трябва да се е заплел във въжето на вашата лодка… мисля, че го видях, като го бе повлякло.

— Моето въже! Моето въже ли!? Изчезнало?… Изчезнало? Какво значи тази думичка?… Какъв погребален звън звучи в нея и кара стария Ахав да се люлее като камбана. И харпунът също!… Разревете оня куп… Виждате ли го?… Изкованият харпун, хора! Нареченият за Белия кит… Не, не, не! Проклет глупак! Ей тази ръка го хвърли!… Той се е забил в рибата!… Ей, вие горе! Не го изпускайте из очи!… Бързо!… Всички по лодките… Събирайте веслата!… Харпунджиитеда вземат харпуните!… По-високо платното на главната мачта… Опънете всички платна… Рулевият! По-твърдо, по-твърдо, ако ти е мил животът! Десет пъти ще обиколя земното кълбо и напряко дори ще го пресека, но ще убия този кит!

— Велики Боже! Появи се поне веднъж, поне за миг — извика Старбък, — никога, никога, старче, няма да го уловиш… В името на Иисуса, стига; това е по-лошо, отколкото да си обзет от бесове. Два дни го гоним; два пъти ни разби лодките на трески; за втори път ти отнесе крака; злата ти сянка изчезна… Всички добри ангели те отрупват с предупреждения… какво искаш още?… Нима ще продължим да гоним тази кръвожадна риба, докато глътне и последния от нас? Нима ще се оставим да ни запрати на морското дъно? Или да ни завлече право в ада? Ох, ох… безбожно и богохулно е да продължаваш гонитбата!

— Старбък, напоследък изпитвам странно влечение към тебе; от оня час, когато — нали помниш? — всеки от нас видя нещичко в очите на другия. Но когато се отнася до кита, лицето ти трябва да бъде пред мене като ей тая длан — гладка и безгласна повърхност. Ахав ще си остане всякога Ахав, човече. Това, което става тук, е предопределено и не може да се промени. И ти, и аз сме го репетирали милиард години, преди да се появят вълните на този океан. Глупако! Аз съм просто заместник на съдбата; действам по заповед. Внимавай и ти, помощнико, да изпълниш моята… Стройте се около мене, хора. Пред вас е един недъгав старик, който се подпира на счупено копие и стои на един-единствен крак. Това е Ахав — телесната му част; но душата на Ахав е стонога и се движи със сто крака. Чувствам се опънат до скъсване, като въже, което влачи на буксир, сред ураган, фрегати със счупени мачти; и така изглеждам може би. Но преди да се скъсам, ще чуете трясък; а докато не го чуете, знайте, че въжето на Ахав все още влачи своята цел. Вярвате ли, хора, в така наречените знамения? Изсмейте се с глас тогава и викнете „бис!“, защото, преди да потънат, всички потъващи предмети изплават два пъти на повърхността, след това се появяват за последен път, преди да изчезнат завинаги. Така е и Моби Дик — два дни плува той… утре е третият. Да, хора, той ще се покаже отново… но само за да изпусне последния си фонтан! Е, храбреци, чувствате ли се храбри?

— Като безстрашен огън! — извика Стъб.

— И като него бездушни — промълви Ахав. После, докато хората се отдалечаваха, продължи да си мърмори: — Така наречените знамения! Вчера казах същото на Старбък за разбитата ми лодка. О, колко храбро се опитвам да изтръгна от чуждите сърца това, което е заседнало така здраво в моето!… Парсът!… Парсът!… Изчезнал… Изчезнал ли? Той каза, че ще изчезне преди мене; но аз ще го видя още веднъж, преди да загина… Как ще стане това?… Ето загадка, която може да обърка всички адвокати, подкрепени от призраците на цялото съдийско съсловие… Тя кълве мозъка ми като ястребов клюн. Но аз, аз все пак ще я разреша!

Мръкна се, а китът все още се виждаше по посока на вятъра.

Платната бяха отново прибрани и всичко мина почти така, както и предишната нощ; само ударите на чука и свистенето на бруса се чуваха почти до зазоряване, защото при светлината на фенери моряците работеха неуморно, за да стегнат запасните лодки и да наострят нови оръжия за следния ден. През това време дърводелецът направи нов крак на Ахав от дъска на разбитата му лодка; самият Ахав, нахлупил шапка, прекара и тая нощ на стъпалата към каютата си; погледът му се бе обърнал като слънчоглед право на изток, за да срещне първите лъчи на слънцето.