Херман Мелвил
Моби Дик (30)

Глава 28
Ахав

През първите няколко дни след тръгването от Нантъкит капитан Ахав не се мярна никакъв на палубата. Помощник-капитаните поемаха редовно един от друг дежурствата и тъй като нищо не доказваше противното, те изглеждаха единствени командири на кораба; само че понякога излизаха от каютата с толкова неочаквани и безпрекословни заповеди, щото все пак беше ясно, че те командват само по наместничество. Да, върховният им господар и диктатор беше тук, макар никой от ония, които нямаха право да проникнат в свещеното му убежище, да не го бе видял досега.

Всеки път, когато се качвах на палубата след дежурство долу, поглеждах незабавно по посока на кърмата, за да разбера вижда ли се там непознато лице; защото първоначалното ми смътно безпокойство относно непознатия капитан се превърна почти в тревога. Тя се засилваше понякога странно от дяволските несвързани приказки на дрипавия Илия, втурващи се неканени в паметта ми с коварна сила, която не бях подозирал дотогава. Мъчно можех да им устоявам, при все че при други настроения бях почти готов да се усмихвам на тържествените и чудновати приумици на този чуждоземен пророк от кейовете. Но каквито опасения — или да ги наречем безпокойства — да изпитват, те ми се струваха съвсем безосновни, когато се оглеждах на кораба. Защото, при все че харпунджиите и по-голямата част от екипажа бяха много по-дивашка, езическа и разнородна пасмина от питомните екипажи, с които се бях запознал при предишните си пътешествия с търговски кораби, все пак аз отдавах — и то съвсем правилно — чувствата си на дивата неповторимост на безразсъдната скандинавска професия, в която така стремглаво се впуснах. Преди всичко видът на тримата главни началници на кораба, тримата помощник-капитани, беше като че умишлено създаден да разсее тези безцветни опасения и да вдъхне доверие и бодрост във всяко предчувствие за пътешествието. Трима по-добри, по-подходящи — всеки посвоему — морски офицери и хора не можеха лесно да се намерят; освен това и тримата бяха американци; единият от Нантъкит, другият от Винярд, третият от Кейп. А тъй като корабът отплава от пристанището си на Коледа, до известно разстояние имахме остро полярно време, при все че постоянно бягахме от него, защото се движехме на юг; и с всеки градус и минута измината северна ширина постепенно изоставяхме зад нас безмилостната зима и непоносимото време. В една от тези немного намръщени, но все още сиви и доста мрачни преходни утрини, когато корабът се носеше с попътен вятър по вълните, подскачайки някак отмъстително и с тежка бързина, аз се качих на палубата при призива за утринното дежурство и щом погледнах към парапета на кърмата, изтръпнах от зловещо предчувствие. Но действителността надмина опасенията ми; капитан Ахав беше на капитанското мостче.

По нищо не личеше да е бил болен или да е оздравял след боледуване. Приличаше на човек, изсечен от ствол, на който огън е поразил всички клони, без да ги унищожи или да отнесе частица от плътната им, стародавна якост. Цялата му висока, едра фигура изглеждаше направена от крепък бронз и излята в непогиваща форма като излетия от Челини Персей. Синьобелезникав белег, прав като върлина, се спускаше от посивелите коси право надолу по едната страна на мургавото му лице и шия и изчезваше под дрехите. Той приличаше на отвесния ръб, оставян понякога в правия висок ствол на голямо дърво, пронизано от мълния, която, без да огъне нито една вейка, обелва кожата от върха до корена, преди да се забие в земята, и оставя дървото все още зелено, но вече обгорено. Никой не можеше да каже с положителност дали този белег е от рождение, или е следа от страшна рана. По мълчаливо съгласие през цялото пътуване никак или съвсем нарядко се намекваше за него, особено от офицерите. Но един стар индианец от Гейхед, по-възрастен от Таштего, ни уверяваше суеверно, че Ахав получил този белег едва на четиридесетгодишна възраст, и то не в разгара на някаква смъртоносна борба, а при развихряне на природните стихии в морето. Това фантастично обяснение се опровергаваше от думите на един посивял жител на остров Ман от Ирландско море, един гробовен старец, който през живота си не бе ходил до Нантъкит, така че никога не бе виждал буйния Ахав. Обаче старите морски предания и запазените от памтивека поверия бяха надарили този стар островитянин със свръхестествена прозорливост. Затова нито един бял моряк не му възрази сериозно, когато той каза, че ако капитан Ахав умре в леглото си на сушата — което едва ли ще стане, промълви островитянинът, — който и да го облича, ще види, че той е белязан от рождение от главата до петите. Мрачната външност на Ахав и синкавият белег, прорязал лицето му, ме разтърсиха така дълбоко, щото в първите няколко мига почти не забелязах, че тази угнетителна мрачност се дължи до голяма степен на чуждия бял крак, върху който стоеше. Предварително бях дочул, че този бял кокален крак му го били изработили в морето от изгладената кост на китова челюст. „Да, счупиха му мачтата пред Япония — каза веднъж старият индианец от Гейхед, — но както стана и със счупената мачта на кораба, той си тури нова, без да трябва да се връща вкъщи за нея. Има си ги цял колчан.“

Порази ме странната му стойка. От всяка страна на задната палуба на „Пекод“, съвсем близо до въжетата на платната, беше издълбана в дъските по една дупка, около един инч дълбока. Изкуственият крак се закрепваше в тази дупка; заловен с вдигната ръка за въжето, капитан Ахав стоеше прав, загледан отвъд вечно клатушкащия се нос на кораба. В този втренчено и безстрашно устремен напред поглед имаше безгранично твърда сила, решителна и непреклонна воля. Той не продумваше; нищо не казваха и офицерите; макар и най-малките им движения и изражения да доказваха ясно неприятното, почти мъчително съзнание, че са под неспокойния поглед на началника. Освен това мрачният Ахав стоеше пред тях с мъченическо лице, с цялото неизразимо, царствено, властно достойнство на едно велико страдание.

Той скоро се прибра в каютата си след това първо излизане на въздух. Но оттогава екипажът го виждаше всеки ден; застанал с един крак в издълбаната дупка, седнал на белия си кокален стол, или пристъпващ тежко по палубата. Тъй като небето не беше вече така мрачно, всъщност дори започваше да става почти благосклонно, той все повече и повече се отказваше от усамотението си, като че при отплаването от родното пристанище се бе затворил само поради безжизнения, ветровит морски мрак. Постепенно започна да стои почти непрекъснато на открито; но все пак, каквото и да кажеше или да направеше на слънчевата палуба, той изглеждаше там непотребен, като допълнителна мачта. Но „Пекод“ засега само пътуваше; не бе започнал още да кръстосва морето за търсене на лов; а помощник-капитаните знаеха как да подготвят всичко за китолова, така че нищо или твърде малко нещо можеше да занимава или вълнува Ахав; и да прогони през това време облаците, струпани на челото му; защото всички облаци се трупат по най-високите върхове.

Все пак не след много топлата, чуруликаща примамливост на приятното празнично време, до което стигнахме, като че разсея постепенно лошото му настроение. Защото, щом румените игриви младежи април и май се върнат във ветровитите саможиви лесове, и най-оголеният, грапав, разсечен от мълния дъб ще подаде няколко зелени вейки, за да посрещне тия весели гости; така и Ахав се поотзова най-после на игривите примамки на този младежки въздух. Неведнъж в погледа му се мярна нещичко, което у всеки друг би разцъфнало бързо в усмивка.