Херман Мелвил
Моби Дик (43)

Глава 41
Моби Дик

Аз, Ишмиъл, бях част от този екипаж; моите викове се разнасяха заедно с останалите; клетвата ми се сля с техните; аз крещях по-силно, повече наблягах върху клетвата си поради обзелия ме ужас. Изпитвах безумно, мистично съчувствие; неутолимата омраза на Ахав бе станала и моя. Аз слушах жадно разказа за кръвожадното чудовище, срещу което бях положил заедно с всички клетва за безпощадна мъст.

От известно време, макар и нарядко, самотният, прогонен бял кит се бе вестявал из тия диви морета, посещавани обикновено от ловци на спермацетовия кит. Но не всички знаеха нещо за него; малцина го бяха виждали; а още по-малко се бяха сражавали с него. Защото поради големия брой на китоловните кораби и безразборното им разпръсване из всички акватории по земното кълбо, при което много от тях се впускаха главоломно в самотни географски области, където по цяла година нарядко или дори никак не срещаха морски съд, който би им съобщил някаква вест; поради прекалената продължителност на всяко отделно пътешествие и неопределените дати за заминаване от родината; поради всички тези и много други преки и непреки обстоятелства, пръснатата по целия свят китоловна флота беше дълго време възпрепятствана да получи точни известия за самоличността на Моби Дик. Много морски съдове съобщаваха, разбира се, че са срещали в дадено време при даден меридиан един необикновено голям и зъл спермацетов кит, който правел големи пакости на нападателите си и накрая успявал да избяга; някои предполагаха основателно, че въпросният кит не е друг освен Моби Дик. Но тъй като при лова на спермацетови китове се отбелязват напоследък разнообразни и нередки случаи на голяма свирепост, хитрост и злост от страна на нападнатия звяр, мнозина от ония, които случайно и без да го познават, са се борили с Моби Дик, може би са се задоволявали в повечето случаи да припишат причинените от него ужаси по-скоро на китоловството изобщо, отколкото на отделна причина. Така обясняваха изобщо и гибелната среща между Ахав и кита.

Що се отнася до тия, които са виждали Белия кит, след като вече са чували за него, отначало всеки от тях се е втурвал подире му така смело и безстрашно, както след всеки друг кит от същия вид. Ала с течение на времето злополуките при тия нападения, които не са се ограничавали само с изкълчени китки и глезени, счупени ръце и крака или съсипателни ампутации, а са били съдбоносни до крайната степен на съдбовността; многократните гибелни сблъсъци, натрупвали се и обвивали с ужас Моби Дик; всички тия неща разколебавали до голяма степен смелостта на много доблестни китоловци, до които са стигали разказите за Белия кит.

А тия разнообразни и безразсъдни слухове преувеличават и правят още по-страшни действителните описания за смъртоносните схватки. Защото баснословните слухове не само израстват естествено от всяко удивително и страшно събитие — както по поваленото дърво израстват лишеи, — но безразсъдните слухове изобилстват из моретата много повече, отколкото на сушата, щом има някаква възможност да изникнат. А както морето е по-богато в това отношение от сушата, така и китоловството надминава всяка друга морска дейност по чудноватите и страхотни слухове, които се разнасят понякога сред неговите хора. Защото китоловците като съсловие не само притежават присъщото на всички моряци невежество и суеверие; но много повече от тях са в допир с всичко наистина чудно и страшно в морето; те не само се озовават лице с лице срещу най-големите чудеса, но се борят ръкопашно е тях. Съвършено сам, из далечни морета, където, след като е плувал безброй мили и минал край хиляди брегове, той не стига до каменно огнище или друга гостоприемна вещ; отдаден на своя занаят в такива географски ширини и дължини, китоловецът е обграден от въздействия, които се стремят да запълнят въображението му с безброй всевластни рожби.

Не е чудно тогава, че нарастващи непрестанно при преминаването си из безкрайните водни простори слухове за Белия кит са включили накрая в себе си какви ли не болнави представи и смътни недоносени намеци за неговия свръхестествен произход, вменили са на Моби Дик нови ужасни качества, нямащи нищо общо с видимата действителност. По този начин той е причинявал в много случаи такава паника, че малцина от ловците, чули слуховете за него, са се съгласявали да срещнат гибелната му паст.

Но в случая има и други, много по-жизнено практически обяснения. И до ден-днешен първоначалното страхопочитание към спермацетовия кит, отличаван като най-страшния от всички видове левиатани, не е угаснало в съзнанието на китоловците изобщо. И днес има между тях хора, които са достатъчно умни и смели, за да се борят с гренландския или същинския кит, обаче от професионална неопитност, неподготвеност или страх ще откажат може би да се борят със спермацетов кит; премного китоловци, особено от нации, които не плават под американско знаме, не са се срещали никога със спермацетов кит и познават само недостойния звяр, преследван и северните морета; седнали до люковете, тия хора слушат с детинско любопитство и страхопочитание ужасните и чудни разкази за китолова в южните морета. А никъде ненадминатият ужас, всяван от огромния спермацетов кит, не се разбира така добре, както на корабен нос, който се е забивал в него.

Неговата вече доказана мощ е била известна, както изглежда, и в по-раншните легендарни времена; така например някои книжни естественици — исландците Оласен и Повелсон — заявяват, че спермацетовият кит е не само ужас за всяка морска твар, но е така невероятно свиреп, че е вечно жаден за човешка кръв. Тези или тям подобни представи са съществували и по времето на Кювие. Защото самият барон твърди в своята „Естествена история“, че щом зърнат спермацетов кит, всички риби (в това число и акулите „изпадат в най-голям ужас“ и „много често в бързината си да избягат от него се блъсват в скалите с устрем, който предизвиква моментална смърт“. При все че повечето случки в риболовството опровергават тия описания, техният ужас, включително посочената от Повелсон кръвожадност, все пак възкръсва със суеверна вяра в съзнанието на китоловците при някои превратности в занаята им.

Така че, щом се отнася до Моби Дик, мнозина китоловци, подплашени от свързаните с него слухове и знамения, припомнят най-ранните дни на лова на спермацетовия кит, когато е било трудно да се накарат опитни ловци на същинския кит да се впуснат в опасностите на новата и страшна борба; те твърдели, че при лов на други левиатани може да има изгледи за успех, но да се преследва и улучва с копие едно привидение като спермацетовия кит, не е работа за смъртен. Всеки подобен опит означавал бързо препращане във вечността. По този въпрос могат да се прочетат доста забележителни документи.

И все пак имало е хора, готови и при тия условия да тръгнат на лов за Моби Дик; а още по-голям брой, дочули далечни и неясни слухове, без да знаят подробности за злополуките и без суеверни прибавки, са били достатъчно смели да приемат схватка с него, ако им се представи случай.

Едно от споменатите чудновати предположения, свързани напоследък с Белия кит в съзнанието на склонните към суеверие, е глупавото схващане, че Моби Дик е вездесъщ; че са го срещали в едно и също време в противоположни географски ширини.

Но колкото лековерно и да е това схващане, то не е напълно лишено от известен лек белег на суеверна вероятност. Защото както тайните на морските течения не са още напълно разкрити и за най-учените изследователи, така и скритите подводни пътища на спермацетовия кит остават, общо взето, неизвестни за ония, които го преследват; и дават повод от време на време за най-странни предположения, особено що се отнася до тайнственото му невероятно бързо прехвърляне на голяма дълбочина в най-отдалечени краища.

Добре известен за американските и английските китоловни кораби, а същевременно и авторитетно описан преди години от Скорсби е фактът, че в някои китове, уловени в Северния Тихи океан, са намерени зъбци от харпуни, хвърлени в Гренландско море. Не може също да се отрече, че времето, протекло между двете нападения, е било в известен случай само няколко дни. Поради това мнозина китоловци вярват, че северозападният път, който е бил толкова време проблем за човека, не е бил никога проблем за кита. Така че, според истински преживявания на живи хора, чудесата, разказвани в древността за континенталната португалска планина Стрело (под чийто връх имало, както разправят, езеро, където отломки от разбити кораби плавали почти на повърхността); както и още по-чудният разказ за Аретузовия извор при Сиракуза (чиито води идвали по подземен път от Светите земи), тези почти баснословни приказки се покриват с действителните преживявания на китоловците.

Запознати следователно отблизо с тия чудеса и знаейки, че Белия кит успява да избяга жив след многократни смели нападения, не е много чудно, че някои китоловци отиват още по-далеко със своите суеверия, като обявяват Моби Дик не само за вездесъщ, но и за безсмъртен (защото безсмъртието е само вездесъщност по време); и смятат, че дори когато в хълбоците му се забият снопове стрели, той пак ще успее да избяга невредим; или когато изхвърли струи гъста кръв, това ще бъде само една зрителна измама; защото неговият непримесен с кръв фонтан ще се види отново в неокървавени води на стотици мили по-далеко.

Но ако му отнемем тези свръхестествени украси, в земния образ и неоспоримия нрав на чудовището има достатъчно черти, които могат да поразят необикновено силно въображението. Защото Моби Дик се отличава от другите спермацетови китове не толкова по извънредно голямото си туловище, колкото — както бе вече споменато — по особеното, снежнобяло, набръчкано чело и високата пирамидообразна бяла гърбица. Това са отличителните му черти; белезите, с които удостоверява отдалеко самоличността си пред ония, които го познават из безкрайните неотбелязани на никоя карта морета.

Останалата част от туловището му е толкова изпъстрена с ивици и точки от същия белезникав цвят, че в края на краищата той е получил отличителното наименование Бял кит; име, което се оправдава буквално от яркия му бял цвят, когато го виждате да се плъзга посред пладне по тъмносиньото море, оставяйки зад себе си гъста млечнобяла пяна, осеяна със златисти отблясъци.

И все пак не толкова необикновената му големина, нито забележителният цвят и безформената долна челюст, колкото безпримерната му, разумна злост, която все повече и повече личи от нападенията му, вдъхва такъв оправдан ужас. А може би повече от всичко поразяват неговите измамни отстъпления. Известно е, че много пъти, плувайки явно изплашен пред ликуващите ловци, той се обръща внезапно, нахвърля се върху тях и разбива лодката им на трески или ги принуждава да се върнат на кораба.

Преследването му е причинило много нещастни случаи. Но макар че тия нарядко разгласявани на сушата злополуки не са нещо необичайно в китоловството, всяко осакатяване или смърт, причинени от Белия кит, са свързани с преднамерената свирепост на разумно същество.

Преценете тогава какъв изблик на безумна ярост пламва в съзнанието на най-отчаяните ловци, когато успеят да се измъкнат измежду отломките на разбитите си лодки и потъващите тела на разкъсаните си другари, от бялата пяна на ужасния му гняв в ясния, влудяващ слънчев ден, усмихнат като за новородено или сватба.

Заобиколен от три разбити лодки, в чиито водовъртежи се носят весла и хора; грабнал от разбития нос ножа за разрязване на въжета, един офицер се нахвърлил срещу кита, както дуелист от Арканзас срещу противника си, опитвайки се безразсъдно да стигне с нож от осемнадесет сантиметра скрития на два метра жизнен възел на кита. Този капитан е Ахав. Тогава именно, завъртвайки под него сърповидната си долна челюст, Моби Дик откъсва крака на Ахав, както косач откъсва наръч трева в полето. Никакъв чалмалия турчин, никакъв венециански или малайски наемник не би могъл да го срази с по-очевидно вероломство. Естествено е, следователно, от деня на тази почти смъртоносна схватка Ахав да храни безумна жажда за мъст срещу кита, още повече защото в отчаяното му страдание той олицетворява за капитана не само всичките телесни мъки, но и всичките му духовни и душевни терзания. Белия кит плува пред него като въплътената идея фикс на ония коварни сили, които разяждат някои дълбоко чувствителни хора дотолкова, че накрая те вече нямат душа. Това неуловимо предвечно коварство, в чиято власт и съвременните християни дори оставят половината вселена; което древните офити са почитали в своите ваяния на дявола, Ахав не се унизи да го боготвори като тях; но сливайки безумно представата за него с образа на Белия кит, той реши, макар и осакатен, да се бори с него. Всичко, което влудява и измъчва; всичко, което разбърква мътилката на нещата; всяка истина, примесена с коварство; всичко, което превива мишците и изсушава ума; всички неуловими демонични прояви на живота и мисълта; всяко зло се въплътяваше за обезумелия Ахав и можеше да бъде нападнато в лицето на Моби Дик. Той струпваше върху бялата гърбица на кита сбора от общата ярост и омраза, изпитани от целия човешки род от Адама до наши дни; и възпламеняваше гърдите си като мортира със заряда на горящото си сърце.

Не е вероятно тази лудост да го е обзела още при осакатяването. Изхвърляйки се срещу чудовището с нож в ръка, той е дал воля само на една внезапна, буйна, физическа омраза; а при удара, който го осакатил, е почувствал навярно само непоносима телесна болка и нищо повече. Но когато това сблъскване го принуждава да поеме обратния път и в продължение на дълги дни, седмици и месеци Ахав и страданието лежат заедно в хамака, докато заобикалят посред зима мрачния, бурен патагонски Кейп; тогава именно кръвта от разкъсаното тяло и разранената душа започва да прелива от едната рана в другата и това преливане го влудява. Че окончателното полудяване настъпва едва след схватката, при връщането в родината, се потвърждава от пристъпите на буйна лудост, които го обземат от време на време при пътуването; при все че е само с един крак, в египетските му гърди се таи такава жизнена мощ, още повече засилена от лудостта, щото помощник-капитаните са принудени да го връзват, когато буйства в хамака си. Той се люлее в усмирителна риза при лудото люшкане на кораба от бурите. А когато, навлязъл вече в по-умерените ширини с разгънати допълнителни платна, корабът започва да плава из спокойните тропици, бълнуванията на стареца сякаш остават назад, заедно с бурите на Кейп Хорн и той излиза от тъмното си леговище на слънце и въздух; но и тогава дори, когато с твърдо, смръщено, макар и побледняло чело, започва да дава пак спокойно заповедите си, а помощниците му благодарят Богу, че ужасната лудост е изчезнала, и тогава в глъбините на душата си Ахав продължава да беснее. Човешката лудост е често нещо много вероломно и потайно. Когато я смятате отлетяла, тя може би само е приела още по-неуловим образ. Лудостта на Ахав не бе изчезнала, а се бе само вглъбила и стаила; подобно неукротения Хъдсън, когато струите на този благороден северняк текат стеснени през планинското дефиле. И както всеобхватната лудост на Ахав не бе намаляла нито на косъм от това налягане, така от тази всеобхватна лудост не бе отслабнал нито на косъм и големия му вроден ум. Тази доскоро благородна жива сила се бе превърнала сега в един неукротим зловещ двигател. Ако можем да употребим такава волна метафора, неговата специална лудост бе подкопала и отнесла разума му, насочвайки цялата му усреднена мощ към своята безумна цел; така че, вместо да изгуби своята сила, Ахав притежаваше за сегашната си цел хилядократно по-голяма мощ от онази, с която е преследвал като здрав кой да е разумен стремеж.

Това е вече твърде много; но все пак най-голямата, най-мрачна и най-дълбока същина на Ахав остава неразкрита. Ала колко трудно е да проникнеш в същността; а нали всяка истина е същност. Спускаме се внимателно от центъра на този красив островръх Отел де Клюни — напускаме го, при все че е прекрасен — вие, благородни и тъжни души, тръгнете към обширните римски бани; там, където дълбоко под фантастичните надземни кули на външния свят се таи прастарият корен на човешкото величие, цялата му страхотна същност; една брадата старина, погребана между старини, върху престол от счупени ваяния! Така великите богове са подиграли с един счупен трон този пленен цар; а той седи търпелив като Кариатида, поддържайки със смразеното си чело натрупаните фризи на вековете. Слезте, горди и тъмни души! Разпитайте този горд и тъжен цар! Каква семейна прилика! Да, вие сте негови рожби, изгнани млади принцове; и единствено от мрачния си прародител ще разберете древната държавна тайна.

Ахав я съзнаваше донякъде и си казваше: „Всичките ми средства са разумни, ала подбудите и целта ми са безумни.“ Но беше безсилен да унищожи, промени или отстрани тоя факт; той знаеше, че отдавна бе престанал да се разкрива пред околните; и продължаваше да се преструва пред тях и досега. Но той дължеше това по-скоро на своята интуиция, отколкото на волята си. И все пак успял бе да се прикрие толкова добре от другите, щото, когато стъпи най-после на сушата с кокаления си крак, всички в Нантъкит сметнаха, че скръбта му е напълно естествена след сполетялата го злополука.

Безспорната му лудост в морето бе отдадена на същата причина. Както и постоянното мрачно изражение, което оттогава и до деня на заминаването с „Пекод“ не бе напуснало лицето му. А не е невероятно, вместо да го смятат негоден за ново китоловно пътешествие поради тия мрачни признаци, пресметливите жители на този благоразумен остров да са предположили, че именно по тия причини той е още по-подходящ и подготвен за един безразсъден и свиреп занаят като китоловството. Разяждан отвътре и изгризан отвън от впитите безпощадни зъби на една неизцерима мисъл, такъв именно човек, ако може да се намери, би изглеждал най-подходящ да насочи харпуна и вдигне копието си срещу най-страшния от всички зверове. Или ако е загубил физическата възможност да го стори сам, той би изглеждал все пак най-подходящ да ободрява и поощрява подчинените си в нападението. Както и да е, едно е положително: със заключената и скрита в душата му безумна тайна на несломимата му ярост Ахав бе тръгнал съзнателно за сегашното пътуване с единствената, всепоглъщаща цел да улови Белия кит. Ако някой от старите му познати на сушата бе допуснал и капчица от онова, което се таеше в душата му, тия изплашени и справедливи хора биха изтръгнали веднага кораба от ръцете на такъв демоничен човек! Тяхната цел бяха пътувания, носещи печалба, и то печалба, изразена в звонкови долари. А неговата цел беше дръзко, безпощадно, свръхестествено отмъщение.

И така, ето ви този вече посивял, богохулен старец, преследващ с проклятия кита на Йов по цялото земно кълбо, с екипаж от мелези отстъпници, отхвърлени парии и човекоядци… чийто дух се принизява още повече от доблестния и добродетелен, но неподготвен Старбък, от ненакърнимо веселото равнодушие и дързост на Стъб и пълната посредственост на Фласк. Този екипаж, воден от тия офицери, изглеждаше нарочно подбран и събран от някаква пъклена съдбовност, за да му помогне в безумната жажда за мъст. Как се отзоваха те с такава готовност на гнева на стареца; каква зла магия бе обзела душите им, та неговата омраза изглеждаше понякога и тяхна, а Белия кит толкова негов, колкото и техен непоносим враг; как бе станало всичко това… какво беше за тях Белия кит или как, по някакъв тъмен, неподозиран път той се бе превърнал несъзнателно в техните представи в плаващ всевластен демон из океана на живота… да се обясни всичко това, значи да се гмурнеш по-дълбоко, отколкото може да го стори Ишмиъл. Кой може да отгатне по непрестанно местещия се, приглушен звук на търнокопа накъде насочва изкопа си подземният миньор, който дълбае у всекиго от нас? Кой не усеща как дълбае непобедимата ръка? Коя лодка на буксир зад военен кораб може да остане неподвижна? Що се отнася до мене, аз се предадох напълно във властта на времето и мястото; и докато се готвех да се втурна срещу кита, не виждах в тоя звяр нищо друго освен едно смъртоносно зло.