Херман Мелвил
Моби Дик (68)

Глава 66
Избиването на акулите

Когато в южното риболовство след дълги и изтощителни усилия довлекат късно през нощта някой уловен спермацетов кит, обикновено не се залавят веднага да го разсекат. Защото тази работа е извънредно тежка, не става бързо и изисква участието на целия екипаж. Затова обичаят е да приберат всички платна, да закрепят руля към подветрената страна и всички да идат да спят до разсъмване, при условие че дотогава ще има дежурни по котва, което значи, че целият екипаж ще се сменя на двойки в едночасово дежурство на палубата, за да следи дали всичко е в ред.

Но понякога, особено в екваториалните води на Тихия океан, тази програма се оказва неосъществима; защото около завързания труп се събират такива безбройни стада акули, че ако оставят кита, да речем, шест часа, на сутринта едва ли ще остане нещо друго освен скелета му. В повечето други океански области обаче, където тези риби не са в такова изобилие, невероятната им лакомия може за известно време да се намали значително, като ги разгонят с остри китоловни лопати, при все че това разгонване понякога само ги насърчава към по-голямо усърдие. Но в сегашния случай с акулите около „Пекод“ не стана така, макар че ако човек, несвикнал с подобни зрелища, би погледнал тази нощ през борда му, би сметнал цялото море наоколо за огромен къс сирене, а пък акулите — за червеи в него.

Въпреки това, когато Стъб нареди дежурствата по котва, след като се навечеря, и когато Куийкуег и един палубен моряк се явиха на палубата, между акулите настъпи немалко вълнение; защото двамата моряци свалиха веднага дървените площадки, издадени от борда за стъпване при разсичането на кита, спуснаха три фенера, които хвърлиха дълги ивици светлина върху размътеното море, и започнаха да избиват без отдих акулите с дългите си китоловни лопати^[1], като забиваха острата стомана дълбоко в черепите, които изглеждаха единствената жива част от тялото. Но двамата отлични стрелци невинаги можеха да улучат целта си сред потъналото в пяна безредно боричкащо се множество, а това разкри нови страни от невероятната свирепост на врага. Те не само се нахвърляха злобно да изяждат изтърбушените черва на съседите си, но се извиваха като жилави лъкове и захапваха собствените си черва; докато най-после изглеждаше, че едни и същи черва влизат през устата и излизат от раззиналата рана. Но не беше само това. Опасно беше да имаш работа и с труповете и духовете на тия твари. Като че някаква пръсната пантеистична жизненост се таеше дори в ставите и костите след излитането на личния им живот. Една от тези убити акули, изтеглена на палубата заради кожата й, щеше почти да отхапе ръката на нещастния Куийкуег, когато той се опита да затвори мъртвата й уста.

— Куийкуег не ще да знае какъв Господ направил оня акула — каза дивакът, като тръскаше от болка изранената си ръка, — дали от Фиджи, или от Нантъкит, ама този Бог, дето направил акула, бил проклето нещо.