Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 42
Белотата на кита

Споменахме вече какво беше за Ахав Белия кит; какво беше понякога за мене, не е казано досега. Вън от свързаните с Моби Дик очевидни съображения, които неминуемо будеха от време на време тревога в душата на всеки човек, съществуваше и друга мисъл или по-точно смътен, безименен страх, надделяващ понякога над всичко останало; при това така тайнствен и неизразим, че почти не се надявам да мога да го предам разбираемо. Онова, което ме отблъскваше повече от всичко, беше белият цвят на кита. Но как да се опитам да изясня защо? И все пак длъжен съм да го обясня, макар неясно и наслуки, защото иначе цялата книга става безпредметна.

При все че в не едно творение на естеството белият цвят придава изтънченост и подсилва красотата, добавяйки към нея и собствената си прелест, както е с мрамора, с японските храсти и бисерите; и при все че някои народи (например великите древни варварски крале на Пегу[1], поставяйки титлата „господар на белите слонове“ по-високо от всички останали многоречиви означения на властта си) му оказват известно царствено предпочитание; а съвременните крале на Сиам развяват същото снежнобяло четириного на кралското знаме; при все че на хановерския флаг се вижда само един снежнобял боен кон, а имперският цвят на великата австрийска империя, наследник на всемогъщия Рим, е същият бял цвят, при все че това предпочитание се отнася и до човешкия род, давайки на бялата раса теоретично господство над всички цветнокожи племена; при все че вън от всичко това белият цвят означава всякога нещо приятно (римляните например са отбелязвали с бял камък радостните дни); а при други човешки чувства и символи същият цвят е емблема на много трогателни и благородни неща — на невинността на младоженките и добродушието на старостта; при все че у американските червенокожи удостояването с колан от бели раковини се смята за най-висока чест; а в много страни белият цвят олицетворява чрез хермелиновата тога величието на правосъдието и допринася за всекидневната царственост на крале и кралици, теглени от млечнобели жребци; при все че и в най-възвишените тайнства на най-висшите религии той е знак на божествена непорочност и мощ; обожаващите огъня персийци смятат раздвоения бял пламък най-свещеното нещо в олтара; а в гръцката митология самият велик Зевс е представен въплътен в снежнобял бик; при все че приношението посред зима на свещено бяло куче е най-свят празник в религията на благородните индианци ирокези, смятащи това непорочно, вярно създание за най-чист пратеник, когото могат да пратят до великия дух заедно с ежегодните доказателства за собствената си вярност; и при все че всички християнски свещенослужители са извлекли направо от латинското означение на белия цвят наименованието на една от свещените одежди, именно албата, тоест подрасника; при все че при светите тържества на римската църква белият цвят се използва специално при спомена за страданията на Господа; а в Откровението на свети Йоан спасените са облечени в бели тоги, двадесет и четиримата старейшини са застанали облечени в бяло пред великия бял престол и седящият там всесвят Бог е бял като вълна; въпреки всички тези натрупани асоциации с всичко прекрасно, почтено и възвишено в най-съкровената ни представа за този цвят се таи нещо неуловимо, което всява в душата повече страх, отколкото свързаното с кръвта червено.

Това именно неуловимо чувство засилва до краен предел ужаса, вдъхвай от белия цвят, когато е свързан не с приятни асоциации, а с нещо страшно. Доказателство: бялата мечка в полярните области и белите акули в тропиците; какво друго, ако не гладката им или люспеста белота ги превръща в неземни страшилища? Тази призрачна белота именно придава отблъскващата, може би по-скоро отвратителна, отколкото ужасна кротост на безгласно втренчения им поглед. Така че бялата като саван мечка или акула може да разколебае смелостта много по-лесно, отколкото един тигър с кръвожадни зъби и плащ на кралски вестогонец.

Спомни си за албатроса; откъде идват мъглите от мистично удивление и бледа уплаха, сред които този бял призрак плува във всяко въображение? Тази магия е дело не на Колридж, а на великия неподмазващ се лауреат — природата.

Що се отнася до полярната мечка, свикналият да се задълбочава би могъл да твърди, че непоносимата отвратителност на звяра се засилва не от неговата белота, а от факта, че безумната свирепост на тази твар е облечена в руното на небесна невинност и любов; така, предизвиквайки в едно и също време две противоположни, емоции в съзнанието ни, полярната мечка ни плаши чрез този неестествен контраст. Но дори да приемем, че е така, все пак, ако не беше белотата, ужасът нямаше да бъде толкова силен.

Що се отнася до бялата акула, бялата хлъзгава призрачност в покоя на това създание, наблюдавано в обичайното му състояние, съответства странно на същото качество у полярното четириного. Тази нейна особеност се загатва ясно от името, което французите са й дали. Католическата молитва за мъртвите започва с Requiem eternam (вечен покой), откъдето Requiem е наименованието на самата молитва и на всяка погребална музика. Имайки предвид бялата безгласна неподвижност на акулата и тихия й смъртоносен нрав, французите я наричат Requin.

Припомням си първия албатрос, който видях. Беше по време на продължителен ураган, близо до Южния Ледовит океан. Качих се на обвитата в мъгли палуба след предобедно дежурство долу и там, захвърлено пред главните люкове, видях нещо царствено, пернато, съвършено бяло, с великолепна човка, напомняща римски нос. То разперваше от време на време огромни архангелски криле, сякаш искаше да обгърне някакъв свещен ковчег. Разтърсваха го странни пърхания и потрепервания. Макар и наранено, то пищеше като кралски призрак, обзет от свръхестествена мъка. През неговите безизразни, странни очи аз надникнах сякаш в тайни, които докосваха Бога. Поклоних му се като Авраам на ангелите; това бяло създание беше толкова бяло, крилете му така огромни, а в тия вечно самотни води аз бях загубил жалките изопачени спомени за традиции и градове. Дълго гледах това пернато чудо. Не мога да изкажа, мога само да загатна онова, което мина през ума ми тогава. Но най-после се опомних; обърнах се и запитах един моряк каква е тази птица. Гони, отвърна той. Гони ли? Не бях чувал досега такова име; напълно обяснимо е, че това великолепно същество е съвсем неизвестно за жителите на сушата; никога не бях чувал името му! Едва след време научих, че някои моряци наричат албатроса гони. Не е възможно следователно вълнуващата поема на Колридж[2] да е оказала някакво влияние върху мистичните ми впечатления от тая птица, когато я видях на нашата палуба. Защото нито бях чел още поемата, нито знаех, че птицата е албатрос. Като казвам това, косвено изтъквам още повече благородната заслуга на поемата и поета.

Твърдя следователно, че тайната на магията се крие главно в удивителната белота на птицата; тази истина се доказва още повече от обстоятелството, че по някакво словесно недоразумение има птици, наричани сиви албатроси; виждал съм ги често, но ни веднъж с такова вълнение, каквото изпитах, когато видях птицата от Южния Ледовит океан. Но как бяха уловили това тайнствено създание? Ще ви кажа, само не го разгласявайте: с предателска въдица, докато птицата плувала в морето. Най-после капитанът я превърна в пощальон; завърза за шията й кожено етикетче с написано името и местоположението на кораба и я пусна да хвръкне. Но това кожено етикетче, предназначено за хората, е било отнесено сигурно на небето, където бялата птица отлетя, за да отиде при летящите, призоваващи, славословещи херувими!

Най-прочут в нашите западни летописи и в индианските традиции е белият прериен жребец; великолепен млечнобял боен кон, с големи очи, малка глава, излъчени гърди, с важността на хиляди владетели в своето високомерно, презрително държане. Той е избраният Ксеркс на огромни стада от диви коне, чиито пасбища са били заградени в ония времена от веригите на Скалистите планини и Алеганите. Водач на техните ярки тълпи, той ги отвежда към запад, като избраната звезда, предвождаща всяка вечер звездното войнство. Искрящият водопад на неговата грива, извитата комета на опашката му го покриват с много по-блестящ попон от тоя, който биха му дали ювелири и златари. Царствено и архангелско видение от онзи още неизчезнал западен свят, който съживява в съзнанието на старите гончии и ловци великолепието на първобитните времена, когато Адам е шествал божествен и величествен, вирнал безстрашно глава като този могъщ жребец. Препускайки със своите помощници и маршали пред безчислени отряди, които се разливат из равнините като Охайо, или пасейки заобиколен от поданиците си из необятната шир, белият жребец ги обикаля в галоп с пламнали ноздри, аленеещи сред студената му белота, но както и да се представи, той е вдъхвал винаги трепет и страхопочитание и у най-храбрите индианци. А от запазените легендарни спомени за този благороден кон личи безспорно, че именно мистичната му белота го е дарявала с божественост; и то божественост, вдъхваща едновременно и обожание, и безименен ужас.

Но в други случаи белотата губи изцяло допълнителното и странно величие, което има у белия жребец и белия албатрос.

Какво именно отблъсква и възмущава погледа у албиноса, та той е понякога противен дори на собствените си роднини и познати? Белотата, изразена със самото му име. Албиносът е човек като всички други… без никакво съществено обезобразяване… а при това тази всеобхватна белота го прави по-противен и от най-грозния изрод. Защо?

В някои съвсем различни, не така ярки, но все пак злостни прояви природата не пропуска да си послужи с този върховен атрибут на ужаса. Поради снежния си облик блъскащият с бронирани ръкавици ураган на южните морета е бил наречен белият вихър. В известни исторически случаи и изкусната човешка злоба не пропуска да използва такъв могъщ помощник. Колко мощно засилва той въздействието на онзи пасаж от Фроасар, в който се описва как, забулени със снежната отлика на своята клика, „белите качулки“ от Ганд убиват своя кмет на пазарния площад!

В известни случаи свръхестествеността на този цвят се долавя чрез простия, унаследен човешки опит. Несъмнено е, че онова видимо качество във външния вид на мъртвеца, което най-много плаши погледа, е неговата мраморна бледност; като че тя е наистина емблема на ужаса в отвъдния мир и на човешките мъки в тоя. От тази бледност на мъртвеца извличаме и изразителния цвят на савана, с който го обвиваме. В суеверието си дори не пропускаме да обвием със същото снежнобяло наметало нашите призраци; всички привидения се явяват обгърнати от млечнобяла мъгла… Да, нека добавим, докато бродим из тия ужаси, че и описаният от евангелиста цар на ужасите язди бял кон.

Каквито велики и прекрасни неща следователно да означаваме при други настроения с белия цвят, не можем да отречем, че с най-дълбокото си идеално значение този цвят буди особена представа в душата.

Но макар и да сме установили безспорно този факт, как можем ние, простосмъртните, да го обясним? Невъзможно би било да го анализираме. Бихме ли могли тогава с примери, при които — макар изцяло или отчасти лишена от всякакви асоциации, будещи ужас — белотата упражнява върху нас все същия, макар и видоизменен чар… бихме ли могли да се надяваме, че ще попаднем на някоя случайна следа, която да ни отведе до търсената от нас скрита причина?

Да се опитаме. Но тънкостта изисква изтънченост и никой човек без въображение не би могъл да проследи другиго из тези области. При все че поне някои от въображаемите впечатления, които ще бъдат представени тук, са били може би изпитани от повечето хора, все пак малцина навярно са ги съзнали навремето и затова не ще бъдат в състояние да си ги припомнят.

Защо самото споменаване на петдесетницата подрежда във въображението на един невежа, едва запознат с особеното значение на тоя ден, такива дълги, мрачни, безмълвни шествия от бавно пристъпващи поклонници с наведени глави, забулени със снежнобели качулки? Защо случайното споменаване на монах и монахиня от бялото братство буди в душата на неграмотния, безхитростен протестант от средноамериканските щати представа за статуя без очи?

Или защо — независимо от преданията за затворени там воини и крале (които не са единствена причина за това чувство) — лондонската Бяла кула прави много по-силно впечатление на един доморасъл американец, отколкото други исторически сгради, нейни съседки — Байуърд или дори Кървавата кула? Ами в случая с тия още по-високи кули Белите планини в Ню Хемпшир, откъдето при особени настроения едно величаво привидение нахлува в душата само като се спомене името им, а представата за Синята верига във Вирджиния е изпълнена с мека, свежа, далечна мечтателност? Или защо, независимо от всякакви географски ширини и дължини, името на Бялото море действа така призрачно на въображението, а това на Жълтото ни унася в ужасни мисли за дълги, гладки, тихи следобеди над вълните, последвани от ярки и въпреки това приспивни залези? Или да вземем един съвсем безплътен пример, действащ само на въображението: защо, като четем старите средноевропейски приказки за „високия бледен мъж“ от горите в Харц, чиято неизменна бледност се промъква безшумно през зелените лесове, този призрак е за нас по-страшен от всички виещи вещици на Блоксбърг?

И нито споменът за земетресенията, събарящи нейните катедрали; нито необузданите пристъпи на бурните й морета; нито лишените от сълзи безводни небеса, от които никога не пада дъжд; нито гледката на обширните полета, покрити с наведени готически кули, съборени покриви и наклонени кръстове (като хоризонталните рейки във флот на котва); нито улиците в предградията, затрупани със съборени стени, нахвърлени едни върху други като колоди карти; не това превръща безводната Лима в най-странния и тъжен град, който можеш да видиш. Лима е забулена в бяло було; и в тази белота на нейното страдание е най-големият му ужас. Древна като Писаро, тази белота поддържа вечно нови нейните развалини; не допуска ободряващата зеленина на пълното запустение; разстила върху разрушените крепостни стени скованата бледност на апоплексията, която втвърдява завинаги собствените си осакатявания.

Зная, че белотата не се признава изобщо за главна причина, засилваща ужаса в и без това ужасни неща; а лишеният от въображение ум не вижда нищо ужасно в явления, чийто ужас се дължи само на белия им цвят, особено ако са безгласни и всеобщи. Това, което имам предвид при тези твърдения, може да се изясни съответно със следните примери.

Първо: ако, наблюдавайки чужди крайбрежия, морякът чуе нощем рев на вълни, плискащи се в подводни скали, той се събужда само колкото да е нащрек с всичките си сетива; но при съвършено същите обстоятелства, ако го повикат от хамака, за да види, че корабът плава посред нощ сред млечнобяло море — сякаш е заобиколен от стада разярени бели мечки, втурнали се срещу него от околната суша, — той ще изпита безмълвен, суеверен страх, бялото привидение на побелелите води е за него страшно като призрак; напразно лотът ще го уверява, че никаква сухоземна твар не може да ги стигне тук; сърцето му трепери заедно с кораба и той не се успокоява, докато не види наоколо си сини води. Но кой моряк ще ти каже: „Сър, уплаших се не толкова от това, че можем да се блъснем в скрити скали, колкото от отвратителната белота.“

Второ: у туземния индианец от Перу постоянната гледка на покритите със сняг Анди не буди никакъв ужас, като изключим представата за една вечно замръзнала пустиня на онази голяма височина и естествената мисъл, че би било страшно да се загубиш из тая безлюдна самота. Почти същото е и с обитателя на горските пущинаци на запад, който гледа сравнително равнодушно една безкрайна прерия, покрита със снежни преспи, из които нито сянка от дърво или вейка не нарушава скования унес на белотата. Но не е така с моряка, който вижда южното полярно море; където сръчните сили на мраза и въздуха рисуват понякога пред този полукорабокрушенец не небесна дъга, вдъхваща надежда и утеха в страданието, а безкрайно гробище, което му се хили с наклонените си ледни паметници и изпочупени кръстове.

Но ще кажеш: „Тази белосана глава за белотата е, струва ми се, само едно бяло знаме, развяно от обезумяла душа; ти си се предал на ипохондрията, Ишмиъл!“

Кажи ми защо, ако зад едно здраво конче, ожребено в някоя спокойна долина на Върмонт, далеко от всякакви хищни зверове, размахаш прясна бизонова кожа, която то дори не вижда, а само усеща миризмата на дивия звяр, защо то трепва и започва да пръхти и да рови пръстта, облещило очи от ужас? У него не съществува спомен за убождания от рога на диви зверове в зелената му северна родина, така че странният мирис, който е усетило, не може да му припомни нищо, свързано с изпитана по-рано опасност; защото какво знае това нюингландско жребче за черните бизони от далечния Орегон?

Не, но тук виждаш дори в един безсловесен скот инстинкт за познаване на злото в света. Макар и на хиляди мили от Орегон, щом усети дивия мирис, той вижда пред себе си стадата на разкъсващия, пробождащ с рогата си бизон така, както ги вижда самотният див жребец из прериите, може би отъпкан в този миг от тях.

Така, следователно, приглушените тътнежи на млечнобялото море, тихото шумолене на нависналия скреж в планините, тъжното свличане на прерийните преспи — всичко това е за Ишмиъл като размахването на бизонова кожа за изплашеното жребче!

При все че никой не знае къде се крият безименните чувства, пробудени от тия тайнствени знаци, все пак и у мене, както у жребчето, те трябва да съществуват някъде.

При все че в повечето си външни прояви видимият свят изглежда сътворен от любов, невидимите му страни са били създадени от страх.

Но ние не сме разгадали още магията на тази белота, нито сме узнали защо въздейства тя така властно на душата; а много по-странно и далеч по-важно е, че тя е, както видяхме, изпълненият с най-дълбок смисъл символ за духовна сила и е дори самото було на християнския Бог; а въпреки това засилва ужаса на всичко, което е най-ужасно за човека.

Дали чрез своята неопределеност тя напомня смътно пустотата и безкрая на вселената и по този начин ни пронизва из засада с мисълта за унищожението, докато съзерцаваме бялата глъбина на Млечния път? Или тъй като по своята същност белотата е не толкова цвят, колкото видимо отсъствие на какъвто и да е цвят и в същото време основа на всички цветове, затова ли в един широк снежен пейзаж има такава безгласна, многозначителна пустота — един безцветен и всецветен атеизъм, от който се отдръпваме веднага? А когато размислим за теорията на натурфилософите, че всички други земни багри… всяко разкошно или нежно оцветяване… меките оттенъци на залеза и горите, златистото кадифе на пеперудите и пеперудоцветните бузи на девойките… че всичко това е неуловима измама, нещо неприсъщо на веществото, придадено му отвън; че боготворената природа се гримира като проститутка, зад чиято привлекателност се крие само една невидима гробница; когато отидем по-нататък и размислим, че козметичното средство, създаващо всяка нейна багра, великото начало на светлината, остава само по себе си вечно бяло или безцветно и ако би въздействало непосредствено върху материята, би предало на всичко — на лалетата и розите — собствената си безцветност; когато премислим всичко това, безжизнената вселена се простира пред нас като прокажен; и като упоритите пътешественици в Лапландия, които отказват да носят цветни и оцветяващи очила, нещастният безверник ослепява от величествения бял саван, обвил всички изходи около него. А китът албинос беше символ на всичко това! Чудно ли е тогава, че е така безмилостно преследван?

Бележки

[1] Някогашна Долна Бирма. — Б.пр.; днес — Мианмар — Бел. NomaD.

[2] Поема „Старият моряк“. — Б.пр.