Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 15
Рибена плакия

Късно вечерта малкият „Мос“ пусна благополучно котва и ние с Куийкуег слязохме на сушата; така че този ден не можехме да свършим нищо друго, освен да вечеряме и да си легнем. Стопанинът на странноприемница „Китов фонтан“ ни бе дал препоръка до братовчед си Хозиа Хъси, като ни увери, че той е съдържател на „Китоварната“, един от най-добре поддържаните хотели в целия Нантъкит; освен това братовчедът Хозиа, както той го наричаше, бил прочут с рибената си плакия. С една дума, съвсем ясно ни даде да разберем, че няма да сбъркаме, ако опитаме гозбите на „Китоварната“. Но указанията му да вървим покрай жълтата магазия отдясно, докато стигнем до една бяла черква отляво, да поемем вляво, докато завием под тридесетградусов ъгъл надясно, и след това да попитаме първия срещнат човек къде е заведението, тези завъртени указания отначало твърде много ни учудиха, най-вече защото при тръгването Куийкуег настояваше, че жълтата магазия — първата отправна точка — трябвало да остане вляво, а аз бях разбрал от Питър Кофин, че трябва да остане вдясно. Както и да е, след като се полутахме в тъмнината и запитвахме от време на време някой мирен жител за пътя, стигнахме най-после до нещо непогрешимо ясно.

Два огромни, боядисани в черно дървени казана, окачени за страничните си дръжки, висяха от напречните греди на някогашна мачта, забита пред извехтяла порта. Другият край на гредите беше отрязан, така че старата мачта приличаше доста много на бесило. Възможно е да съм бил прекалено чувствителен по онова време към подобни гледки, но не можех да погледна това бесило без смътен страх. Вратът ми се вдърви, като гледах двата му свободни края; да, именно два, един за Куийкуег и един за мене. Злокобно знамение, помислих аз. Стопанинът на странноприемницата в първото китоловно пристанище, където слязох, беше Кофин — ковчег; в черквата на китоловците ме гледаха само надгробни плочи; а тук — бесило! И два огромни черни казана! Дали те пък не подсказват ада?

От тези мисли ме отвлече появата на една луничава жена с жълта коса и жълта рокля. Застанала пред входа на странноприемницата под люлеещата се мътночервена лампа (която приличаше много на ударено око), тя се караше с някакъв мъж в морава вълнена риза.

— Махай се оттук — викаше тя, — или ще те начеша!

— Ела, Куийкуег — казах. — Тук е. Това е мисис Хъси.

Така и излезе; мистър Хозиа Хъси отсъстваше, предоставил на мисис Хъси да го замества напълно. Като казахме, че искаме да вечеряме и нощуваме, мисис Хъси преустанови за известно време караницата, въведе ни в една малка стая, настани ни на маса, покрита с останките от неотдавнашна вечеря, обърна се към нас и запита:

— Мида или лакерда?

— Каква лакерда, мадам? — запитах учтиво аз.

— Мида или лакерда? — повтори тя.

— Мида за вечеря, студена мида ли искате да кажете, мисис Хъси? — казах аз. — Не смятате ли, че такова посрещане е малко студено и неподходящо за зимно време?

Но тъй като много бързаше да продължи караницата с мъжа в моравата риза, който чакаше за целта пред входа, и бе чула вероятно само думата „мида“, мисис Хъси избърза към отворената врата на кухнята, изкрещя: „Мида за двама!“, и изчезна.

— Куийкуег — казах, — мислиш ли, че ще можем да се навечеряме и двамата с една мида?

Топлата и ароматна пара откъм кухнята обаче опроверга нерадостните очаквания. Когато димящата рибена плакия бе най-после донесена, цялата тайна получи приятно изяснение. Чуйте, мили приятели! Тя беше приготвена от дребни сочни миди, едва ли по-големи от лешник, размесени със счукан моряшки сухар и ситно нарязано солено свинско; всичко обилно полято с масло и подправено със сол и пипер. Тъй като охотата ни бе изострена от пътуването в студа, а Куийкуег видя пред себе си любима гозба от риба, която беше при това необикновено вкусна, ние й видяхме много бързо сметката; след това се облегнах за миг и като си припомних думите на мисис Хъси „мида или лакерда“, реших да направя един малък опит. Отидох до вратата на кухнята, казах важно „Две лакерди“ и се върнах на мястото си. След няколко минути уханната пара се появи отново, само че този път с по-друг вкус и пред нас бе сложена отлична плакия от лакерда.

Заловихме се пак за работа; докато потапяхме лъжиците си в купата, аз се питах дали тази гозба не оказва някакво въздействие върху разума! Иначе откъде този подигравателен израз „акъл като рибя плакия“? — Но я погледни, Куийкуег: онова там в паницата ти не е ли жива змиорка? Къде ти е харпунът?

Тази „Китоварна“, заслужаваща напълно името си, беше най-рибното от всички рибни заведения; защото в казаните му се вареше непрестанно рибена плакия. Риба плакия за закуска, риба плакия за обяд, риба плакия за вечеря, докато човек почваше да се оглежда дали самият той не се е превърнал в риба. Пространството пред заведението беше покрито с мидени черупки. Мисис Хъси имаше лъскава огърлица от гръбнак на лакерда; а сметководните книги на Хозиа Хъси бяха подвързани в скъпа стара кожа от акула. И млякото дори намирисваше на риба, нещо, което не можех да си обясня, докато една сутрин, както се разхождах по брега покрай няколко рибарски лодки, видях, че вързаната крава на Хозиа яде остатъци от риба и пристъпва по пясъка с отрязана глава от лакерда на всяко копито — един много хлъзгав вид подкова, уверявам ви.

Като свършихме вечерята, получихме лампа и наставления от мисис Хъси за най-краткия път до леглото; но когато Куийкуег се приготви да тръгне преди мене по стълбите, дамата протегна ръка и поиска харпуна му; не позволяваше да се внасят харпуни в стаите.

— Защо? — запитах аз. — Всеки истински китоловец спи с харпуна си… Защо не позволявате?

— Защото е опасно — каза тя. — Откакто младият Стигс се върна от злополучното си плаване, когато след четири години и половина си дойде само с три бурета мас и го намериха мъртъв на първия етаж в задната част на сградата с харпуна до него, оттогава не позволявам на никой гост да взема нощно време в стаята си това опасно оръжие. Така че, мистър Куийкуег (тя бе научила вече името му), аз ще взема това желязо и ще го запазя до сутринта. А за плакията, хора: миди или лакерда за закуска?

— И двете — казах аз. — И две пушени херинги за разнообразие.