Херман Мелвил
Моби Дик (47)

Глава 45
Клетвената декларация

Доколкото тази книга е повествование, настоящата глава, засягаща една-две крайно интересни и любопитни особености в навиците на спермацетовия кит, е всъщност в първата си част една от най-важните в този том; но нейната основна тема изисква по-нататъшно и по-широко проучване, за да бъде разбрана както трябва, и главно за да отстрани недоверието, което едно пълно непознаване на въпроса би могло да пробуди у някои умове относно достоверността на главните точки в случая.

Не възнамерявам да изпълня методично тази част от задачата си; но ще бъда доволен, ако постигна желаното впечатление чрез отделно цитиране на факти, които съм узнал като китоловец от личен опит или от заслужаващи доверие хора; и се надявам заключението, до което искам да стигна, да дойде само по себе си от тези цитати.

Първо: лично аз зная три примера, при които ударен с харпун и избягал кит след известно време (в единия случай след три години) е бил отново нападнат и убит от същия човек, при което от тялото му са били извадени двете първоначални остриета, носещи една и съща частна марка. В случая след три — а може би и малко повече — години от хвърлянето на двата харпуна човекът, който ги запратил, заминал с търговски кораб за Африка, слязъл на брега, присъединил се към една изследователска група и проникнал дълбоко във вътрешността, където пътувал около две години, попадайки често сред змии, диваци, тигри, отровни изпарения и всички други обичайни опасности, присъщи на скитания из непознати области. През това време раненият от него кит трябва също да е пътешествал; той трябва да е обиколил поне три пъти земното кълбо без някаква определена цел, отърквайки хълбоците си във всички африкански брегове. Но човекът и китът се срещат отново и първият побеждава втория. Казвам, че аз самият зная три такива случая. В двата видях нападението срещу кита; а след второто нападение видях как извадиха от убитите риби съответните остриета с издълбаните върху тях марки. В случая с тригодишния промеждутък бях и двата пъти в лодката и втория път ясно различих под окото на кита една огромна брадавица, която бях забелязал и преди три години. Казвам три, но съм напълно убеден, че бяха повече. Тези три примера следователно зная лично като достоверни; но съм чувал и много други примери, разказвани от хора, в чиято добросъвестност не може да се съмняваме.

Второ: китоловците знаят много добре — макар за сухоземните жители да е може би съвсем неизвестно, — че има няколко паметни исторически примера, когато отделен кит е бил срещан из океаните в различни времена и места. Той е могъл да бъде познат не само по телесните особености, отличаващи го от други китове; защото, каквито и да са особеностите, отличаващи даден кит, те лесно изчезват, щом го убият и преварят в особено ценно масло. Не: причината да го познаят е друга; съдбоносните срещи в китоловството придават на даден кит страшното обаяние на Риналдо Риналдини^[1], затова, щом открият, че той скита наблизо из морето, някои китоловци се задоволяват да засвидетелстват познанството си само като докоснат широкополите си шапки, без да се опитат да завържат по-близки връзки. Като някои бедняци на сушата, които, познавайки случайно някой сприхав големец, само го поздравяват отдалеко на улицата, защото се страхуват да не ги цапне набързо за нахалството им, ако се опитат да задълбочат познанството.

Всеки от тия прочути китове се радва не само на голяма лична известност… или дори на всеморска слава; не само е бил прочут приживе и след смъртта си е бил обезсмъртен в приказки по палубите, но бива удостоен с правата, привилегиите и отличията на дадено име; получава имена като цар Камбиз или Цезар. Не е ли така, о Тиморски Том! Прочути левиатане, назъбен като ледник, крил се толкова време из източните протоци със същото име, чийто фонтан е бил виждан често от палмовото крайбрежие на залива Омбай? Не е ли така, новозеландски Джек! Плашило за всички моряци, кръстосвали водите около Татулянд? Не е ли така, Моркан! Японски императоре, чийто висок фонтан приличал понякога, както разправят, на очертан върху небето снежнобял кръст? Не е ли така, о, дон Мигел! Чилийски ките, изписан като стара костенурка с тайнствени йероглифи на гърба? С една дума, ето четири кита, така добре известни на изучаващите историята на китовете, както са Марий и Сула на учения латинист.

Но това не е всичко. След като са създали в различни времена големи опустошения сред лодките на различни кораби, новозеландският Том и дон Мигел стават най-после прицел за системен лов от страна на храбри китоловни капитани, които ги гонят, преследват и убиват, отплавали единствено за тази цел, както някога капитан Бътлър тръгнал за Нарагансетските гори с решението да улови прочутия кръвожаден дивак Анавон, първия воин на индианския крал Филип^[2].

Не зная къде другаде, ако не тук, бих намерил по-добро място да спомена още едно-две неща, които ми се струват важни, защото установяват писмено какъв разум личи в цялата история за Белия кит и по-специално в крайната му гибел. Защото това е един от ония обезкуражаващи примери, при които истината изисква толкова изясняване, колкото и заблудата. Повечето сухоземни жители са така неосведомени по най-прости и явни чудеса в света, че ако не им се изяснят някои обикновени исторически и други факти от китоловството, могат да осмеят Моби Дик като чудовищна басня, или, което е още по-лошо и противно, като отвратителна и нетърпима алегория.

Първо: при все че имат смътни и бегли представи за общите опасности в едрия риболов, все пак повечето хора нямат никакво определено, ясно понятие за тях и за честите им повторения. Една от причините за това е може би, че в родината не се разгласяват нито две на сто от настъпилите корабокрушения и смъртни случаи от злополуки в риболовството, а пък узнатите много бързо се забравят. Предполагате ли, че името на нещастника, който в този миг може би, омотан от въжето на харпуна край бреговете на Нова Гвинея, е отнесен към морското дъно от дълбоко гмурналия се левиатан, предполагате ли, че това име ще се появи в некролозите на вестника, който ще прочетете утре на закуска? Не, защото пощата между тази страна и Нова Гвинея е много нередовна. Чували ли сте всъщност за преки или косвени редовни известия от Нова Гвинея? А пък аз мога да ви кажа, че само при едно пътуване из Тихия океан ние разменихме сигнали с тридесет различни кораба, на всеки от които имаше поне един смъртен случай, причинен от кит, на някои повече, а три кораба бяха загубили по цял екипаж на лодка. За бога, пестете свещите и маслото за лампите си! За всеки галон е била пролята поне капка човешка кръв.

Второ: хората на сушата имат наистина някаква неопределена представа, че китът е огромно същество с огромна сила; но винаги, когато съм им давал точен пример за тази двояка огромност, те многозначително са ме поздравявали за моята духовитост; когато, кълна се в душата си, аз съм имал толкова намерение да се шегувам, колкото и Мойсей, когато е описвал мора в Египет.

Но за щастие фактът, който желая да установя, може да бъде доказан с показания съвсем независими от моите. Този факт е следният: в известни случаи спермацетовият кит е толкова силен, съзнателен и преднамерено коварен, като че предварително е решил да разбие, разруши и потопи някой голям кораб; нещо повече, спермацетовият кит наистина е успявал да стори това.

Първо: в 1820 година корабът „Есекс“ с капитан Полард от Нантъкит крайцерува из Тихия океан. Един ден от кораба виждат фонтани, пускат лодки и тръгват да гонят стадо спермацетови китове. Не след много раняват няколко кита; и ето че един голям кит се плъзва ненадейно между лодките, отделя се от стадото и връхлита право срещу кораба. Удряйки с глава кила му, така го разцепва, че за по-малко от „десет минути“ корабът се преобръща и потъва. Ни една отломка от него не е била зърната досега. След най-тежки изпитания част от екипажа стига до сушата с лодки. След като се връща в родината, капитан Полард заминава отново за Тихия океан, командвайки друг кораб, но боговете му пращат ново крушение край неизвестни подводни и надводни скали; загубил за втори път целия си кораб, той се заклева начаса, че се отказва от морето и не прави вече никакъв нов опит. Капитан Полард е сега нантъкитски жител. Аз се срещнах с Оуен Чеиз, първи помощник-капитан на „Есекс“ по време на трагедията; прочетох простия му и достоверен разказ; разговарях със сина му; и то само на няколко мили от мястото на катастрофата^[3].

Второ: корабът „Юниън“, също от Нантъкит, е бил изцяло погубен в 1807 година при подобно нападение край Азорските острови, но не съм имал случай да срещна досега достоверни подробности за тази катастрофа, при все че съм слушал от време на време от китоловци случайни намеци за нея.

Трето: преди осемнадесет или двадесет години комодор Дж., командващ по онова време един първокласен американски малък военен кораб, вечерял случайно с компания капитани на китоловни кораби на борда на нантъкитски кораб в пристанището Оаху в Сандвичевите острови. Когато заговорили за китове, комодорът благоволил да прояви скептицизъм към удивителната сила, която присъстващите господа професионалисти им приписвали. Той отрекъл самоуверено, че би било възможно някой кит така да удари здравия му кораб, щото в него да нахлуе дори чашка вода. Добре, но работата не свършила дотук. След няколко седмици комодорът заминал с непревземаемия си съд за Валпарайсо. Но по пътя бил спрян от един внушителен спермацетов кит, който помолил за неколкоминутен поверителен разговор. Този разговор бил чисто и просто такова цапване на кораба, щото комодорът се принудил да го насочи с пълен ход право към най-близкото пристанище, където да го обърнат и поправят. Не съм суеверен, но смятам разговора на този комодор с кита за предопределен от провидението. Нима Саул от Тарс^[4] не бе отърсен от безверието си чрез подобна уплаха? Уверявам ви, че спермацетовият кит не понася глупави приказки.

А сега ще ви отправя към Лангсдорфовите „Пътешествия“ за установяване на едно малко обстоятелство, особено интересно за пишещия тия редове. Лангсдорф, както ви е известно, е участвал в прочутата изследователска експедиция на руския адмирал Крузенщерн в началото на настоящия век. Ето как капитан Лангсдорф започва своята седемнадесета глава:

„На тринадесети май нашият кораб беше готов да отплава и на следния ден ние бяхме вече в открито море, на път за Охотск. Времето беше ясно и хубаво, но така ужасно студено, че бяхме принудени да не сваляме шубите си. Няколко дни почти нямахме вятър; едва на деветнадесети връхлетя внезапно буря откъм северозапад. Един необикновено едър кит, чието туловище беше по-голямо от самия кораб, лежеше почти на повърхността на водата, но не бе забелязан от никого на борда, докато корабът, плаващ с пълна скорост, почти връхлетя върху него, така че беше вече невъзможно да се предотврати сблъскването. Намирахме се в ужасна опасност, защото това огромно животно надигна гръб и подхвърли кораба най-малко на три стъпки над водата. Мачтите се олюляха, платната се отпуснаха, а ние, които бяхме долу, веднага изскочихме на палубата, защото предположихме, че сме се блъснали в някоя скала, но вместо това видяхме как чудовището се отдалечи важно и тържествено. Капитан Д’Улф се зае веднага с помпите, за да провери дали корабът е повреден от сблъскването, но открихме, че за щастие се бе измъкнал напълно невредим.“

Капитан Д’Улф, тук споменат като комендант на въпросния кораб, е нюингландец и след дълъг живот, изпълнен с необикновени приключения в битността му на морски капитан, живее сега в село Дорчестър край Бостън. Аз имам честта да съм негов племенник. И го разпитах специално за този пасаж от книгата на Лангсдорф. Той потвърди всяка негова дума. Корабът обаче не бил голям: руски плавателен съд, построен на сибирското крайбрежие и купен от вуйчо ми срещу кораба, с който отплавал от родината си.

В тази откровена и мъжествена старомодна приключенска книга, изпълнена с толкова истински чудеса — като пътешествието на Лайънел Уофър, един от бившите стари другари на Демпайър, — намерих нещичко, толкова привично на току-що приведения разказ от Лангсдорф, че не мога да се сдържа да не го дам за потвърждаващ пример, ако има нужда от такъв.

Лайънел бил, както изглежда, на път за „Джон Фердинандо“, както той нарича днешния Хуан Фернандес. „По пътя ни нататък — казва той — към четири часа сутринта, когато бяхме на около сто и петдесет левги^[5] от американския материк, корабът ни бе разтърсен така, че хората ни изпаднаха в паника и не можеха да разберат къде са и какво да мислят; но всеки започна да се готви за смърт. Сътресението беше наистина така внезапно и силно, щото всички сметнахме, че корабът се е ударил в скала; когато изненадата попремина, спуснахме лота, търсихме, но не открихме никаква почва или скала. От ненадейното сътресение оръдията подскочиха на лафетите, а мнозина моряци бяха изхвърлени от хамаците. Капитан Дейвис, който лежеше, сложил глава на едно оръдие, бе просто изхвърлен от каютата си!“ След това Лайънел продължава, като отдава сътресението на земетресение и за доказателство твърди, че наистина приблизително по същото време силно земетресение направило големи пакости по испанското крайбрежие. Но аз не бих се учудил много, ако в тъмнината на този ранен утринен час сътресението е било предизвикано от някой незабелязан кит, блъснал вертикално кила отдолу.

Бих могъл да продължа с още няколко по един или друг начин узнати примера за голямата сила, а понякога и лукавство на спермацетовия кит. В много случаи се знае, че той не само е прогонвал нападащите го лодки обратно към кораба, но е преследвал самия кораб и дълго е противостоял срещу всички хвърляни от палубата копия. Английският кораб „Пюзи Хол“ може да разправи една подобна случка; а що се отнася до силата му, нека ми бъде позволено да кажа, че има примери, когато въжетата на харпуни, забити в бягащ кит, са били прехвърляни, при временно затишие, на кораба и завързани там; и китът теглил във водата огромното туловище на кораба, както кон препуска с каруца. Много често също е било наблюдавано как, ако е имал време да се опомни, раненият кит е действал не толкова със сляпа ярост, колкото със съзнателно и обмислено намерение да унищожи нападателите си; а интересно указание за нрава му е и фактът, че когато го нападат, той често отваря уста и стои няколко минути в това заплашително положение. В заключение ще трябва да се задоволя само с още един забележителен и многозначещ пример, чрез който непременно ще разберете, че чудното произшествие, описано в тази книга, не само се потвърждава от обичайни събития, ставащи в наши дни, но че тези чудеса (като всички чудеса) са само повторение на станалите преди векове; и за милионен път ще кажем амин на Соломон… Под слънцето наистина няма нищо ново.

В шестия християнски век живее Прокопий, висш константинополски сановник във времето на император Юстиниан и пълководеца Велизарий. Както е известно, той е писал история на своето време, един във всяко отношение необикновено ценен труд. Прокопий е бил смятан всякога от най-меродавните познавачи за достоверен и непреувеличаващ историк с изключение на един-два случая, незасягащи ни най-малко въпроса, с който скоро ще се занимаем.

Този Прокопий споменава в своята история, че по времето, когато бил префект на Константинопол, в Пропонтида, днешното Мраморно море, било уловено голямо морско чудовище, което в продължение на повече от петдесет години унищожавало от време на време кораби из тия води. Такъв факт, изтъкнат в достоверна история, не може лесно да се отрече. Пък и няма защо да бъде отричан. Прокопий не споменава какво точно е било това морско чудовище. Но щом е унищожавало кораби, пък и по много други причини, трябва да е било кит; и то, предполагам, спермацетов кит. Ще ви кажа защо. Дълго време си въобразявах, че спермацетовият кит е бил изобщо неизвестен в Средиземно и съседните на него дълбоки морета. И досега съм уверен, че тези морета не са, а може би и никога няма да бъдат при сегашното състояние на нещата, място за обичайна поява на китови стада. Но по-късни изследвания ми доказаха, че в ново време има отделни примери за присъствие на спермацетов кит в Средиземно море. От достоверен източник зная, че някой си комодор Дейвис от Британската флота е намерил скелет на спермацетов кит по северноафриканското крайбрежие. А щом през Дарданелите може да мине военен кораб, и спермацетов кит може да мине по същия път от Средиземно море в Пропонтида.

Доколкото можах да науча, в Пропонтида не се среща особеното вещество, наречено брит, което служи за храна на същинския кит. Но имам основания да мисля, че храната на спермацетовия кит — сепията или морският охлюв — се крие на дъното на това море, защото големи — макар не от най-големите — единици от тоя вид се срещат на повърхността му. Ако следователно съпоставите правилно тези факти и поразмислите малко по тях, ще разберете колко основателно е да се предположи, че морското чудовище на Прокопий, разбивало половин век корабите на един римски император, е било по всяка вероятност някой спермацетов кит.