Херман Мелвил
Моби Дик (130)

Глава 128
„Пекод“ се среща с „Рейчъл“^[1]

На другия ден бе забелязан голям кораб, който се носеше право към „Пекод“; беше „Рейчъл“, с екипаж, накацал по всички рей. В това време „Пекод“ се движеше бързо напред, но когато ширококрилият чужденец го наближи, тласкан от попътен вятър, самохвално надутите платна на „Пекод“ се свиха изведнъж като спукани мехури и корабът се залюшка безжизнено над вълните.

— Лоши новини, лоши новини носи — промърмори старият островитянин от Ман. Но капитанът, застанал в лодката си с рупор в ръка, не бе успял още да се обади, когато се чу гласът на Ахав:

— Виждахте ли Белия кит?

— Да, вчера. Срещнахте ли китоловна лодка на дрейф? Сдържайки радостта си, Ахав отговори отрицателно на неочаквания въпрос, и с готовност би отишъл на борда на чуждия съд, ако не бе видял, че другият капитан, спрял кораба си, се спускаше в лодката. Няколко резки удара на веслата, и куката й се закачи в главните вериги на „Пекод“, а капитанът скочи на борда. Ахав го позна веднага — беше от Нантъкит. Но не размениха никакви поздравления.

— Къде беше?… Убит ли е?… Убит ли е?… — запита Ахав, като се приближи до него. — Как стана това?

Оказа се, че доста късно миналата вечер, когато три от китоловните лодки на чуждия капитан се отдалечили подир стадо китове на четири-пет мили откъм наветрената страна на кораба, из сините вълни, откъм подветрената страна, недалеко от кораба се подали ненадейно бялата гърбица и глава на Моби Дик; веднага била спусната готовата четвърта — запасна — лодка и гонитбата започнала. Тази лодка — най-бързата от четирите — се носела пред вятъра с разгънати платна и като че успяла да забие харпун в кита, така поне се сторило на дежурния по мачта. Той видял в далечината смаляващата се лодка, после внезапен изблик на разпенена струя, после нищо, от това заключили, че удареният кит трябва да е отвлякъл неизвестно накъде нападателите си, както често се случва. На кораба се обезпокоили, но все още не се разтревожили. Окачили светлинните сигнали на вантите, а когато се стъмнило, корабът — принуден да прибере трите си пръснати към наветрената страна лодки, преди да започне търсенето на четвъртата в противоположна посока — трябвало не само да я изостави на съдбата й почти до полунощ, но дори да увеличи разстоянието между себе си и нея. Когато най-после прибрали целия останал екипаж, разгънали всички платна — включително допълнителните — и се впуснали подир изчезналата лодка, като запалили огън в топилнята, за да служи за фар, а всички моряци се покатерили да бдят по реите. Но при все че изминали така доста голямо разстояние и стигнали до мястото, където забелязали за последен път изгубената лодка, при все че спрели и пуснали запасните лодки да търсят наоколо, не могли да намерят нищо и продължили пътя си, после спрели отново, спуснали пак лодки и пътували така, докато разсъмне, без да зърнат никаква следа от изчезналата лодка.

След като разказа това, чуждият капитан съобщи веднага с каква цел е дошъл на „Пекод“. Той изказа желание нашият кораб да се присъедини към търсенето, като плава успоредно, четири-пет мили настрана, оглеждайки един вид втори кръгозор.

— Обзалагам се — прошепна Стъб на Фласк, — че някой в изчезналата лодка е бил облечен в най-хубавата дреха на капитана или е отнесъл часовника му… затова се грижи толкова да ги намери. Чувало ли се е някога два китоловни кораба да крайцеруват в разгара на ловния сезон заради една изчезнала лодка? Погледни го, Фласк, колко е пребледнял… и зениците му дори са побелели… Гледай… надали е за дреха… трябва да е…

— Момчето ми, собственият ми син е с тях. За бога… моля ви се… заклинам ви… — простена в тоя миг непознатият към капитан Ахав, който досега слушаше с ледено безразличие молбата му. — Позволете да наема кораба ви за четиридесет и осем часа… С готовност и щедро ще ви заплатя… ако не може иначе… Само за четиридесет и осем часа… само толкова… О, вие трябва, трябва и ще сторите това!

— Син му! — извика Стъб. — О, сина си е загубил! Оттеглям дрехата и часовника… А какво казва Ахав? Трябва да спасим момчето!

— Удавило се е то заедно с другите миналата нощ — каза старият моряк от остров Ман, застанал зад тях. — И аз, и всички вие чухте как стенеха душите им.

Както се разбра наскоро, случката с „Рейчъл“ беше още по-тъжна поради това, че не само на изчезналата лодка се намирал син на капитана, между екипажа на друга от трите лодки, тръгнали в противоположна посока и отдалечени от кораба в разгара на гонитбата, се намирал още един негов син, така че нещастният баща изпаднал за известно време в жестоко объркване, от което го извел първият му помощник-капитан, като възприел инстинктивно обикновения начин на действие в такива случаи от страна на китоловен кораб — именно, когато две лодки се намират в опасност в различни посоки, да се спаси първо тази, в която има повече хора. Но подчинявайки се на неизвестни съкровени подбуди, капитанът се бе въздържал да спомене това и намекна за изгубения си син само когато бе принуден да го стори поради леденото мълчание на Ахав; момчето било едва дванадесетгодишно, но бащата, ръководен от суровата и безстрашна родителска любов на нантъкитски китоловец, пожелал още отсега да го посвети в опасностите и чудесата на званието, предопределено от памтивека за всички членове на неговия род. Нерядко се случва нантъкитски капитани да изпращат синовете си още от такава крехка възраст на три-четири годишно пътешествие с чужд кораб, та първото им запознаване с попрището на китоловеца да не бъде опорочено от случайна проява на естествено, но ненавременно бащинско пристрастие или неуместни опасения и загриженост.

Междувременно чуждият капитан продължаваше да моли унизено Ахав за помощ, а пък Ахав продължаваше да стои като наковалня, която не трепва от ударите.

— Няма да си отида — каза гостът, — докато не ми кажете да. Сторете за мене това, което бихте искали да сторя и аз за вас в подобен случай. Защото и вие имате син, капитан Ахав… макар че е още дете и е в безопасност у дома ви… при това дете на старите ви години… Да, да, виждам, че ще се смилите… Тичайте, хора, и се пригответе да вдигнете платната!

— Стойте! — викна Ахав. — Никой да не докосва въжетата! — След това, удължавайки всяка дума: — Няма да го сторя, капитан Гардинър. И сега дори губя време. Сбогом, сбогом. Бог да ви благослови, човече, и дано мога да си простя, но трябва да вървя. Мистър Старбък, погледни часовника на компаса и след три минути на борда да няма външни лица. След това вдигнете платната и поемете досегашния курс.

Той се обърна бързо, без да погледне, и слезе в каютата си, като остави чуждия капитан вцепенен от този безусловен и пълен отказ на настойчивата му молба. Но Гардинър скоро се опомни от това вцепенение, изтича безмълвно до борда, не слезе, а просто скочи в лодката си и се върна на своя кораб.

Двата кораба скоро се отдалечиха един от друг; докато можеха да го видят от „Пекод“, чуждият кораб се отклоняваше насам-натам към всяко дори и най-малко тъмно петно над вълните. Рейте му се обръщаха ту на една, ту на друга страна. Той се наклоняваше към водата ту с десния, ту с левия си борд, забиваше нос в морето или се понасяше напред, а мачтите и реите му бяха все така отрупани с хора като три високи черешови дървета, по които момчетата са се покатерили за череши.

Но по прекъснатото, лъкатушно, унило плаване личеше ясно, че този кораб, проливащ обилни горчиви струи, беше все още безутешен. Беше като библейската Рахил, която плаче за децата си и не иска да се утеши, защото ги няма.