Херман Мелвил
Моби Дик (75)

Глава 73
Стъб и Фласк убиват един истински кит. После разговарят за него

Трябва да се помни, че през цялото това време край борда на „Пекод“ висеше чудовищната глава на един спермацетов кит. Но нека я оставим там още някое време, докато намерим възможност да се занимаем с нея. Засега има по-належащи въпроси, затова да се помолим на небето главата да я удържат скрипците.

През изтеклата нощ и сутринта „Пекод“ навлезе постепенно във води, където появяващите се от време на време жълти петна от брит бяха необичаен признак за близостта на същински китове, вид левиатани, които малцина предполагаха да срещнат насам през това годишно време. И при все че екипажите обикновено се отнасят с пренебрежение към тези по-низши създания, а „Пекод“ изобщо нямаше за цел да крайцерува за тях и бе отминал голям брой около островите Кроцети, без да спусне лодка, след като бе вече уловен и обезглавен един спермацетов кит, за обща изненада бе съобщено, че ако има възможност, днес ще бъде уловен и същински кит.

Възможността не се забави дълго. Откъм подветрената страна се появиха високи фонтани и лодките на Стъб и Фласк бяха спуснати да ги преследват. Отдалечавайки се все повече и повече, двете лодки най-после се изгубиха от погледа на дежурните по мачта. Но те зърнаха внезапно в далечината голям сноп бурна пяна и скоро съобщиха, че едната или и двете лодки трябва да са нападнали кита. След някое време видяхме ясно как китът влачи като на буксир и двете лодки право към кораба. Чудовището се приближи толкова близо до корпуса му, щото отначало изглеждаше, че има лоши намерения; но потъвайки внезапно в един водовъртеж на петнадесетина метра от борда, то изчезна напълно от погледа, като че се бе гмурнало под кила.

— Режи! Режи! — завикаха от кораба към лодките, които можеше всеки миг да бъдат блъснати страхотно о борда на кораба. Но тъй като на шпилите имаха още предостатъчно въжета и китът не потъваше много бързо, те развиваха на воля въжето, а в същото време гребяха с все сили, за да минат пред кораба. Няколко мига борбата беше крайно опасна, защото, докато те отпускаха от едната страна въжето и налягаха от другата веслата, усилието на противника заплашваше да ги повлече под водата. Но те се мъчеха да спечелят само няколко стъпки преднина и не отстъпиха, докато не ги спечелиха; тогава едно мълниеносно потреперване разтърси кила, опънатото въже се отърка под кораба и се показа неочаквано пред носа с треперене и плющене, отцеждайки се от водата, чиито капки падаха като късчета счупено стъкло в морето; в това време се показа и китът и лодките се втурнаха отново след него. Но умореният кит намали скоростта си, промени слепешката посоката си и заобиколи кърмата на кораба, влачейки подире си двете лодки, които направиха по този начин пълен кръг.

Междувременно те все повече и повече опъваха въжетата си, докато го притиснаха така от двете страни, че копията на Стъб и Фласк можеха да се достигнат; сега борбата продължи край „Пекод“ и акулите, гъмжащи по-рано около трупа на спермацетовия кит, се втурнаха към новопролятата кръв, поглъщайки жадно всеки нов изблик, както нетърпеливите евреи пили някога от бликналия извор на разсечената скала.

Най-после фонтанът се сгъсти и след страхотно премятане и повръщане китът — вече труп — се обърна по гръб.

Докато завързваха въжетата за перките на опашката, подготвяйки докарването на трупа до кораба, двамата офицери поведоха разговор.

— Чудя се защо е потрябвала на стария тая купчина мръсна мас — каза Стъб, почти погнусен от мисълта, че трябва да се занимава с такъв жалък левиатан.

— Защо му трябва ли? — отвърна Фласк, като навиваше изостаналото въже при носа на лодката. — Нима не сте чували, Стъб, че кораб, който е окачил на десния си борд глава от спермацетов кит и същевременно на левия глава на същински кит, нима не сте чували, Стъб, че такъв кораб никога не се прекатурва?

— Защо?

— Не зная; чух, като го разправяше оня камбоджански таласъм Федала, а той знае, струва ми се, всички корабни магии. Но понякога мисля, че накрая няма да омагьоса за добро кораба ни. Никак не ми харесва този приятел, Стъб. Забелязали ли сте, Стъб, че издаденият му зъб се издава като от змийска глава?

— Да се удави дано! Никак не съм го погледнал; но ако се случи в някоя тъмна нощ да сме само той и аз на фалшборда, гледайте, Фласк… — Той посочи морето, като размърда някак особено ръце. — Да, ще го сторя! Аз мисля, Фласк, че този Федала е самият предрешен сатана. Вярвате ли невероятната история, че е бил скрит на борда? Казвам ви, че е сатана. Не виждате опашката му, защото я крие; предполагам, че я навива в джоба си. Да пукне дано! Сега си спомних, че той иска постоянно кълчища за ботушите си.

— С ботуши спи, нали? И няма койка — виждал съм го нощем да спи върху навити въжета.

— Сигурно, и то заради проклетата опашка, защото може да я пусне в отвора по средата на навитото въже.

— А за какво ли е дотрябвал толкова на стария?

— Навярно да ударят някоя трампа или търговийка.

— Търговийка ли?… С какво?

— С какво ли? Нали знаете, старият копнее за Белия кит, а онзи сатана се навърта около него, докато го накара да даде сребърния си часовник, душата си или друго нещо, и тогава ще му предаде Моби Дик.

— Уф! Вие се шегувате, Стъб; как може Федала да стори такова нещо?

— Не зная, Фласк, но този сатана е странна и коварна птица, казвам ви. Разправят как се промъкнал някога на стария адмиралски кораб, въртейки дяволски свободно и възпитано опашка, и запитал там ли е комендантът. Комендантът бил там и попитал сатаната какво иска. Сатаната се завъртял на копитата си и казал: „Трябва ми Джон“ „Защо?“ — рекъл старият комендант. „Какво ти влиза в работа? — побеснял сатаната. — Трябва ми за нещо.“ — „Вземи го“ — казал комендантът… Ей богу, Фласк, ако сатаната не е дал на Джон азиатската холера, преди да го довърши, ще изям на една хапка тоя кит. Но я погледнете по-внимателно… не сте ли готови още? Гребете тогава, да откараме кита.

— Мисля, че съм чувал нещо подобно на това, което разказахте — рече Фласк, когато двете лодки започнаха най-после да се приближават бавно с товара си към кораба, — но не помня къде.

— Ами тримата испанци? Приключенията на тримата кръвожадни солдати? Да не би там да сте я чели, Фласк? Предполагам, че е там.

— Не, не съм виждал такава книга; макар че съм чувал за нея. Но я ми кажете, Стъб, мислите ли, че сатаната, за когото току-що говорехте, е същият, който според вас е на борда на „Пекод“?

— Нали аз съм същият човек, който помогна да убием този кит? Та нали сатаната е вечен; кой е чул някога да е умрял? Виждали ли сте някога пастор да носи траур за сатаната? А щом сатаната е имал шперц да отвори адмиралската каюта, не допускате ли, че може да се промъкне през люк? Кажете, мистър Фласк!

— На колко години предполагате да е Федала, Стъб?

— Виждате ли средната мачта? — посочи той кораба. Тя ще е цифрата едно; вземете след това всички обръчи от трюма на „Пекод“ и ги наредете в една редица с мачтата като нули, разбирате ли? Пак няма да се получат годините на Федала. Обръчите на всички бурета по света няма да стигнат за нули.

— Слушайте, Стъб, мисля, че беше самохвалство от ваша страна, когато казахте преди малко, че ще хвърлите Федала в морето, стига да ви се удаде случай. Но ако той е толкова стар, колкото обръчите ви показват, и ако ще живее вечно, каква полза да го хвърляте през борда?… Това ми кажете.

— Все пак ще го поокъпя.

— Но той ще се измъкне.

— Пак ще го потопя и постоянно ще го потопявам.

— Ами ако му хрумне той да ви потопи… да, и да ви удави… тогава какво ще стане?

— Нека се опита; такива синини ще му оставя, че дълго няма да смее да се покаже пред адмиралската каюта, а ще си кротува в трюма и по горната палуба, където много обича да се навира. По дяволите сатаната, Фласк; да не мислите, че се боя от дявола? Кой се бои от него освен стария комендант, който не смее да го улови и да му тури белезници, както му се пада, а го оставя да отвлича хората; да, и дори сключил съюз със сатаната да му препече на жар всички от влечени от сатаната. Хубав комендант!

— Предполагате, че Федала иска да отвлече капитан Ахав ли?

— Дали предполагам? Скоро ще разберете сам, Фласк. Но аз смятам внимателно да го следя и ако забележа нещо съмнително, ще го пипна за яката и ще му кажа: „Слушай, Велзевуле, няма да я бъде тая!“, а пък ако вдигне олелия, ей богу, ще пробия дупка в джоба му, ще измъкна опашката, ще го вържа за рудана и така ще го въртя и подхвърлям, че опашката му ще се отскубне от мястото си… Разбирате ли? А предполагам, че като се види така чудновато подрязан, той ще избяга, без да има удоволствието да чувства опашката си между краката.

— А какво ще правите с опашката му, Стъб?

— Какво ли? Ще я продам за бич, когато се върнем… Какво друго?

— Я ми кажете, Стъб, сериозни ли са всички тия приказки?

— Сериозни-несериозни, стигнахме вече до кораба.

Извикаха на лодките да завлекат кита откъм левия борд, където бяха вече приготвени вериги за перките на опашката му и всичко друго за завързването.

— Казах ли ви? — обади се Фласк. — Да, след малко ще видите главата на същинския кит окачена срещу спермацетовата.

Не след много думите на Фласк се потвърдиха. Доскоро „Пекод“ се наклоняваше силно към главата на спермацетовия кит; но сега, уравновесяван от двете глави, корабът зае водоравно положение, при все че, както можете да предположите, беше ужасно претоварен. Така, ако окачите на една страна главата на Лок, тръгвате към нея, ако окачите на другата страна главата на Кант, ще се върнете назад, само че в твърде жалко състояние. По такъв начин някои умове се превръщат във вечно люлеещи се лодки. О, глупци! Изхвърлете през борда всички тия гръмовити глави и ще заплавате леко и направо.

При подреждането на докарания до кораба труп на същински кит обикновено се вършат същите предварителни приготовления, както в случая със спермацетовия кит; само че при последния главата се отсича цяла, докато при същинския кит устните и езикът се изваждат отделно и се окачват на палубата заедно с добре известната черна кост, свързана с тъй нареченото теме. Но в сегашния случай не бе извършено нищо подобно. Труповете на двата кита се бяха отстранили към кърмата и натовареният с главите кораб приличаше доста много на муле, натоварено с чифт тежки кошници.

През това време Федала гледаше спокойно главата на същинския кит и от време на време преместваше поглед от нейните дълбоки бръчки към линиите на собствената си ръка. Ахав бе застанал така, че парсът^[1] закриваше сянката му; сянката на самия парс пък просто се сливаше с тая на Ахав и я удължаваше. А екипажът работеше и разсъждаваше за всичко, което ставаше наоколо.