Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 51
Призрачният фонтан

Дни и седмици минаваха и носен от волните си платна, белият „Пекод“ преплава бавно четири отделни акватории: Азорските острови, Кап де Вердес, Плата (наречена така, защото минава покрай устието на Рио де ла Плата) и Карол, една не съвсем строго определена водна област южно от Света Елена.

Когато в една ясна лунна нощ се плъзгахме из тия води, а вълните се люшкаха край нас като сребърни спирали и със своето леко, разливащо се свистене превръщаха самотата в сребърна тишина, в такава именно безшумна нощ, далеко пред бялата пяна до носа на кораба зърнахме сребърен фонтан. Осветен от луната, той беше някакво небесно видение; приличаше на украсено с пера сияйно божество, изникнало из морето. Федала го откри пръв. Защото имаше навика да дежури по мачта през лунните нощи и да наблюдава оттам като посред бял ден. Но дори да бяха забелязали нощем цели стада китове, едва ли един на сто от китоловните кораби би спуснал лодка за тях. Можете да си представите следователно с какво вълнение моряците гледаха стария ориенталец, кацнал на мачтата в такъв необикновен час, когато само неговият тюрбан придружаваше луната в небето. Но когато след безплодни дежурства там в няколко нощи, през които не бе издал никакъв звук, сега чуха неземния му глас да възвестява сребристия, озарен от луната фонтан, всички налягали моряци наскачаха, като че някакъв крилат дух бе прелетял през въжетата и бе призовал простосмъртния екипаж.

— Фонтан!

Да би протръбила тръбата на страшния съд, едва ли биха изтръпнали така; но изтръпнали бяха те не от страх, а по-скоро от радост. Защото, макар и в такъв необичаен час, викът беше тъй внушителен, така безумно възбуждащ, че почти всички на борда желаеха инстинктивно да спуснат лодките.

Подскачайки на един крак по палубата, Ахав заповяда да вдигнат всички платна. Рулят трябваше да се поеме от най-опитния човек на борда. Така, с кацнали по мачтите дежурни, корабът се понесе пред вятъра. Тъй като странният полъх откъм кърмата надуваше толкова много платна, струваше ми се, че сме не на плаващата, люлееща се палуба, а летим във въздуха; а палубата продължаваше да се носи напред, като че два противоположни стремежа се бореха в нея — да отлети право в небесата или да се понесе лъкатушно към някаква хоризонтална цел. Ако бяхте видели тази нощ лицето на Ахав, бихте помислили, че и у него се борят две противоречиви сили. Живият му крак отекваше живо по палубата. А всеки удар на мъртвата нога прозвучаваше като тупане по ковчег. Този старец се движеше по ръба между живота и смъртта. Но при все че корабът се носеше така бързо и от всяко око стрелкаха нетърпеливи погледи, сребърният фонтан не се показа вече тази нощ. Всички моряци се кълняха, че са го видели само веднъж.

Този среднощен фонтан бе почти забравен, когато след няколко дни, уви, по същия спокоен час, бе възвестен отново и всички го видяха пак; но когато се насочихме да го настигнем, той изчезна отново, сякаш никога не бе се появявал. Бликвайки тайнствено под ясната лунна или звездна светлина според случая, изчезвайки отново за един, два или три дни, и при всяка нова поява бликващ все по-далеко пред нас, този самотен фонтан като че ни подмамваше все напред и напред.

Не само поради наследеното от памтивека суеверие на племето им и поради свръхестествените случки, ставали неведнъж с „Пекод“, някои моряци се кълняха, че където и когато да е бил съзиран в най-далечни времена и отдалечени географски ширини и дължини, този непогрешим фонтан е бил изхвърлян от един-единствен кит, и този кит бил Моби Дик. Това летящо привидение предизвика за известно време и някаква странна уплаха, защото ни подмамваше сякаш предателски да плаваме все по-далече и по-далече, за да може да връхлети изневиделица върху ни и да ни разкъса най-после в най-отдалечени и диви води.

Тези преходни, смътни, ужасни опасения се засилваха още повече от прекрасното време, чийто син покой таеше според някои моряци дяволска магия; от много дни вече ние плавахме из така уморително и самотно спокойни води, като че цялата морска шир, възмутена от отмъстителното ни пътешествие, пустееше нарочно пред напомнящия погребална урна „Пекод“.

Най-после, когато свихме на изток, около нас задухаха ветровете на Кейп и ние започнахме да се издигаме и спускаме по дългите мътни вълни; когато украсеният със слонова кост „Пекод“ започна да се покланя ниско пред вихрушката и да пори разярените тъмни вълни, а по фалшборда му се сипеха като сребърни отломки снопове от пяна, тогава тъжното запустение изчезна, заместено от още по-гнетящи гледки.

Странни форми се стрелкаха тук-там във водата близо до носа; а непосредствено зад кърмата летяха невидими морски врани. Всяка сутрин виждахме цели ята от тях, накацали по въжетата на мачтите; въпреки виковете ни те се крепяха упорито по въжетата, сякаш смятаха, че корабът е някакъв изоставен, плаващ на дрейф съд, нещо осъдено на запустение и затова подходящ подслон за бездомници като тях. А черното море въздишаше, въздишаше безспир, като че необятните му води бяха съвест и тази голяма всемирна душа се измъчваше и каеше за своите безбройни грехове и предизвикани страдания.

Нос Добра надежда ли те наричат? По-добре би било да ти казват Нос на мъките, както са те наричали в древността; дълго приспивани от вероломната тишина, която ни заобикаляше доскоро, ние се озовахме изведнъж сред това бурно море, където грешни души, превърнати в птици и риби, изглеждаха осъдени да плуват вечно във води без заливи или да се реят в черното море без кръгозор. А спокоен, снежнобял и неизменен, все тъй извисяващ в небесата своята переста струя, все тъй кимащ ни отдалеко, самотният фонтан бликваше пак от време на време.

Макар и да командваше почти неотлъчно от измокрената, изложена на опасности палуба сред мрака на стихиите, Ахав проявяваше мрачна сдържаност и по-рядко от всеки друг път заговорваше на помощниците си. При такива бури, след като се вземат всички мерки по палубата и мачтите, не може да се стори нищо друго, освен да се чака бездейно преминаването на урагана. Тогава капитанът и екипажът стават истински фаталисти. Така, закрепил кокаления си крак в приготвения отвор, стиснал с ръка някое въже, Ахав стоеше с часове загледан безмълвно към вятъра, докато ресниците му просто замръзваха от навяваните по тях суграшица или снежинки. В това време екипажът, прогонен от предната палуба от опасните вълни, които се разбиваха до носа, се бе наредил край фалшборда; а за да се запази по-добре срещу връхлитащите вълни, всеки моряк се бе завързал за борда с въже, в което се люлееше като в разхлабен колан. Почти никой не продумваше; и безшумният кораб, каран сякаш от оцветени восъчни фигури, ден след ден се носеше по бурните сатанински вълни. Нощем владееше все същото стъписване пред крясъците на океана; хората се люлееха все така мълчаливо в своите мушами; все така безмълвно Ахав отстояваше бурята. Дори когато изморената природа като че искаше да си почине, той не потърсваше почивка в хамака си. Старбък нямаше да забрави никога изражението на стария, когато — слязъл една нощ в каютата да види какво показва барометърът — го бе заварил седнал съвсем изправен на завинтения за пода стол, а капките дъжд и полуразтопената суграшица от бурята, от които се бе измъкнал преди малко, още се оцеждаха полека от шапката и дрехата му. На масата до него лежеше една от споменатите карти на разните морски течения и области. Фенерът висеше в здраво стиснатата ръка. При все че тялото му беше изправено, главата беше отметната назад, така че затворените очи бяха насочени към стрелките на доносника[1], окачен на една греда на тавана.

„Ужасен си, старче! — помисли Старбък и потръпна. — Макар и заспал в тази буря, ти все пак следиш зорко целта си.“

Бележки

[1] Компасът в капитанската каюта се казва „доносник“, защото капитанът може да проверява по него курса на кораба, без да отива до компаса на кърмата.