Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 29
Влиза Ахав, след него Стъб

Минаха още няколко дни, ледът и ледниковите планини останаха зад нас и „Пекод“ се люшкаше сега край Кито, столицата на Еквадор, в ясната пролет, която цари почти непрекъснато в морето, на прага на вечния август в тропиците. Прохладно топлите, ясни, звънки, уханни, удължени, разкошни дни бяха като кристални чаши с персийски шербет, отрупани… посипани със сняг от розова вода. Тържествените звездни нощи приличаха на горди дами в покрити със скъпоценности кадифета, пазещи в родината, самотни и надменни, спомена за своите отсъстващи графове завоеватели, тези слънца със златни шлемове! Човешкото същество, което не може без сън, мъчно ще направи избор между такива приятни дни и очарователни нощи. Но магиите на това непомрачавано време придаваха нов чар и мощ не само на външния свят. Те въздействаха и на душата, особено при настъпването на меките вечерни часове; тогава кристалите на спомена излитаха в безшумния здрач като фигури от прозирен лед. А тези неуловими сили все повече и повече въздействаха върху организма на Ахав.

Старостта е всякога ранобудна; като че колкото по-продължително е бил свързан с живота, толкова по-малко човек желае да има нещо общо с това, което прилича на смърт. Старите морски офицери с посивели бради най-често напускат каютите си, за да обходят обгърнатата от нощта палуба. Така беше и с Ахав; само че напоследък той прекарваше толкова дълго на открито, щото по-вярно беше да се каже, че отива на посещение от палубата в каютата, а не от каютата на палубата. „Когато някой капитан, стар като мене, слиза по тясната стълбичка към приличната на гробница каюта — мърмореше си той, — все едно че слиза в своя гроб.“

Така почти всяко денонощие, когато нощната стража заемаше поста си и смяната на палубата бдеше над съня на смяната долу, когато ако дотрябваше да се издърпа въже от предната палуба, моряците не го пускаха грубо долу, както правеха денем, а го прибираха предпазливо на мястото му, за да не обезпокоят заспалите си другари, когато настъпваше това напрегнато спокойствие, безмълвният рулеви обикновено започваше да наблюдава стълбичката към каютата; и не след много старият се появяваше, подпирайки се на парапета, за да улесни сакатата си нога. У него имаше стаена човечност; по такова време той обикновено не обхождаше задната палуба; защото за помощниците, легнали да си починат на една педя от кокаления му крак, стъпките му щяха да прокънтят в съня като тракащите зъби на акули. Но при един случай той беше толкова зле настроен, че не спази това най-обикновено внимание; и докато измерваше с тежката си вдървена походка кораба от кърмата до главната мачта, чудноватият втори помощник-капитан Стъб се качи от долните помещения и с неуверена, умолителна шеговитост намекна, че никой не можел да има нещо против, ако капитан Ахав желаел да се поразходи по палубата; но ще трябвало някак си да се позаглуши шумът от тази разходка; и спомена неясно и колебливо за някаква топка от плат, в която да се вмъкне кокаленият крак. Ах, Стъб, не си познавал още, както изглежда, Ахав!

— Да не съм гюле, Стъб — каза Ахав, — та да искаш да ме увиеш така? Гледай си работата; прощавам ти. Слез в нощната си гробница, където такива като тебе спят в савани, за да свикнат отрано… Слизай, кучи сине!

Стреснат от непредвиденото заключително възклицание на тъй внезапно възмутения старец, Стъб онемя за миг; после каза възбудено:

— Не съм свикнал да ми говорят по този начин, сър; и това никак не ми е по волята, сър.

— Млъквай! — изсъска през зъби Ахав, като се дръпна рязко назад, сякаш искаше да избегне някакво страшно изкушение.

— Не, сър, още не — каза одързостеният Стъб. — Не ще допусна да ме наричате куче, сър.

— Тогава ще те нарека десет пъти осел, муле и магаре! Махай се сега, докато не съм те премахнал от света!

При тия думи Ахав тръгна към него с такова властно и страхотно изражение, че Стъб неволно се отдръпна.

— Никога досега не съм оставял такова отношение без тежка отплата — мърмореше Стъб, докато слизаше по стълбичката към каютите. — Странно! Поспри се, Стъб; просто не зная дали да се върна и да го ударя или… какво става с мене?… да коленича още тук и да се помоля за него. Да, това именно ми хрумна; и то ще е първата ми молитва. Странно, много странно; но и той е странен; както и да го гледаш, той е най-странният старец, с когото Стъб е плавал досега. Как стрелкаше погледът му!… Очите му бяха като оръдейни дула? Дали е луд? Все пак умът му сигурно не е в ред, както не е в ред палуба, която скърца. И в леглото си не прекарва сега повече от три часа в денонощие; и то без да спи в това време. Нали онзи Самун, прислужникът, ми каза, че сутрин намирал спалните дрехи на стария измачкани, разхвърлени, чаршафите смъкнати, покривката навързана на възли, а възглавницата топла, като че е имало гореща тухла на нея? Буен старец! Предполагам, че го гризе нещо, което на брега наричат съвест; а това, казват, било някакъв тик… по-лош от зъбобол. Както и да е, не зная какво е, но Бог да пази да не го прихвана и аз. Тоя Ахав е пълен със загадки; чудя се защо ли ходи всяка вечер в задния трюм, както предполага Самуна; много бих искал да зная защо? Кой си уговаря срещи с него в трюма? Не е ли странно? Но какво ще приказвам; стара история е това… а сега е време да се подремне. Дявол да го вземе, струва си човек да се роди на тоя свят ако не за друго, то поне да се наспи както трябва. Та като помислиш, това е първото нещо, което вършат децата; и това е странно нещо. Дявол да го вземе, всяко нещо е странно, като се позамислиш за него. Но мисленето е противно на моите разбирания. „Не мисли“ е моята единадесета заповед; а „спи, щом можеш“ е дванадесетата… Да, време е. Но как? Не ме ли нарече той куче? По дяволите! Нарече ме десет пъти осел, с цял куп магарешки имена на това отгоре! По-добре би било да ме изрита и да се свърши. Може пък и да ме е ритнал, без да забележа, толкова се бях смаял от сръднята му. Челото му святкаше като избелена кост. Но какво става с мене, дявол да го вземе? Не мога да се държа на нозе. Така се оплетох с тоя старик, че просто излязох от кожата си. Ей богу, трябва да съм сънувал, макар… какво? Какво? Какво?… Но най-добре е да му туря пепел; и в леглото; а утре ще разбера как този досаден фокусник мисли денем.