Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 91
„Пекод“ се среща с „Роузбъд“

„Напразно е да се търси сива амбра в търбуха на този левиатан, защото непоносимата смрад не позволява това търсене.“

Сър Т. Браун. „Разпространени заблуждения“

Една-две седмици след описаната вече китоловна случка, когато плавахме бавно по дремещото, потънало в мараня следобедно море, носовете на моряците по палубата на „Пекод“ се оказаха много по-бдителни наблюдатели от очите на тримата дежурни по мачта. Откъм морето ни лъхна особен и недотам приятен мирис.

— Готов съм да се обзаложа — каза Стъб, — че наблизо трябва да се рее някой от китовете, които ударихме миналия ден. Знаех си аз, че скоро ще ги видим по гръб на повърхността.

Не след много маранята пред нас се разсея и ние забелязахме в далечината кораб, чиито прибрани платна сочеха, че влачи кит. Когато наближихме, чуждият кораб вдигна френско знаме; а от облака хищни морски птици, които кръжаха, виеха се и се спускаха край него, беше ясно, че китът трябва да е това, което риболовците наричат пукнал кит, или кит, който си е умрял от собствена смърт в морето и сега плава като безстопанствен труп. Лесно можете да си представите каква неприятна миризма трябва да издава такава огромна маса; по-лоша от чумав асирийски град, където живите не са в състояние да заравят мъртвите. Тя е наистина така непоносима за някои моряци, че никаква алчност не може да ги убеди да се спрат някъде наблизо. Но има и такива, които все пак го вършат, при все че получената от тия китове мас е от твърде ниско качество и никак не напомня розово масло.

Когато стихващият ветрец ни приближи още повече, видяхме, че до френския кораб имаше и втори кит, още по-уханен от първия. Всъщност той изглеждаше да е от ония загадъчни китове, които просто изсъхват и умират от лошо храносмилане, като оставят трупове, напълно лишени от мас. Все пак на съответното място ще видим, че никой сведущ риболовец няма да отвърне нос от такъв кит дори когато отбягва „пукналите“ китове.

„Пекод“ се бе приближил вече толкова много до чуждия кораб, че Стъб се кълнеше, че е познал своята лопата, омотана във въжетата около опашката на единия кит.

— Ето ти един чудесен събрат! — изсмя се подигравателно той. — Ето ти един чакал! Отдавна ми е известно, че тия жаби, французите, са жалки риболовци; понякога спускат лодки, за да гонят вълните, като ги вземат за китови фонтани; а понякога заминават от пристанището си с пълен трюм сандъци с лоени свещи и кутии с щипци за фитилите им, предвиждайки, че маслото, което ще уловят, няма да стигне да намокрят дори фитила на капитанската лампа; да, всичко това ни е добре известно; но тук, виждате ли, имаме жаба, която се е задоволила да върже изоставения от нас кит; задоволила се е да остъргва и сухите кости на другата скъпоценна риба зад него. Горкият! Я слушайте, дайте ми една шапка да му налеем малко масло по милост. Защото маслото, което ще съберете от оня кит, не става и за тъмничен светилник; не го бива дори за затворническа килия. Колкото до другия кит, заемам се да изкарам повече масло, като насека и изстискам нашите три мачти, отколкото той ще получи от оня чувал кокали; но като поразмислих, сетих се, че те съдържат може би нещо много по-ценно от мас, именно сива амбра. Дали нашият старец се е сетил за това? А струва си труда да опитаме. Да, ей сега ще отида — и с тия думи той тръгна към капитанския мостик.

По това време слабият ветрец бе напълно стихнал и „Пекод“ попадна във вонята без надежда да се измъкне, ако ветрецът не се появеше отново. Щом излезе от капитанската кабина, Стъб повика екипажа на своята лодка и отплава към чуждия кораб. Когато минаваха покрай носа му, той забеляза, че съобразно с фантастичния френски вкус горната част на носа беше изрязана като огромно наведено зелено стъбло с медни шипове, които стърчаха тук-там като тръни; стъблото завършваше със симетрично нагъната яркочервена луковица. Под борда той прочете надпис с позлатени букви Bouton de Rose — Розова пъпка. На английски „Роузбъд“; такова беше романтичното име на благоуханния кораб.

Макар че Бъд не разбра думата Bouton, втората дума — Rose, и топчестата фигура му изясниха всичко.

— Дървена розова пъпка, а? — викна той, като запуши с ръка носа си. — Чудесно! Само че каква миризма!

За да заговори с хората на палубата, той трябваше да заобиколи носа и да мине откъм десния борд, като по този начин се доближи до пукналия кит, и поведе разговор през него.

Стигнал на това място, все още с ръка на носа, той се провикна:

— Хей, Розова пъпка! Знае ли някоя от твоите пъпчици английски!?

— Да — отвърна от фалшборда един моряк от Гернси; оказа се, че е първият помощник-капитан.

— Слушай тогава, Розова пъпка, виждали ли сте Белия кит?

— Какъв кит?

— Белия кит… спермацетов кит… Моби Дик. Виждали ли сте го?

— Никога не съм чувал за такъв кит. Cachalot Blanche! Бял кит… не.

— Добре тогава; засега довиждане, след една минута ще ви посетя отново.

След това се върна бързо към „Пекод“ и като видя, че Ахав го чака наведен през фалшборда, съедини ръцете си като тръба и извика:

— Не, сър! Не!

Ахав се прибра, а Стъб се върна към френския кораб.

Той забеляза сега, че морякът от Гернси, който току-що бе отишъл между веригите и си служеше с лопатата за разрязване, бе превързал носа си с някаква торбичка.

— Какво ви е на носа — запита Стъб. — Счупен ли е?

— По-добре да беше счупен или да нямах нос — отвърна морякът от Гернси, който не изглеждаше много доволен от работата си. — А вие защо държите вашия?

— О, ей така! Защото е изкуствен и трябва да го крепя. Чудесен ден, нали? А пък въздухът градински; ще ни хвърлите ли някой по-уханен букет, Розова пъпка?

— Защо си се довлякъл, дявол да те вземе? — извика гернсеецът, внезапно разярен.

— О, не пламвай така… По-хладно, по-хладно. Хлад ви трябва на вас. Защо не поставиш тия китове в лед, докато се занимаваш с тях? Шегата настрана, знаеш ли, „Роузбъд“, че е глупост да търсиш мас от такива китове? Онзи там, изсъхналият, няма да даде и сто драма от цялото си туловище.

— Много добре ми е известно; но виждаш ли, капитанът не иска да повярва, че е така, това му е първото пътуване; по-рано е приготовлявал одеколон. Я ела на борда; макар че не вярва на мене, на тебе може да повярва и тогава ще се отърва от това мръсно стъргане.

— Готов съм на всичко за тебе, мили и любезни приятелю — отговори Стъб. И с тези думи се качи на палубата.

Там видя странна гледка. Моряците, с червени плетени шапки с пискюли, приготвяха тежките макари. Но работеха бавно, говореха бързо и никак не изглеждаха в добро настроение. Носовете на всички стърчаха като бушприти. Някои напускаха от време на време работата и се покатерваха на върха на мачтата да подишат чист въздух. Други от страх да не се заразят потапяха кълчища в катран и ги поднасяха от време на време към ноздрите си. Трети, отчупили дръжките на лулите си почти до огнищата им, пушеха усилено, за да пълнят непрестанно ноздрите си с тютюнев дим.

Стъб бе смаян от пороя викове и проклятия откъм капитанската кабина при кърмата; поглеждайки в тази посока, той видя едно сърдито лице, което се подаваше през открехнатата врата. Беше измъченият корабен лекар, който след напразни упреци за държането на моряците се бе прибрал в капитанската кабина (която наричаше кабинет), за да се спаси от вонята, но продължаваше да изказва възмущението си.

Забелязвайки всичко това, Стъб обмисли добре плана си и се обърна да поприказва с помощник-капитана от Гернси; чужденецът не криеше омразата си към своя капитан — един самомнителен простак, който ги вкарал в такава воняща и безполезна каша. Като го поразпита по-внимателно, Стъб разбра, че гернсеецът и не подозира дори съществуването на сива амбра. Затова замълча по този въпрос, но иначе се държа съвсем откровено и доверчиво, така че двамата скоро съставиха заговорнически план да изиграят и осмеят капитана, без да му мине и през ум да се усъмни в искреността им. Според този план гернсеецът, действайки като преводач, щеше да казва на капитана, каквото иска, като го представя за казано от Стъб; а Стъб щеше да говори каквито глупости му минат през ум по време на разговора.

Точно тогава предстоящата им жертва излезе от кабината си. Това беше дребен, мургав мъж, прекалено изтънчен на вид за морски капитан, с големи бакенбарди и мустаци; облечен беше в червено сако от памучно кадифе; от джоба му се подаваше верижка за часовник с дрънкулки. На този именно джентълмен Стъб бе представен учтиво от гернсееца, който веднага зае позата на важен преводач.

— Какво да му кажа най-напред? — запита той.

— Ами че — каза Стъб, като поглеждаше кадифеното сако, часовника и верижката — можеш да започнеш с това, че ми прави впечатление на същинско дете, макар и да не се смятам за познавач по въпроса.

— Той казва, мосю — започна гернсеецът на френски, като се обърна към капитана си, — че вчера корабът им разговарял с друг съд, чийто капитан и помощник-капитан заедно с шестима моряци умрели от треска, която прихванали от докаран до борда пукнал кит.

При тия думи капитанът трепна и поиска нетърпеливо да му кажат нещо по-подробно.

— После? — запита гернсеецът Стъб.

— Щом се хвана толкова лесно, кажи му, че след по-внимателно оглеждане го намирам толкова годен да командва китоловен кораб, колкото би била и някоя маймуна от Сант Яго. Всъщност кажи му от мое име, че е чисто и просто маймуна.

— Той се кълне и уверява, мосю, че другият кит, изсъхналият, е много по-смъртоносен от пукналия; накрая, мосю, ни заклева, ако ценим живота си, да отрежем въжетата си от тия риби.

Капитанът изтича веднага напред и заповяда гръмко на екипажа да прекрати издигането на макарите и да пререже веднага въжетата и веригите, свързващи китовете за кораба.

— После? — запита гернсеецът, когато капитанът се върна при тях.

 

— Ами… чакай да видя, да, можеш да му кажеш сега, че… че… всъщност кажи му, че съм го изиграл, а (на себе си)може би и още някого.

— Той казва, мосю, че е много щастлив, че е могъл да ни услужи.

При тия думи капитанът отговори, че те именно трябва да бъдат признателни (имайки предвид себе си и помощник-капитана) и в заключение покани Стъб в кабината си да изпият бутилка бордо.

— Кани те да пийнете по една чашка — предаде преводачът.

— Сърдечно му благодаря; но кажи му, че е противно на убежденията ми да пия с човек, когото съм изиграл. Кажи му, че трябва да си вървя.

— Той казва, мосю, че неговите принципи не му позволяват да пие; но ако мосю иска да поживее още някой ден, за да може да си пийне, най-добре ще е да спусне и четирите лодки, за да отвлекат кораба от тия китове, защото при това затишие рибите няма да се отдалечат.

В това време Стъб вече се прехвърляше през борда в своята лодка и щом слезе там, извика на гернсееца, че имал в лодката си дълго буксирно въже и ще се постарае да им помогне, като отдалечи по-лекия кит от кораба им. Така че докато френските лодки извличаха кораба си в една посока, Стъб влачеше доброжелателно кита в обратната, като отвиваше самохвално едно необикновено дълго буксирно въже.

След малко подухна ветрец; Стъб се престори, че се отдалечава от кита, френският кораб прибра лодките си и скоро увеличи разстоянието помежду им, а през това време „Пекод“ се плъзна между него и кита на Стъб. Тогава Стъб се върна бързо към плаващото тяло и като съобщи на „Пекод“ намеренията си, се залови веднага да прибере плода на безчестната си хитрост. Грабвайки острата лопата, той започна да дълбае в трупа, малко по-назад от страничната перка. Бихте помислили, че копае изба в морето; а когато лопатата се удари най-после в мършавите ребра, бихте казали, че са открили древни римски тухли и глинени съдове, заровени в тлъстата английска земя. Моряците в лодката бяха крайно възбудени, помагаха усърдно на началника си и бяха нетърпеливи като златотърсачи.

А наоколо им през цялото време налитаха, гмуркаха се, кряскаха, пищяха и се биеха безброй хищни птици. Стъб започна да проявява разочарование особено поради засилването на ужасната миризма; но ненадейно из недрата на тази смрад лъхна слабо ухание, което се плъзна сред пороя на вонята, както някоя река се влива и започва да протича в друга, без да се слее с нея.

— Пипнах я! Пипнах я! — извика радостно Стъб, като удари нещо в подземието. — Кесията!

Той пусна лопатата, пъхна в отвора и двете си ръце и извади нещо, наподобяващо уиндзорски сапун или богато изпъстрено, мазно и уханно старо сирене. Лесно бихте могли да го сграбчите с пръст; на цвят беше жълтопепеляво. Това, драги приятели, беше сивата амбра, за която всеки дрогерист би дал по една златна гвинея за унция. Извадиха около шест шепи; много повече се загуби неизбежно в морето; а щяха да извадят може би още повече, ако нетърпеливият Ахав не бе заповядал на Стъб да изостави всичко и да се прибере на борда, защото в противен случай корабът ще си тръгне без тях.