Херман Мелвил
Моби Дик (66)

Глава 64
Вечерята на Стъб

Китът на Стъб бе убит на известно разстояние от кораба. Морето беше тихо; така че като подредихме една след друга трите лодки, ние се заловихме да завлечем бавно трофея до „Пекод“. Осемнадесет мъже с тридесет и шест ръце и сто и осемдесет пръста се измъчвахме часове наред с този неподвижен, ленив труп във водата, който едва-едва помръдваше от време на време — отлично доказателство за огромността на придвижваното тяло. Защото по големия канал Хангхо (или както там му е името) в Китай четирима-петима души работници теглят от крайбрежната пътека някоя грамадна натоварена джонка, като изминават по една миля на час; а огромният кораб, който ние теглехме с мъка, се влачеше едва-едва, сякаш беше натоварен с олово.

Стъмни се, но трите лампи по главните ванти на „Пекод“ ни сочеха смътно пътя. Когато наближихме, видяхме, че Ахав остави една от още няколкото запалени лампи по парапета. Той погледна за миг разсеяно влачения кит, даде обичайните нареждания за запазването му през нощта, предаде лампата си на един моряк, прибра се в капитанската каюта и не се показа до сутринта.

При все че, докато надзираваше преследването на кита, капитан Ахав проявяваше обичайната си енергичност, сега, когато животното беше мъртво, той изглеждаше разяждан от някакво смътно недоволство, нетърпение или отчаяние; този мъртъв кит му напомняше сякаш, че Моби Дик още не е убит, и дори да биха докарали хиляда други кита на кораба му, това не би го приближило ни на косъм към голямата му безумна цел. Твърде скоро от шума по палубите на „Пекод“ бихте предположили, че екипажът се готви да пусне котва в открито море; защото по палубата повлякоха тежки вериги, които бяха хвърлени през люковете. Но с тези дрънкащи вериги щеше да бъде закрепен не корабът, а огромният труп. Свързано с глава за кърмата и с опашка за носа на кораба, черното туловище на кита лежеше сега до кораба и гледани в тъмната нощ, която скриваше мачтите и вантите, двете тела — корабът и китът — бяха сякаш впрегнати заедно като огромни волове, от които полегналият се облягаше на изправения^[1].

Ако недоволният Ахав кротуваше, поне доколкото проличаваше на палубата, вторият помощник-капитан Стъб, ликуващ от победата си, проявяваше необичайна, но все така добродушна възбуда. Той така се суетеше, че официалният му началник, спокойният Старбък, му отстъпи мълчаливо временното ръководство. Скоро се разбра една дребна допълнителна причина за това оживление на Стъб. Той беше голям чревоугодник, а китовото месо било нещо извънредно вкусно за него.

— Един бифтек! Един бифтек, преди да заспя! Прехвърли се през борда, Дагу, и ми отрежи едно парче от филето!

Тук трябва да се каже, че макар тия диви риболовци обикновено да не карат неприятеля да плаща според общото военно правило текущите военни разходи (поне докато се установят приходите от пътуването), все пак от време на време ще срещнете нантъкитци, които имат особена слабост към посочената от Стъб част на спермацетовия кит, включваща заострения край на тялото му.

Към полунощ бифтекът бе отрязан и опечен и при осветлението на две лампи с китово масло Стъб застана решително пред капака на рудана като пред бюфет, за да изяде на крак китовата си вечеря. Но Стъб не пируваше сам тази нощ с китово месо. Присъединявайки мляскането си към неговото дъвчене, хиляди акули гъмжаха около мъртвия левиатан и се гощаваха с маста му. Малцината заспали на койките си долу се стряскаха често от удрянето на опашките им в кила, само на няколко инча от сърцата на спящите. Ако погледнехте през борда, можехте да ги видите (както дотогава ги чувахте) как се търкалят в зловещите черни води и се обръщат по гръб, захапали огромни кръгли късове китово месо, големи колкото човешка глава. Този подвиг на акулите изглежда наистина невероятен. Как успяват те да измъкнат такива симетрични хапки от една наглед недостъпна маса, си остава част от всемирните загадки. Белегът, който оставят по този начин върху кита, може най-добре да се оприличи на вдлъбнатината, издълбана от дърводелец за поставяне на винт.

При все че сред целия димящ ужас и бяс на една морска битка човек може да види как акулите поглеждат с копнеж към корабните палуби като гладни кучета към маса, на която се реже сурово месо, готови да нагълтат без дъвкане всеки изхвърлен убит; при все че храбрите касапи на палубата режат людоедски един другиму живите си меса с позлатени и украсени с темляци ножове, а акулите с украсените с накити уста разкъсват със свади под трапезата мъртвата плът; при все че ако преобърнете цялата история, ще имате пак съвършено същото впечатление, с други думи, ще видите, че всички участници постъпват възмутително като акули; и при все че акулите се надбягват неизменно с всички пренасящи роби кораби по Атлантика, като подтичват неотстъпно край тях, за да бъдат подръка, когато потрябва да се прати някъде някой пакет или някой умрял роб да се погребе прилично; при все че могат да се приведат още няколко подобни примера за установени отношения, места и случаи, при които акулите най-другарски се събират и най-весело пируват, все пак никога и при никакъв случай не ще ги видите в такова безчислено множество и весело настроение, както около мъртъв кит, завързан за през нощта за китоловен кораб в открито море. Ако не сте виждали никога такова зрелище, не решавайте прибързано дали е уместно да се боготвори сатаната и дали е целесъобразно да спечелите благоволението му.

Но в сегашния случай Стъб обръщаше толкова внимание на млясканията от пиршеството, протичащо така близо до него, колкото и акулите се интересуваха от млясканията на неговите епикурейски устни.

— Готвачо! Готвачо!… Къде е тоя стар Флийс? — извика най-после той, като се разкрачи още повече, за да се закрепи по-здраво за вечеря, а в същото време заби вилицата си така, като че пробождаше с копие. — Готвачо, хей, готвачо, доплувай насам!

Старият негър, в немного добро настроение, след като го бяха вече измъкнали от топлото легло в един съвсем ненавременен час, се дотътри от кухнята си; като у всички стари негри капачките на коленете му не бяха в ред, защото не ги почистваше като капачките на тенджерите си; и така старият Флийс, както го наричаха, се дотътри, накуцвайки, като се подпираше с дилафа, направен грубовато от две изправени железни куки; след като се довлече, старият абанос застана мирно според заповедта срещу бюфета на Стъб, после скръсти и опря ръце на чаталестия си бастун, наведе още повече приведения си гръб и наклони глава така, че да използва здравото си ухо.

— Готвачо — каза Стъб, като вдигна набързо към устата си червеникав къс месо, — не смяташ ли, че този бифтек е провален? Много си го начукал, готвачо — много е крехък. Не съм ли ти казвал постоянно, че китовата пържола е хубава, когато е твърда? Не виждаш ли акулите отвън предпочитат ги твърди и недопечени. Каква олелия вдигат! Иди им поговори, готвачо! Кажи им, че могат да се нагостят прилично и с мярка, но да пазят тишина. Дявол да ме вземе, ако мога да чуя собствения си глас. Тръгвай, готвачо, да им предадеш поръчението ми. Чакай, вземи тази лампа — той грабна лампата от своя бюфет — и върви да им държиш една проповед!

Старият Флийс взе намусено подадената лампа и тръгна, накуцвайки, по палубата по фалшборда, след това спусна с една ръка лампата към морето, за да види по-добре слушателите си, а с другата вдигна тържествено дилафа, наведе се над парапета и замърмори на акулите; в това време Стъб се бе примъкнал тихо зад него да подслушва.

— Братя, заповядано ми да кажа, че вий трябва да спре това проклет олелия. Чувате? Спрете проклето мляскаме с джуки! Маса^[2] Стъб казал, може да тъпчете търбух до гуша, ама ей богу! Трябва спре това проклет шум!

— Готвачо — намеси се Стъб, като придружи думите си с внезапно потупване по рамото, — слушай, готвачо! Дявол да те вземе, не бива да ругаеш така, когато държиш проповед. Така не се покръстват грешници, готвачо!

— Ами как? Проповядвай му сам тогава! — И се обърна намусено да си върви.

— Не, готвачо, продължавай, продължавай!

— Добре. Тогава, мили братя…

— Правилно! — провикна се одобрително Стъб. — Поласкай ги, опитай така.

И Флийс продължи:

— Всички вие, акули, по природа си много лаком, ама аз пак казва на вас, братя, дето тая лакомия… Спирай проклето пляскане с опашка! Как мислиш да чуеш, като все така проклето удряш и хапеш?

— Готвачо — извика Стъб, като го хвана за яката, — не искам такива ругатни. Говори им възпитано.

Проповедта продължи:

— За лакомия, братя, не ви укорява много, такава твоя природа и не може да се изправи; ама работата е да управляваш този порочен природа. Ти си акули, то се знае; ама ако управляваш акула в тебе, бъдеш ангел, защото всички ангели били само добре направлявани акули. Слушай сега, братя, опитай се да бъдеш възпитан, като се гощаваш с тоя кит. Искам да кажа, не дърпай парчето от уста на съсед. Нали всеки акула има право на това кит? А пък, ей богу, никой от вас няма право на това кит; това кит е на друг. Знам, някои от вас има много големи уста, по-големи от друго; ама понякога голям уста има малко търбух; затова голям уста не дадено за много гълтане, а за отхапване парчета за дребни акули, дето не могат нахълтат в грабеж да се нагостят.

— Добре го изкара, дядо Флийс! — извика Стъб. — Това беше по християнски, карай нататък.

— Няма полза да продължи, проклети разбойници пак ще граби и бие, маса Стъб; не чува ни дума, няма полза да проповядваш на такова проклето лакомници, както ги нарече, дорде търбух им се не напълни, а пък търбух на тях без дъно; пък кога напълни търбух, пак няма да чуе, тогава потъне в морето и бърза да спи на корали и вече нищо не чуе вовеки веков.

— Ей богу, и аз съм горе-долу на същото мнение; затова благослови ги, Флийс, и да отида да си довечерям.

При тия думи Флийс вдигна и двете си ръце над рибното множество и извика с кресливия си глас:

— Проклети братя! Дигай колко можеш олелия; пълни проклетия търбух, доде се пръсне… и пукни!

— Сега, готвачо — каза Стъб, като продължи да вечеря пред рудана, — застани, където беше преди малко, ей така срещу мене, и внимавай.

— Слушам — каза Флийс, като се наведе отново над дилафа в желаната поза.

— Така — каза Стъб, похапвайки си сладко в същото време. — Пак ще се върна на пържолата. Но най-напред на колко години си, готвачо?

— Каква работа има години с пържола? — запита сърдито старият негър.

— Мирно! На колко години си, готвачо?

— Къде деведесе, казват — промълви унило той.

— Живял си значи на тоя свят горе-долу сто години, готвачо, а не знаеш още как да приготвиш китова пържола. — При последната дума той глътна бързо нова хапка, която изглеждаше като продължение на въпроса. — Откъде си родом, готвачо?

— В трюм на ферибот, дето пътува по Роанок.

— На ферибот ли си роден! Ето пак нещо чудно. Но аз искам да зная в коя област си роден, готвачо.

— Нали каза в Роанок област — извика рязко той.

— Не, не си казал, готвачо; но ще ти кажа накъде бия. Трябва да се върнеш у дома си и да се родиш отново, защото не знаеш още как се готви китова пържола.

— Да пукна, ако сготви друга — изръмжа сърдито той и тръгна да си върви.

— Върни се, готвачо… хайде, дай ми дилафа… вземи това парче от пържолата и ми кажи мислиш ли, че е приготвена както трябва? Вземи я, казвам ти… — Той вдигна дилафа към него. — Вземи и я опитай.

Облизвайки за миг повехналите си устни, старият негър промълви:

— Най-хубаво сготвено пържола, каквото ял. Сочно, много сочно.

— Готвачо — каза Стъб, като тръгна отново към него, — числиш ли се към някоя църква?

— Минал веднъж покрай една в Кейптаун — отвърна сърдито старецът.

— Минал си веднъж през живота си покрай черква в Кейптаун, където сигурно си чул как благоговейният пастор нарича слушателите си „мили братя“, така ли? А сега ми казваш такава страшна лъжа, а? — рече Стъб. — Къде смяташ, че ще идеш, готвачо?

— Да спи подир малко — промърмори старецът и почти си тръгна, докато говореше.

— Чакай! Стой! Искам да кажа къде ще идеш, когато умреш, готвачо? Въпросът е страшен. Какво ще отговориш?

— Кога този черен старец умре — каза бавно негърът, променяйки изцяло тона и държането си, — няма сам иде нийде; един благословен ангел дойде и го вземе.

— Ще го вземе ли? Как? В колесница с четири коня, както грабнали Илия? И къде ще го закара?

— Там горе — каза Флийс, като вдигна дилафа точно над главата си и го задържа тържествено в това положение.

— Очакваш значи да се качиш на главната мачта, когато умреш, така ли, готвачо? А не знаеш ли, че колкото е по-високо, толкова е по-студено? На главната мачта, а?

— Не казал такова нещо — отвърна Флийс, пак разсърден.

— Каза „там горе“. Погледни и виж къде сочи дилафът ти. Може би смяташ да се качиш на небето, като пълзиш през отворите на мачтовите площадки, готвачо; но недей, няма да стигнеш там, ако не минеш по редовния път, през вантите. Мъчна работа е това, но трябва да се свърши, друг път няма. Само че никой от нас не е стигнал още небето. Свали дилафа, готвачо, и изслушай какво ще ти заповядам. Чуваш ли? Вземи шапката си в едната ръка, а другата сложи на сърцето си, докато ти кажа заповедта.

— Слушам — каза старият негър, като сложи и двете си ръце, както му бе казано, и се постара напразно да извие посивялата си глава така, че да чува едновременно с двете си уши.

— И така, готвачо, както виждаш, пържолата ти беше толкова лоша, че аз я махнах колкото можах по-бързо от погледа си; разбра го, нали? Добре, за в бъдеще, когато приготвяш нова китова пържола за личната ми трапеза на рудана, ще ти кажа как да я приготвиш, за да не я развалиш, като я препечеш. Ще вземеш пържолата в една ръка, ще я понагрееш със запалена главня, която ще държиш в другата; после ще я туриш в чиния, чу ли? Утре, когато разсичаме рибата, непременно да стоиш наблизо, за да вземеш краищата на перките и да ги туриш в оцет. А пък перките от опашката ще туриш в саламура, готвачо. Сега можеш да си вървиш.

Но преди да отмине три стъпки, Флийс бе върнат.

— Готвачо, утре за вечеря ще ми донесеш котлети през време на вахта. Чу ли? Отплавай сега… Ей, стой! Поклони се, преди да тръгнеш… Чакай пак! За закуска китови кюфтета… да не забравиш!

— Дано кит изяде него, наместо той кит, ей богу! Дявол да ме вземе, ако тоя маса Стъб не по-голям акула от най-голям акула — мърмореше старецът, като се отдалечаваше с накуцване; и с това мъдро възклицание се прибра в леглото си.