Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 130
Шапката

Сега, когато в съответното време и място, след толкова дълго крайцеруване из всички китоловни райони, Ахав като че бе изтласкал врага си в една океанска кошара, за да го убие със сигурност там; когато се намираше почти на същата географска ширина и дължина, където му бе нанесена мъчителната рана; когато бе разговарял с кораб, чийто екипаж бе видял вчера Моби Дик, а от всичките си последователни срещи с други кораби бе получил различни, но съгласуващи се сведения за сатанинското безразличие, с което Белия кит се справя с ловците, независимо от това кой е нападателят — той ли или те; сега именно в погледа на стареца се таеше нещо, което малодушен човек не би могъл да издържи. Както незалязващата полярна звезда, която задържа през цялата нескончаема шестмесечна арктическа нощ своя пронизващ, настойчив, втренчен поглед, така и решението на Ахав светеше непрестанно над вечната полунощ на мрачния екипаж. То властваше така над моряците, че всичките им предчувствия, съмнения, опасения и страхове бяха готови да потънат в дъното на душите им и да не подадат ни вейка, ни листо.

В това зловещо междувремие всяка веселост, изкуствена или естествена, изчезна. Стъб не се стараеше вече да предизвика усмивки; нито Старбък да ги потушава. Радост, скръб, надежда и страх изглеждаха стрити и изсипани засега като барут в стегната с обръчи мортира — желязната душа на Ахав. Моряците се движеха безмълвно като автомати по палубата, усещайки постоянно върху си деспотичното око на старика.

Но ако го погледнехте по-внимателно в най-съкровените му и потайни часове, когато смяташе, че само един поглед е насочен към него, бихте видели, че както очите на Ахав всяваха страх в екипажа, така загадъчният поглед на парса плашеше Ахав или поне му въздействаше някак странно от време на време. Такава растяща, неуловима странност започна да обгръща мършавия Федала; такива непрестанни тръпки го разтърсваха, че моряците започнаха да го поглеждат в недоумение, сякаш не можеха да решат дали наистина е жив човек, или тръпнеща сянка, хвърляна върху кораба от невидимо същество. А тази сянка блуждаеше всякога по палубата. Защото никой не бе виждал Федала дори нощем да спи или да слезе долу. Той стоеше неподвижно с часове, но никога не сядаше, нито лягаше и помръкналите му чудни очи казваха ясно: ние, двамата стражи, не знаем почивка.

По което време на деня и нощта да отидеха сега моряците на палубата, Ахав беше винаги там преди тях — с кокаления крак в нарочния отвор или измервайки палубата между двете неизменни точки — от главната до предната мачта; виждаха го застанал и пред люка на каютата — подал напред живия си крак, готов сякаш всеки миг да пристъпи с нахлупена над очите шапка; така че дори когато стоеше неподвижен, след като не бе слизал дни и нощи в хамака си, никой не можеше да каже със сигурност дали под тази нахлупена шапка той действително затваря понякога очи, или продължава зорко да бди; а той можеше да стои така пред люка по цял час и нощната влага да посипе с елмазни капки изваяните от камък дреха и шапка. Дневното слънце изсушаваше дрехите, овлажнели през нощта; така, ден след ден и нощ след нощ, Ахав не слизаше вече от палубата; когато му дотрябваше нещо от каютата, изпращаше да му го донесат.

Той се хранеше на открито — искам да кажа, закусваше и обядваше, никога не вечеряше, нито подстригваше брадата си; черна и разчорлена, тя напомняше изровени корени на повалени дървета, които растат лениво в оголената си основа, при все че горната им зеленина не съществува. Но макар целият му живот да се бе превърнал сега в една непрестанна вахта на палубата, а тайнствената вахта на парса да беше също така непрекъсната, те никога не разговаряха помежду си или съвсем нарядко разменяха някоя дума по неотложен въпрос. При все че тази двойка изглеждаше обгърната от такава властна магия, за обзетия от ужас екипаж те бяха отделени като два полюса. Ако денем се случваше да продумат, нощем и двамата онемяваха. Понякога стояха така с часове, без да се обадят, далеко един от друг под звездния светлик; Ахав до люка за каютата си, парсът до главната мачта, втренчено загледани един в друг, като че Ахав виждаше в парса своята хвърлена напред сянка; а парсът в Ахав — загубеното си същество.

И все пак Ахав — такъв, какъвто всекидневно, всекичасно и всекиминутно се проявяваше заповеднически към подчинените си — беше независим господар, докато парсът беше само негов роб. Но двамата — една мършава сянка и една яка мачта — изглеждаха впрегнати в общ впряг, каран от невидим тиран. Защото, какъвто и да беше парсът, мачта и корпус беше здравият Ахав.

Още при първите зари на утрото откъм кърмата се разнасяше железният му глас:

— Дежурните по мачта! — а през целия ден, до след залез и смрачаване, всеки час след звъна на склянката се чуваше същият глас:

— Какво виждате?… Внимавайте, внимавайте!…

Но когато минаха три-четири дни от срещата с търсещата децата си „Рейчъл“, а не бе зърнат още ни един фонтан, безумният старец като че се усъмни във верността на своя екипаж; или поне във всички освен в харпунджиите езичници. Изглеждаше да се съмнява дори дали Стъб и Фласк не пропускат умишлено да забележат това, което той очакваше. Но и да имаше такива подозрения, той се въздържаше благоразумно да ги изкаже, при все че постъпките му донякъде ги издаваха.

— Аз искам първи да видя кита! — казваше той. — Да, дублонът трябва да се падне на Ахав!

И със собствените си ръце изплете от корабни въжета един кош, изпрати един моряк на върха на главната мачта, за да закрепи горе скрипец, улови и двата края на спуснатото оттам въже, завърза единия край за коша, а за другия приготви кука на парапета. След това, застанал до куката, продължавайки да държи втория край, огледа хората си, като се спря по-продължително на Дагу, Куийкуег и Таштего; отмина Федала и спря настойчиво уверения си поглед върху първия помощник-капитан с думите:

— Вземете този край, сър… В твои ръце го предавам, Старбък.

После се настани в коша и даде заповед да го издигнат; когато това бе сторено, Старбък завърза втория край на въжето и застана до него. Така, обгърнал с една ръка главната мачта, Ахав огледа морската шир — напред, назад, надясно и отляво, — докъдето погледът можеше да стигне от такава височина.

Когато се наложи да работи на голяма височина из вантите, където няма на какво да стъпи, морякът бива издиган и поддържан на мястото с въже; в подобни случаи единият край на въжето, завързан за палубата, се поверява всякога само на един човек, който отговаря за него. Защото при такъв хаос от подвижни преплетени въжета, чиито посоки невинаги могат да се различат ясно от палубата, а краищата им всекиминутно се отпускат, би било съвсем естествено изкаченият горе моряк, ако няма постоянен наблюдател за него, да бъде изхвърлен по невнимание право в морето. Така че постъпката на Ахав не беше нещо необичайно; странно беше само това, че именно Старбък — единственият човек, дръзнал да му се противопостави с известно подобие на решителност и в чиято добросъвестност при наблюдаването Ахав изглеждаше да се съмнява, — странно беше, че именно него Ахав избра за свой пазител, като повери целия си живот в ръцете на човек, комуто иначе не доверяваше много.

Не бяха минали и десет минути след първото издигане на Ахав, когато един от хищните морски ястреби с червени клюнове, твърде често прелитащи из тия области в неприятна близост с дежурните по мачта, една такава птица започна да кряка и да описва сплитащи се бързи кръгове около главата му. После се устреми на хиляда стъпки право нагоре, спусна се със спирални кръгове и започна да кръжи отново около главата му.

Но втренчил поглед в далечния, едва видим кръгозор, Ахав като че не забелязваше хищната птица; пък и никой навярно не би й обърнал внимание, защото тя не беше някое необичайно явление; само че сега и най-безгрижното око виждаше във всичко някаква прокоба.

— Шапката, шапката ви, сър! — викна ненадейно сицилианецът; дежурен на задната мачта, той беше точно зад и малко по-ниско от Ахав, от когото го отделяше дълбока въздушна пропаст.

Но самуреночерното крило беше вече пред очите на стареца, а извитият дълъг клюн до главата му; черният ястреб изкряка и отлетя с плячката си.

Един орел бе прелетял някога трикратно около главата на Тарквиний, грабнал бе шапката му и я бе сложил отново, поради което Тарквиниевата съпруга Танаквила бе заявила, че Тарквиний ще стане цар на Рим. Но тази случка е била приета за добро знамение само защото шапката е била върната. А шапката на Ахав не се върна вече; хищният ястреб отлетя с нея и завинаги изчезна; а преди да се загуби окончателно от погледа, една едва видима черна точица падна от висините в морето.