Херман Мелвил
Моби Дик (125)

Глава 123
Мускетът

В разгара на тайфуна рулевият до кокаления румпел на „Пекод“ бе отхвърлян много пъти към палубата от сътресенията; защото допълнителните въжета, с които румпелът бе закрепен за избягване на злополука, се бяха разхлабили и той неизбежно отскачаше.

В такава яростна буря, когато корабът е само една подхвърляна от вятъра топка, не е необичайно стрелките на компаса да почнат от време на време да се въртят лудо. Така стана и на „Пекод“; почти при всяко сътресение рулевият забелязваше изумителната бързина, с която те се завъртват по картата; а едва ли някой може да гледа подобно нещо без дълбоко вълнение.

Няколко часа след полунощ тайфунът стихна дотолкова, че с неуморните усилия на Старбък и Стъб — единият зает на предната, другият на задната палуба — развяваните останки на триъгълното платно към носа на кораба, както и платната на първата и средната мачта, бяха освободени и се надуваха към подветрената страна като крилата на летящ сред буря албатрос.

Съответните три нови платна бяха завързани и вдигнати, а по-назад бе поставено допълнително платно; така че корабът започна да плава отново с известна точност и на рулевия бе съобщен отново курсът — засега изток-югоизток, — който трябваше да държи, доколкото беше възможно. Защото по време на бурята той бе насочвал кораба, както позволяваха условията. Но докато той поддържаше кораба колкото е възможно по-близо до определения курс, наблюдавайки непрестанно компаса, уви! Чудесен знак! — вятърът задуха отзад… и от насрещен се превърна в попътен! Рейте бяха веднага обърнати с веселата песен:

О, попътен вятър!

О, радвайте се, хора!

която моряците запяха от радост, че това многообещаващо събитие промени толкова скоро злокобните предвещания, които го бяха предшествали.

В изпълнение на непрекословната заповед на командира — да му се долага незабавно, по всяко време на денонощието, за всяка промяна, станала на палубата, — щом обърна, макар и с мрачно колебание, платната в съответствие с вятъра, Старбък слезе машинално да уведоми капитан Ахав за това обстоятелство.

Преди да почука на вратата на каютата, той се поспря неволно за миг. Лампата пред капитанската каюта се люшкаше ту на една, ту на друга страна, като мигаше и хвърляше пресечени сенки по заключената врата на стареца — тънка врата със заковани щори вместо горна дъска. Около усамотената в долната палуба каюта владееше тишина, изпълнена с приглушеното буботене на ревящата стихия. Изправените до предната преграда пълни мускети лъщяха на лавицата си. Старбък беше честен и правдив човек; когато зърна мускетите, някаква зла мисъл се промъкна неизвестно как в сърцето му; но се сля веднага с безразличните или добри свои спътници, така че и самият Старбък едва ли я осъзна в момента.

— Щеше да ме застреля веднъж — промълви той; — ей този мускет вдигна срещу мене… с обкованата дръжка; я да го пипна… да го повдигна. Странно, че аз, който съм боравил с толкова смъртоносни копия, мога да треперя така. Дали е пълен? Трябва да видя. Да, пълен е; има и барут в барутника… Лошо. Не е ли по-добре да го изхвърля?… Не, ще почакам. Ще се излекувам от тази мисъл. Ще държа здраво в ръка мускета, докато мисля… Дошъл съм да му съобщя, че имаме попътен вятър. Но дали е попътен? Попътен към смърт и гибел… попътен към Моби Дик. Попътен вятър, изгоден само за тази прокълната риба… Ето, тази същата цев вдигна той към мене!… Същата, именно тази… която държа, щеше да ме убие с това нещо, което е сега в ръката ми… А би бил готов да убие и целия екипаж. Нали каза, че нямало да прибере платната при никаква буря? Не стъпка ли прекрасния си квадрант и не налучква ли опипом пътя си из тия гибелни води, уповавайки се само на постоянно объркващия ни лаг? Не се ли закле и посред тайфуна, че не му трябват никакви гръмоотводи? Нима ще търпим послушно този обезумял старец да влече заедно със себе си към гибел целия екипаж?… Да, той ще стане съзнателен убиец на повече от тридесет души, ако корабът изпадне в беда; а кълна се, че ще изпадне, ако Ахав бъде оставен да върши, каквото иска. Но ако той бъде… премахнат още сега, не ще може да извърши престъплението. Шт! Той ли мърмори насън? Да… ей там… вътре, той спи. Спи ли? Да, но е жив и скоро ще се събуди. Аз не мога да устоя пред тебе, старче. Ти не искаш и да чуеш никакви увещания, упреци или молби; отнасяш се с презрение към всичко. Безпрекословно послушание към безпрекословните ти заповеди — само това допускаш ти. Да, ти каза, че всички сме дали обет, че всеки от нас е станал Ахав. Господ да ме пази!… А няма ли друг път? Няма ли законен път?… Да го върнем като пленник в родината? Какво? Да се надяваме, че ще изтръгнем властта от ръцете му, докато е жив! Само глупак би се опитал да стори такова нещо. Дори да кажем, че бихме го вързали и омотали цял с въжета и кабели, че бихме го оковали във вериги за пода на каютата му, той би бил пак по-страшен от тигър в клетка. Не бих понесъл подобна гледка, не бих могъл да избягам от рева му, покоя, съня, скъпоценния си разум дори бих загубил при подобно дълго, непоносимо пътуване. Какво остава в такъв случай? Сушата е на стотици левги, най-близо е недостъпната Япония. Аз съм съвършено сам в открито море, а между мене и правосъдието има два океана и един материк… Да, така е… Убиец ли е небето, когато пронизва с мълния един бъдещ убиец в леглото му, като подпалва едновременно и постелята, и кожата?… Убиец ли ще бъда аз, ако… — бавно, крадешком, поглеждайки встрани, той опря дулото на напълнения мускет до вратата.

— На такава височина се люлее вътре хамакът на Ахав, главата му е насам. Едно натисване и Старбък може да остане жив, да прегърне отново жена си и сина си… Ох, Мери! Мери!… Сине, сине, сине!… Ако не се пробудиш на оня свят, старче, кой може да каже в какви недостижими глъбини ще потъне след седмица тялото на Старбък заедно с целия екипаж? Къде си, велики Боже? Да го сторя ли? Да го сторя ли? Вятърът стихна и промени посоката си, сър, предното и средното платно са прибрани и закрепени, корабът държи курса.

— Назад! О, Моби Дик, сграбчих най-после сърцето ти!

Този вик се изтръгна от неспокойно спящия старец, като че гласът на Старбък бе накарал продължителния безгласен сън да заговори.

Насоченият мускет се удари като ръка на пиян във вратата; Старбък се бореше сякаш с някакъв ангел; после се оттегли от вратата, постави смъртоносното оръжие на мястото му и си отиде.

— Много дълбоко е заспал, мистър Стъб, слез долу, събуди го и му кажи. Аз трябва да свърша някои работи тук. Знаеш какво да му кажеш.