Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 16
Корабът

В леглото обмислихме плановете си за следния ден. Но за моя изненада и доста голямо неудоволствие Куийкуег ми даде да разбера, че се допитал както подобава до Йожо — така се казваше малкото му черно божество — и Йожо два-три пъти поред настоятелно го посъветвал, вместо да ходим и двамата на пристанището, за да изберем заедно с кой китоловен кораб да отплаваме, изборът да бъде направен само от мене; защото в желанието си да ни помогне, Йожо бил избрал вече кораба, а ако съм бъдел сам, аз, Ишмиъл, съм щял непременно да го открия уж случайно; и на този именно кораб трябвало да се кача, без да се грижа за Куийкуег.

Забравих да спомена, че Куийкуег имаше за много работи голямо доверие в непогрешимостта на Йожовата преценка и предвидливост и го почиташе като добро божество, което има изобщо добри намерения, но невинаги осъществява доброжелателството си.

Обаче този план на Куийкуег, или по-точно на Йожо, за избора на кораба никак не ми харесваше. Разчитал бях, че опитността на Куийкуег ще ни посочи най-подходящия китоловен кораб, на който да поверим живота и имуществото си. Но тъй като възраженията ми не повлияха никак на Куийкуег, трябваше да се съглася; и се приготвих да се заловя за работа с решителност и устрем, които щяха да уредят бързо този незначителен въпрос. Рано на другата сутрин оставих Куийкуег и Йожо в малката ни стая — за тях този ден беше, струва ми се, рамазан или ден за пост, смирение и молитва; никога не открих какво точно, защото, колкото и да се опитвах, никога не разбрах техните литургии и тридесет и девет параграфа. И така, оставих Куийкуег да пости, налапал томахавката си, а Йожо да се грее на жертвения пламък от стърготини и излязох да обикалям корабите. След доста продължително скитане и много безцелни разпитвания узнах, че три кораба заминават за тригодишни пътешествия — „Дяволският яз“, „Сладкият залък“ и „Пекод“. На „Дяволският яз“ не знаех произхода; „Сладкият залък“ беше нещо съвсем ясно; а „Пекод“, както сигурно си спомняте, е името на прочутото индианско племе от Масачузетс, изчезнало като древните мидийци. Понадникнах крадешком в „Дяволският яз“; оттам се прехвърлих на „Сладкият залък“, най-после се качих на „Пекод“, огледах го набързо и реших, че това е най-подходящият кораб за нас.

Виждали сте, предполагам, какви ли не странни кораби през живота си; тъпоноси двумачтови люгери, огромни японски джонки, морски галеони и какво ли не; но, вярвайте ми, никога не сте виждали такъв необикновен стар кораб като този „Пекод“. Той беше от стария тип, сравнително малък, със старомодна, издута външност. Дълго блъскан и избелял от тайфуните и безветрията из четирите океана, вехтият му корпус беше потъмнял като лицето на френски гренадир, воювал и в Египет, и в Сибир. Почтеният му нос изглеждаше брадясал. Мачтите — издялани някъде по японското крайбрежие, където предишните мачти били отнесени от ураган — се издигаха право нагоре като гръбнаците на тримата древни кьолнски крале[1]. Извехтелите палуби бяха издълбани и грапави като почитаната от поклонниците плоча в Кентърбърийската катедрала, оросена от кръвта на Бекет. Но към тия древни достойнства се прибавяха и чудни нови качества, дължащи се на бурния занаят, с който корабът беше свързан повече от половин век. Старият капитан Фалек (дългогодишен негов капитан, преди да командва собствен кораб, а сега вече моряк в оставка и един от главните притежатели на „Пекод“), старият Фалек бе създал по време на управлението си първоначалната чудноватост на кораба, украсявайки го с необичайни материали и изработка, които можеха да се сравнят само с резбата по щита или леглото на древния исландец Торкил Хак. Корабът беше натруфен като някой абисински император с лъскави огърлици от слонова кост. Съставен беше само от трофеи. Кораб людоед, който се перчеше с костите на убитите си врагове. Откритата палуба беше заградена изцяло, като непокътната челюст, с дълги остри китови зъби, забити вместо щифтове, за които бяха завързани конопени мускули и сухожилия. Тези мускули не минаваха през дървени скрипци, а се провираха сръчно през скрипци от морска слонова кост. Не признавайки дървено колело на руля си, той се перчеше с румпел, изработен изцяло от дългата и тясна долна челюст на традиционния му враг. Рулевият, насочващ кораба с този румпел във време на буря, трябва да се чувства като татарин, който задържа буйния си жребец, като го хваща за муцуната. Благороден кораб, но безкрайно тъжен! Такива са всички благородни неща.

Оглеждайки горната задна палуба, за да открия служебно лице, на което бих могъл да кажа, че желая да отплавам с кораба, отначало не видях никого; но не можех да отмина без внимание някаква странна палатка или по-точно индианска шатра, кацнала почти зад главната мачта. Изглеждаше временно издигната, само докато са в пристанището. Конусовидна, десетина стъпки висока кръгла постройка от огромни продълговати плочи, направени от меката черна кост на средната и най-горна част от челюстите на голям кит. Тези забити в палубата плочи, образуващи кръг, се крепяха взаимно, събрани на върха в снопче, чиито разрошени краища се люшкаха като перчем върху главата на стар индиански потовотамски главатар. Триъгълният отвор гледаше към носа на кораба, така че обитателите на шатрата виждаха цялата му предна част.

В това чудновато помещение открих най-после полускрит човек, който приличаше на служебно лице; а тъй като беше пладне и работата на кораба беше преустановена, той си почиваше от началническата тегоба. Седеше на старомоден дъбов стол, украсен с чудновата резба; седалището беше изработено от здраво преплетени плочки от материала, използван за направа на шатрата.

Във външността на този възрастен мъж нямаше може би нищо особено; той беше мургав и як, като повечето стари моряци, топло загърнат в дреха от син шаяк, напомняща носия на квакер; само под очите му се преплиташе тънка, почти микроскопична мрежица от ситни бръчки, които се дължаха навярно на постоянно плаване сред тежки урагани, когато е трябвало да гледа всякога срещу вятъра; това най-много набръчква кожата около очите. А такива бръчки са много внушителни, когато човек се намръщи.

— Капитанът на „Пекод“ ли е пред мене? — запитах аз, като се приближих към входа на шатрата.

— Да речем, че е капитанът на „Пекод“; за какво го търсиш? — запита той.

— Бих искал да постъпя на кораба.

— Така ли? Виждам, че не си нантъкитец… Бил ли си някога на китоловен кораб?

— Не, сър, никога не съм бил.

— И сигурно нямаш понятие от китоловство, а?

— Нямам, сър; но вярвам, че скоро ще се науча. Няколко пъти съм плавал в търговската флота и мисля, че…

— По дяволите търговската флота! Не ми ги дрънкай такива. Виждаш ли го тоя крак? Ще те ритна, ако още веднъж ми споменеш за службата си в търговската флота. Само на търговска флота ще ми станеш! Много се гордееш, както изглежда, че си служил в търговски кораби. Я казвай, човече; защо искаш да тръгнеш на лов за китове, а?… Това ми изглежда малко подозрително!… Да не си бил пират? Да си ограбил досегашния си капитан? Или да си намислил да убиеш офицерите, като отплаваме?

Уверих го, че не съм провинен в ни едно от тия неща. Забелязах, че под прикритието на тези полушеговити намеци този стар моряк, този островен нантъкитски квакер, беше преизпълнен със своите островитянски предразсъдъци и не вярваше на нито един чужденец, щом не идва от Кейп Код или съседния остров Винярд.

— Какво те е прихванало да вървиш на лов за китове? Искам да узная това, преди да реша дали да те взема на кораба.

— Как да кажа, сър, искам просто да видя какво нещо е това лов на китове. Искам да видя свят.

— Искаш да видиш какво е лов на китове, а? Мярна ли се пред капитан Ахав?

— Кой е този капитан Ахав, сър?

— Така, така; тъй си и мислех. Капитан Ахав е капитанът на кораба.

— Сбъркал съм тогава. Мислех, че вече разговарям с капитана.

— Разговаряш с капитан Фалек… с него разговаряш, момко. Аз и капитан Вилдад се грижим да приготвим „Пекод“ за заминаване, като го снабдим с всичко необходимо, включително и с екипаж. Ние сме собственици и служещи. Но ще ти кажа, че ако искаш да научиш, както разправяш, какво нещо е китоловство, мога да ти дам възможност да узнаеш това, преди да си се обвързал, и да се оттеглиш навреме. Хвърли един поглед на Ахав, момко, и ще видиш, че той е с един крак.

— Какво искате да кажете, сър? Да не би другият да е бил отнесен от кит?

— Отнесен от кит ли? Я ела насам, младежо; той беше откъснат, схрускан, сдъвкан от най-чудовищния пармацети[2], разцепвал някога китоловна лодка… е-ех!

Бях малко разтревожен от тази буйност, а донякъде и трогнат от искрената скръб в заключителното възклицание, но казах колкото мога по-спокойно:

— Това, което ми казахте, сър, е сигурно вярно; но можех ли да зная аз, че китът е бил толкова свиреп — макар че трябваше да се досетя, щом чух за злополуката.

— Слушай, момко, ти ми се виждаш малко мекушав; нищо не разбираш от моряшки приказки. Май не си пътувал досега по море, нали?

— Казах ви, струва ми се, сър — започнах аз, — че съм плавал четири пъти с търговски…

— По-полека! По-полека! Не забравяй какво ти казах пък аз за службата в търговската флота… Не ме ядосвай… Такива не ми минават. Но да се разберем. Обясних ти какво нещо е китоловство; смяташ ли, че ще ти допадне?

— Смятам, сър.

— Отлично. А сега, казвай, можеш ли да забиеш харпун в гърлото на жив кит и да се впуснеш подир него? Отговаряй бързо!

— Мога, сър, щом трябва, и то не за да се отърва от харпуна; защото не предполагам, че това искате да кажете.

— И това добре. Искаш, значи, не само да тръгнеш на лов за китове, за да разбереш от опит какво е китоловство, ами и да видиш свят. Така каза, нали? Така те разбрах. Добре тогава, иди малко напред, надникни от носа на кораба, върни се и ми кажи какво си видял.

Аз постоях за миг, без да мръдна, смаян донякъде от това странно искане, което не знаех как да разбера — като шега ли или като сериозно поръчение. Но сбирайки с едно смръщване всички бръчки около очите си, капитан Фалек ме накара да тръгна.

Като отидох напред и се наведох през борда, забелязах, че корабът, който се люшкаше на котва от прилива, беше обърнат косо към открито море. Гледката беше необятна, но уморително еднообразна и непривлекателна; ни най-малко разнообразие, доколкото можех да видя.

— Е-е, какво ще докладваш? — каза Фалек, като се върнах. — Какво видя?

— Нищо особено — отговорих аз. — Само вода; кръгозорът е открит и смятам, че наближава буря.

— Как мислиш тогава, че ще видиш свят? А може би искаш да заобиколиш Кейп Хорн, за да го огледаш по-добре? Не можеш ли да видиш свят оттам, откъдето си?

Бях малко разколебан. Но не — трябваше да тръгна на лов за китове, и щях да тръгна; а „Пекод“ беше не по-лош от всеки друг кораб — мислех дори, че е най-добрият — и повторих всичко това на Фалек. Като видя, че съм твърдо решен да замина, той изказа съгласие да ме вземе на кораба.

— Можеш още сега да подпишеш книжата — добави. — Да вървим!

С тия думи той тръгна пред мене надолу към капитанската каюта.

На трапеца[3] седеше една, както ми се стори, необикновено странна фигура. Оказа се, че е Вилдад, който владееше заедно с капитан Фалек по-голямата част от кораба; останалите дялове, както се случва често из тия пристанища, бяха собственост на дребни рентиери: вдовици, сирачета, настойници; всеки от тях притежаваше по някоя греда, две педи дъска или един-два гвоздея от кораба. Хората в Нантъкит влагат парите си в китоловни кораби, както вие влагате вашите в осигурени държавни ценни книжа, носещи добра лихва.

И Вилдад като Фалек, а всъщност и като много други нантъкитци, беше квакер, защото островът е бил населен отначало от привърженици на тази секта; жителите му са запазили и до днес необичайно много квакерски особености, разнообразно и безредно изменени от съвършено чужди външни влияния. Така например повечето квакери са по-кръвожадни от всички други моряци и китоловци. Те са воюващи квакери; квакери с чувство за мъст.

Така че сред тях има хора, които, макар и кръстени с библейски имена — нещо много обикновено на този остров — и всмукали още от детинство величествено-трогателното църковно „ти“ и „тебе“ на квакерския говор, с което се обръщат към Бога, обединяват смелите, безкрайни приключения на зрялата си възраст и тези детински странности в хиляди дръзки, смесени проявления, достойни за един скандинавски викинг или за езичник римлянин. А когато тези черти се срещнат у човек с необикновена физическа сила, могъщ мозък и голямо сърце, придобил в тишината и самотата на безброй дълги нощни бдения из далечни морета навика да мисли независимо и посвоему; получил всички нежни или бурни впечатления от природата направо от девствената й, доброволно доверяваща се гръд и главно поради това, а може би и подкрепен от случайни лични предимства, свикнал да говори смело, енергично и високомерно — такъв човек се очертава ясно сред цял народ, един величествен образ, създаден за благородни трагедии. Този образ не ще пострада никак от драматургично гледище, ако по рождение или поради други обстоятелства в глъбините на душата му се крие една полусъзнателна, но властна чувствителност. Защото всички трагично прославени хора са станали такива чрез своята чувствителност. Вярвай ми, млади славолюбецо, всяко човешко величие е просто болест. Но засега нямаме още работа с такъв човек, а със съвършено друг; и все пак с човек, чиято странност е само последица от друга квакерска особеност, видоизменена поради лични обстоятелства.

И капитан Вилдад беше като капитан Фалек заможен китоловец в оставка. Но за разлика от капитан Фалек, който не даваше пукната пара за тъй наречените сериозни неща, смятайки ги за най-незначителни дреболии, капитан Вилдад беше не само още отначало възпитан в най-строгите догми на нантъкитските квакери, но дори и целият му по-нататъшен живот в океана, дори и гледката на безброй прекрасни голи островитянки около Хорн не бяха променили нито на йота този квакер по рождение, не бяха изменили и крайчеца на дрехата му. Въпреки тази неизменност у достойния капитан Вилдад се чувстваше известна липса на най-обикновена последователност. При все че съвестта не му позволяваше да вдигне ръка срещу нашественици на сушата, сам той вършеше неограничени нашествия из Атлантическия и Тихия океан; и при все че беше заклет враг на проливането на човешка кръв, стегнат в своя тесен редингот, той бе пълнил цели бурета със съсирена китова кръв. Как можеше Вилдад сега, в мечтателния залез на своя живот, да примирява в паметта си тия неща, не ми е известно; но не изглеждаше да се тревожи много от тях, защото навярно доста отдавна бе стигнал до мъдрото и разумно заключение, че религията на човека е едно, а действителният свят — съвсем друго нещо. Светът плаща дивиденти. Да се издигнеш от юнга в най-прости шаячни дрехи до китоловец с широка издута жилетка, а след това до командир на китоловна лодка, първи помощник-капитан, капитан и най-после собственик на кораб… Казах, че Вилдад бе завършил вече своето изпълнено с приключения служебно поприще и се бе оттеглил от него на почтената възраст шестдесет години, посвещавайки останалите дни от живота си на спокойно получаване на един заслужен доход.

Но трябва със съжаление да добавя, че Вилдад имаше славата на непоправим стар скъперник, а по време на пътуванията си из океаните — на строг и мъчен работодател. Макар и да изглежда невероятно, в Нантъкит ми разправяха, че когато отплавал със стария китоловен кораб „Категат“, почти целият му екипаж при завръщането бил изпратен направо в болница, крайно изнурен и изтощен. За набожен човек, особено за квакер, той беше, най-меко казано, коравосърдечен. Но разправяха, че никога не ругаел хората си; само успявал някак си да ги принуди към нередно продължителен жесток, безмилостно тежък труд. Още когато бил първи помощник-капитан, щом заглеждал някого с жълтеникавите си очи, човекът почвал да се върти неспокойно, докато успее да грабне нещо — чук или шило — и да заработи като бесен, безразлично какво. Нехайството и лентяйството изчезвали пред Вилдад. Собствената му личност беше пълно въплъщение на утилитарния му характер. По дългата му мършава снага нямаше нито излишна плът, нито излишна брада; по брадичката му имаше само мек, пестовно никнещ мъх, като поизтъркания мъх на широкополата му шапка.

Такава беше, значи, личността, която видях седнала на транеца, когато влязох след капитан Фалек в каютата. Пространството между тавана и пода беше малко; там, изпънат като стрела, седеше старият Вилдад; той седеше всякога така, без да се обляга, за да не измачка краищата на палтото си. Шапката му беше сложена до него; нозете му бяха вдървено кръстосани, шаячната дреха закопчана догоре; с очила на носа, той изглеждаше потънал в четене на някаква огромна книга.

— Вилдад — извика капитан Фалек, — пак ли това, Вилдад? С положителност зная, че от тридесет години насам изучаваш тия Писания. Докъде си стигнал, Вилдад?

Свикнал сякаш отдавна с тия богохулни приказки на стария си събрат, Вилдад не обърна внимание на сегашната му непочтителност, вдигна бавно глава и щом ме видя, погледна въпросително Фалек.

— Казва, че бил от нашия занаят, Вилдад — започна Фалек, — и иска да постъпи на кораба.

— Искаш ли? — запита глухо Вилдад, като се обърна към мене.

— Искам — потвърдих със страхопочитание.

— Как го намираш, Вилдад? — каза Фалек.

— Ще го бъде — отвърна Вилдад, като ми хвърли още един поглед, а след това започна да срича едва чуто от книгата.

Стори ми се, че не бях виждал досега по-чудноват стар квакер, особено като го сравнявах със стария му приятел и събрат Фалек, който беше толкова шумен. Но не казах нищо, само го огледах зорко. Фалек отвори някакъв сандък, извади оттам корабния устав, сложи пред себе си мастило и перо и седна пред малката масичка. Сметнах, че е крайно време да реша при какви условия да се съглася да постъпя. Знаех, че в китоловството не плащат заплата; но целият екипаж, включително капитанът, получава известна част от печалбата, наричана дял, съразмерен със значението на съответната длъжност. Знаех също, че като новак в китоловството не ще получа голям дял; но като имах предвид, че съм свикнал с мореплаване, че мога да направлявам рул, да наплитам въже и така нататък, не се съмнявах, според досегашните си сведения, че ми се пада да получа най-малко двеста седемдесет и пета част от чистата печалба, каквато и да бъде тя. И при все че двеста седемдесет и петият дял беше, както казваха, възтъничък, все пак беше повече от нищо; а пък ако пътешествието се окажеше успешно, щях да си платя дрехите, които ще износя през това време, извън тригодишната храна и квартира, за които нямаше да дам нито стотинка.

Ще кажете, че по този начин мъчно може да се натрупа царско богатство… Така е. Но аз съм от онези, които не се стремят никога към царски богатства и съм доволен, ако хората са склонни да ми дадат храна и подслон, щом съм избрал да се приютя под зловещата фирма „Гръмоносен облак“. Изобщо сметнах, че една двеста седемдесет и пета е доста справедливо, но нямаше да се изненадам, ако ми предложат една двустотна, защото бях здравеняк.

Все пак съмнявах се, че ще получа по-щедър дял от печалбата, и то по следните причини. На брега бях дочул, че тъй като капитан Фалек и странният му стар приятел Вилдад били главните притежатели на „Пекод“, останалите по-незначителни акционери предоставяли почти изцяло управлението му на тях двамата. А не можех да не зная голямото участие на стиснатия стар Вилдад при уреждане на сметките с екипажа, особено след като видях как се е разположил в каютата на „Пекод“ и си чете библията като у дома си. И бях изненадан, че докато Фалек се опитваше напразно да подостри едно перо с джобното си ножче, старият Вилдад, толкова заинтересован в случая, не ни обърна никакво внимание, а продължи да мърмори, загледан в книгата си: „Не трупайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда…“

— Слушай, капитан Вилдад — прекъсна го Фалек, — какво ще кажеш, какъв дял от печалбата да дадем на този младеж?

— Ти знаеш най-добре — отговори задгробният глас, — една седемстотин седемдесет и седма част няма да е много, нали?… „гдето ги яде молец и ръжда, но събирайте си…“

„Събирайте, наистина, помислих аз, и то такъв дял: една седемстотин седемдесет и седма част! Така значи, старий Вилдад, ти си решил да не събираш много печалби на тоя свят, където ще ги яде молец и ръжда“. Определеният дял беше действително възтъничък, един сухоземен жител би могъл наистина да се заблуди от големите цифри, но след като помисли малко, ще разбере, че макар седемстотин седемдесет и седем да е голямо число, една седемстотин седемдесет и седма част от петак е несравнено по-малко от седемстотин седемдесет и седем златни дублона; така мислех тогава и аз.

— Бог да те убие, Вилдад! — викна Фалек. — Да не искаш да изиграеш този младеж! Повече трябва да му дадем.

— Една седемстотин седемдесет и седма — повтори Вилдад, без да вдигне поглед; след това продължи да мърмори: „Защото, дето е съкровището, там ще бъде и сърцето ти.“

— Ще му запиша една тристотна част — каза Фалек; — чу ваш ли, Вилдад! Тристотна част, казвам.

Вилдад остави книгата, обърна се тържествено към Фалек и отвърна:

— Щедро сърце имаш, капитан Фалек; но не трябва да забравяш задължението си към другите собственици на кораба, повечето вдовици и сираци; ако възнаградим щедро труда на този младеж, ще вземем от хляба на тия вдовици и сираци. Една седемстотин седемдесет и седма, капитан Фалек!

— Ах ти, Вилдад! — изрева Фалек, като скочи, и закряска из каютата. — Господ да те убие, капитан Вилдад, ако бях следвал мнението ти по тия въпроси, съвестта ми щеше отдавна да натежи толкова, та да потопи и най-големия кораб, минавал покрай Кейп Хорн.

— Капитан Фалек — каза строго Вилдад, — не зная на десет инча ли или на десет пъти по десет аршина би те завлякла съвестта ти; но тъй като ти, капитан Фалек, и досега не се покайваш, боя се, че съвестта ти пропуска доста вода и най-после, капитан Фалек, ще те прати в геената огнена.

— В геената огнена ли? В геената огнена! Та ти ме обиждаш, човече! Обиждаш ме без мярка! Няма по-страшна обида от тази — да кажеш на човека, че му е писано да иде в ада. Дявол да те вземе, Вилдад! Ако повториш още веднъж такова нещо и ме накараш да кипна, ще… ще… нагълтам цяла коза с козината и рогата й. Махай се от каютата, мърморко! Още сега да ти видя гърба, разбойнически сине!

Гърмейки така, той се нахвърли към Вилдад, който му се изплъзна с невероятна ловкост и бързина.

Разтревожен от това ужасно скарване между двамата главни собственици и отговорници на кораба и почти решен да се откажа от намерението да постъпя на плавателен съд, на който не се знае кой пие и кой плаща, аз се отстраних от вратата, за да дам път на Вилдад, който сигурно бързаше да изчезне от погледа на разгневения Фалек. Но за моя изненада той се върна най-спокойно на койката си, без ни най-малкото намерение да излезе. Свикнал беше, както изглежда, с безбожника Фалек и държанието му. Що се отнася до самия Фалек, след като изля по този начин яростта си, и той седна кротко като агне, макар и да потреперваше от вълнение.

— Пфу! — подсвирна най-после той. — Вихрушката май отмина. Слушай, Вилдад, едно време ти умееше да остриш копието си, хайде подостри ми сега това перо. Ножчето ми има нужда от наточване. Ето го: помисли си, Вилдад. И така, момко, ти каза, че името ти било Ишмиъл; така ли? Добре, значи, записвам ти, Ишмиъл, една тристотна част от печалбата.

— Капитан Фалек — казах аз, — имам един приятел, който иска да постъпи заедно с мене… Да го доведа ли утре?

— Разбира се — каза Фалек. — Доведи го да го видим.

— Какъв дял иска? — изохка Вилдад, като вдигна поглед от книгата, в която се бе задълбочил отново.

— О, не се грижи за тая работа, Вилдад — каза Фалек. — Бил ли е вече на лов за китове? — обърна се той към мене.

— Не мога да изброя колко кита е убил, капитан Фалек.

— Добре, доведи го тогава.

След подписването на книжата аз си отидох; не се съмнявах, че бях свършил добра работа тази сутрин и че „Пекод“ е именно корабът, отреден от Йожо да преведе Куийкуег и мене покрай Кейп Хорн.

Но скоро се сетих, че не бях видял още капитана, при когото щях да служа; макар че обикновено китоловният кораб е напълно готов за заминаване, целият екипаж е на борда, а капитанът още не се явява да поеме командването; защото тези пътешествия траят понякога толкова дълго, а престоите вкъщи са толкова невероятно кратки, че ако капитанът има семейство или други поглъщащи го грижи, той не се тревожи много за кораба в пристанището, а предоставя на собствениците да го приготвят за заминаване. Но все пак добре е човек да го види, преди да се предаде безвъзвратно в ръцете му. Затова се върнах при капитан Фалек да запитам къде мога да намеря капитан Ахав.

— Защо ти е капитан Ахав? Всичко е уредено; записахме те вече.

— Да, но иска ми се да го видя.

— Не ми се вярва, че ще можеш да го видиш сега. Не зная какво му е, но се е затворил вкъщи; нещо бил болен, а пък не прилича на болен. Не е болен всъщност, ама не е и добре. Както и да е, младежо, той мен не иска понякога да види, камо ли тебе да приеме. Странен човек е капитан Ахав… така мислят някои… ама е добър. Много ще ти хареса… Сигурно, уверен съм. Величествен, безбожен, божествен мъж е тоя капитан Ахав; не приказва много, но когато заговори, трябва хубаво да го слушаш. Вземи си бележка, предупреждавам те; Ахав не е обикновен човек; Ахав е ходил и на училище, бил е и между людоеди; виждал е по-дълбоки чудеса от морето; забивал е острото си копие в по-могъщи и по-необикновени врагове от китовете. А харпунът му, ех, харпунът му е най-острият и най-точният от всички харпуни на нашия остров! О, той не е нито капитан Вилдад, нито капитан Фалек: Ахав е той, момко; а древният Ахав, както знаеш, е бил коронован цар!

— И страшно безбожен. Нали когато бил убит, и кучетата не отишли да лижат кръвта му?

— Ела насам… по-насам… по-насам — каза Фалек с многозначителен поглед, който ме стресна. — Слушай, момче, никога не казвай това на борда на „Пекод“. Не го казвай изобщо никъде. Капитан Ахав не се е кръстил сам. Това име е глупаво, невежествено хрумване на побърканата му овдовяла майка, умряла още когато той бил на една година. А пък старата индианка Тистиг от Гейхед казва, че това име щяло да се окаже пророческо. Може и други луди като нея да ти кажат същото нещо. Искам да те предупредя. Това е лъжа. Познавам добре капитан Ахав; пътувал съм преди години с него като помощник-капитан; зная го… добър човек е той… Не е набожен добър човек като Вилдад, а ругаещ добър човек… нещо като мене, само че е несравнимо по-добър. Да, да, зная, че никога не е бил особено весел; а на връщане насам беше малко не на себе си; всеки ще разбере, че това се дължеше на ужасните болки от кървящия чукан. Знам също, че откакто проклетият кит отнесе крака му при последното пътуване, той стана доста мрачен… отчаяно мрачен, а понякога дори свиреп; но всичко това ще мине. А нека веднъж завинаги ти кажа и те уверя, младежо, че е по-добре да плаваш с мрачен добър капитан, отколкото със засмян, но лош. И така, до виждане и не вини капитан Ахав, че се е случило да му дадат порочно име. Освен това, моето момче, той има жена… Няма и три пътешествия, откакто се е оженил… Прекрасно, кротко момиче. Помисли си: от това прекрасно момиче този стар мъж има дете: разбираш ли тогава каква дълбока, безнадеждна мъка изпитва Ахав? Не, моето момче, колкото и да е сразен от съдбата, колкото и да е проклет, Ахав е човечен.

Тръгнах си дълбоко замислен; това, което научих случайно за капитан Ахав, ме изпълни със смътна и дълбока мъка заради него. А същевременно, не зная защо, може би заради изгубения му крак изпитвах и съчувствие и скръб. Но заедно с това и необясним страх; обаче този страх, който никак не мога да опиша, не беше истински страх; не зная какво точно беше. Изпитвах го, но той не ме изпълваше с неприязън към капитана, обвит за мене — макар че съвсем бегло го познавах — в някаква тайнственост, която ме изпълваше с безпокойство. Но мислите ми се отклониха все пак в друга насока и мрачният Ахав се изплъзна засега от съзнанието ми.

Бележки

[1] Тримата източни мъдреци Гаспар, Мелхиор и Балтазар, чиито кости били пренесени от Фридрих Барбароса в Кьолнската катедрала. — Б.пр.

[2] Спермацетов кит. — Б.пр.

[3] Напречна греда при кърмата на кораба. — Б.пр.