Херман Мелвил
Моби Дик (19)

Глава 17
Рамазанът

Тъй като рамазанът, или постът и покаянието на Куийкуег щеше да трае целия ден, не намерих за уместно да го безпокоя, преди да се свечери; защото изпитвам най-голяма почит към верските задължения на всеки човек, колкото и смешни да са те, и не би ми дало сърце да подценя дори събрание на мравки, които боготворят някоя отровна гъба; или ония същества в някои части на нашата земя, които с непознато на другите планети лакейство се покланят пред лика на някой покоен земевладелец само заради прекомерните владения, все още притежавани и отдавани под наем от негово име.

Искам да кажа, че ние, истинските християни презвитерианци, трябва да бъдем благосклонни в тия неща и да не си въобразяваме, че стоим много по-високо от останалите смъртни, езичници и тям подобни, поради полубезумните им разбирания по тези въпроси. Куийкуег например имаше най-безсмислени схващания за Йожо и рамазана; но какво от това? Куийкуег знаеше, предполагам, какво прави; изглеждаше доволен, затова да го оставим на мира. Всичките ни увещания ще бъдат безполезни, нека си прави, казвам, каквото иска; и Бог да бъде милостив към всички — все едно протестанти ли са или идолопоклонници, — защото на всички ни дъските хлопат по малко и всички се нуждаем от сериозна поправка.

Привечер, когато бях сигурен, че всичките му представления и обреди вече са завършили, аз се качих и почуках на вратата на стаята ни; но никой не ми отговори. Опитах се да отворя — вратата бе заключена отвътре.

— Куийкуег — обадих се полекичка аз през ключалката; пак пълно мълчание. — Слушай, Куийкуег, защо не се обаждаш? Аз съм… Ишмиъл.

Все същото мълчание. Започнах да се тревожа. Оставил го бях прекалено дълго време сам; помислих, че може да е получил удар. Погледнах през ключалката, но тъй като вратата се намираше в един ъгъл на стаята, гледката беше изкривена и зловеща. Можех да видя само част от дъската на леглото откъм краката и една тясна ивица от стената — нищо друго. Забелязах с изненада, че дървената дръжка на харпуна, който предната вечер стопанката бе взела от Куийкуег, преди да се качим в стаята, беше облегната до стената. „Странно, помислих аз; но във всеки случай, щом харпунът е тук, и Куийкуег трябва да е вътре; защото той нарядко или почти никога не излиза без него.“

— Куийкуег! Куийкуег!

Пълна тишина. Случило се е нещо. Апоплексия. Опитах се да откъртя вратата. Но тя се съпротивяваше упорито. Изтичах по стълбите и поверих подозренията си на първото лице, което срещнах — на прислужницата.

— Ох, ох! — извика тя. — И аз си мислех, че е станало нещо. Отидох да оправя леглото след закуската, но вратата беше заключена, а вътре не се чуваше и муха да бръмне; от тогава е все така тихо. Помислих, че и двамата сте излезли и сте заключили заради багажа си. Ох, ох, мадам! Господарке! Убийство! Апоплексия! Мисис Хъси! С тези викове тя изтича към кухнята и аз след нея.

Мисис Хъси се показа скоро с гърненце горчица в едната и шишенце оцет в другата ръка, прекъснала заниманията си — да подрежда поличката с подправките и едновременно да мъмри чернокожия прислужник.

— Дърводелница! — викнах аз. — Къде има такова нещо? Тичайте, за бога, и донесете нещо да отворим вратата… Брадва!… Брадва!… Сигурно е получил удар; положително е така!

С тия думи аз се втурнах с празни ръце нагоре, а мисис Хъси изпречи пред мене гърненцето с горчица, шишето с оцет и всички подправки на своето изражение.

— Какво става с вас, младежо?

— Донесете брадва! За бога, някой да изтича за доктор, докато аз отворя вратата!

— Слушайте — каза стопанката, оставяйки бързо шишето с оцета, за да освободи едната си ръка; — слушайте, да не смятате да отворите насила някоя от моите врати? — При тия думи тя сграбчи ръката ми. — Какво става с вас? Какво става с вас, моряко?

Спокойно, но колкото е възможно по-бързо, аз й обясних случката. Като допря несъзнателно шишенцето с оцета до едната си ноздра, тя се позамисли за миг, после извика:

— Не, не съм го видяла, след като го оставих — изтича до едно долапче под стълбището, върна се и каза, че харпунът на Куийкуег не е там.

— Убил се е! — викна тя. — Също като горкия Стигс… Отиде пак юрганът… Господ да се смили над майка му!… Ще се разори заведението ми. Има ли сестра клетият момък? Къде отиде оная девойка?… Слушай, Бета, тичай при рисувача Снарлс и му кажи да ми нарисува картон: „Не се позволяват самоубийства и пушене в гостната“. Да убия с един куршум два заека. Дали се е убил? Бог да го прости! Какъв е тоя шум? Стой, младежо!

Тя изтича към мене и ме сграбчи тъкмо когато се опитвах отново да изкъртя вратата.

— Не позволявам; не искам да ми разваляш къщата. Иди викай железар, той е на една миля оттук. Чакай! — Тя пъхна ръка в един страничен джоб. — Надявам се този ключ да стане; да опитаме.

С тия думи завъртя ключа в ключалката; но уви! Куийкуег бе залостил отвътре вратата с резе.

— Ще я блъсна и ще я отворя — казах аз, като се отдръпнах малко назад, за да се засиля, но стопанката ме сграбчи пак, като ме заклеваше да не руша къщата й; обаче аз се изтръгнах от ръцете й и с внезапен скок се хвърлих към целта си.

Вратата се отвори с оглушителен шум, дръжката й се блъсна в стената, мазилка изхвърча до тавана; а в стаята, Велики Боже! Куийкуег си стоеше спокоен и невъзмутим, клекнал, с Йожо на темето си. Не поглеждаше ни насам, ни нататък, седеше неподвижен като изваян, безжизнен образ.

— Куийкуег — казах аз, приближавайки до него, — какво правиш, Куийкуег?

— Дали е седял така цял ден? — запита стопанката.

Но каквото и да казвахме, не можахме да изтръгнем от него нито дума; искаше ми се да го бутна, за да променя стойката му, която изглеждаше почти непоносимо мъчителна и неестествена; особено като знаех, че той стои така вече осем-десет часа, и то без да е хапнал.

— Мисис Хъси — казах аз, — щом е жив, оставете ни сами, ако обичате, за да оправя сам тая чудесия.

Затворих вратата след стопанката и започнах да увещавам Куийкуег да седне на стол; но напразно. Той продължаваше да стои клекнал; и въпреки учтивите ми и изкусни увещания не мръдна, не продума, не ме погледна, не показа с нищо, че ме е забелязал.

„Дали и това е част от рамазана му?“ — запитах се аз. Дали на родния му остров постят клекнали? Вероятно да, това е сигурно част от вярата му; в такъв случай нека си стои; няма съмнение, че рано или късно ще се изправи. Това положение, слава богу, не може да трае вечно, а пък рамазанът е веднъж в годината; така че обредът не е много тежък.

Слязох да вечерям. След като слушах дълго време дълги приказки на моряци, току-що пристигнали от така наречената разходка (кратко излизане на лов за китове с шхуна или бриг, и то само на север от екватора в Атлантическия океан); след като слушах тия приказки почти до единадесет часа, аз се качих да си легна, убеден, че Куийкуег е привършил вече своя рамазан. Но не; той си беше точно там, където го оставих; не бе мръднал ни на един пръст. Започнах да се ядосвам — толкова безсмислено и безразсъдно изглеждаше да стои клекнал цял ден и половин нощ в студената стая с късче дърво на главата.

— За бога, Куийкуег, изправи се и се опомни; стани да вечеряш. Ще прегладнееш, Куийкуег, ще умреш от глад.

Нито дума в отговор.

Отчаян, реших да си легна; не се съмнявах, че скоро и той ще ме последва. Но преди да легна, взех тежката си меча полушубка и го наметнах с нея, защото нощта обещаваше да бъде много студена, а той беше само с обикновената си куртка. Известно време, както и да се въртях, не можах да задрема. Угасил бях свещта; но щом си спомнях, че на четири стъпки от мене Куийкуег стои в това неудобно положение, клекнал сам в тъмнината, започвах да се измъчвам. Помислете: да спите цяла нощ в една стая с буден езичник, клекнал заради някакъв си мрачен, неразбираем рамазан!

Най-после заспах и забравих всичко, докато се съмна; тогава, поглеждайки над таблото на кревата, видях Куийкуег все така клекнал като завинтен на пода. Но щом първият слънчев лъч проникна през прозореца, той стана с вдървени, скърцащи стави и весел поглед, приближи се с накуцване към леглото, където лежах, притисна челото си до моето и ми съобщи, че рамазанът му свършил.

Както вече казах, аз нямам нищо против някоя религия, каквато и да е тя, стига вярващият да не убива или оскърбява този, който не я споделя. Но когато една религия стане наистина безразсъдна; когато не е друго освен мъчение за вярващия и превърне тази наша земя в една неудобна странноприемница; тогава смятам, че е крайно време да повикаш такъв човек настрана и да си поприказваш с него.

Това именно направих и аз сега с Куийкуег.

— Куийкуег — обадих се, — ела си легни и слушай какво ще ти кажа.

След това подхванах, като започнах с появата и напредъка на първобитните религии и стигнах до разните религии в настояще време, стремейки се да докажа на Куийкуег, че всички пости, рамазани и продължителни коленичения в студени неприветни стаи са пълна безсмислица; вредни за здравето; безполезни за душата, с една дума, противни на очевидните закони на хигиената и здравия разум. Казах му също, че тъй като в други отношения той е един извънредно разумен и мъдър дивак, много ми е мъчно, като виждам колко глупаво постъпва заради смешния си рамазан. Освен това, настоях аз, постът изтощава тялото, а по този начин се изтощава и духът; и всички мисли, породени във време на пост, неизбежно са полуизтощени. Затова именно повечето изтощени от пост вярващи имат такива мрачни представи за оня свят. С една дума, Куийкуег, казах аз, отклонявайки се малко от въпроса, адът е представа, породена най-напред от една недосмляна кнедла; а след това увековечена чрез наследствено лошо храносмилане, поддържано от рамазаните.

После го запитах дали е страдал някога от лошо храносмилане, изразявайки мисълта си много простичко, за да може да я разбере. Отвърна ми, че не, с изключение на един паметен случай. Било подир тържествения пир, даден от баща му, краля, след спечелването на една голяма битка, в която петдесетина врагове, избити към два часа следобед, били сготвени и изядени още същата вечер.

— Стига, Куийкуег — казах аз, като потреперих, — стига.

Защото знаех продължението и без да ми го каже. Познавах един моряк, посетил някога същия остров; той ми бе разказал, че обичаят бил след голяма победа да изпекат в двора или градината на победителя всички убити врагове; след това ги нареждали един по един на големи дървени подноси, заобиколени като пилаф с плодове от хлебно дърво и кокосови орехи; и с малко магданоз в устата ги изпращали, заедно с поздравите на победителя, до всичките му приятели, подобно коледни пуйки.

Но не смятам, че бележките ми за религията са направили особено впечатление на Куийкуег. Първо, защото не му се слушаха приказки на тази тема, щом не я обсъждах от негово гледище; второ, защото разбираше едва една трета от онова, което казвах, колкото и простичко да му обяснявах схващанията си; и най-после, защото сигурно смяташе, че разбира много по-добре от мене какво е истинска религия. Той ме гледаше със снизходителна загриженост и съчувствие, сякаш си казваше: колко е жалко, че такъв разумен младеж е тъй безнадеждно загубен за езическото евангелско благочестие.

Най-после станахме и се облякохме; и след като Куийкуег изяде огромно количество от всички видове риба плакия, така че стопанката не видя голяма полза от неговия рамазан, тръгнахме за „Пекод“, като се разтакавахме из улиците и чистехме зъбите си с кост от калкан.