Херман Мелвил
Моби Дик (21)

Глава 19
Пророкът

— На тоя ли кораб постъпихте, моряци?

Току-що бяхме слезли с Куийкуег от „Пекод“ и се шляехме на сушата, всеки унесен в мислите си, когато този въпрос ни бе зададен от един непознат, който застана пред нас, сочейки с огромния си показалец въпросния кораб. Беше облечен бедно, с избеляла куртка и закърпени панталони; вратът му беше обвит с парцал от черна кърпа. По лицето му личаха безброй следи от шарка, които го превръщаха в сложно издълбано и вече засъхнало русло на порой.

— На тоя ли кораб постъпихте? — повтори той.

— Предполагам, че имаш предвид кораба „Пекод“ — казах аз с желание да спечеля още малко време, през което да го огледам по-внимателно.

— Да, „Пекод“, ей оня кораб — каза той, като прибра ръката си и след това я простря бързо право напред, насочил като щик острия си пръст.

— Да — отвърнах аз, — току-що подписахме договора.

— Да стана дума нещо за душите ви?

— За какво?

— О, може и да нямате души — каза бързо той. — Няма значение, познавам много момчета без души… да са живи; дори им е по-добре така. Душата е нещо като пето колело на колата.

— За какво си се раздрънкал, моряко? — запитах аз.

— Затова пък неговата стига да запълни липсата на такова нещо у другите хора — рече рязко непознатият, наблягайки нервно върху думата неговата.

— Куийкуег — казах аз, — да вървим; тоя човек трябва да е избягал отнякъде; разправя за неща и хора, които не познаваме.

— Стойте! — извика непознатият. — Право казахте… не сте виждали още стария гръмовержец, нали?

— Кой е този стар гръмовержец? — запитах аз, прикован отново от безумно дръзкото му държане.

— Капитан Ахав.

— Какво? Капитанът на нашия кораб, на „Пекод“?

— Аха, между нас, старите моряци, той е известен с това име. Не сте го виждали още, нали?

— Не, не сме. Казват, че бил болен, но сега бил по-добре и скоро щял съвсем да се оправи.

— Скоро щял съвсем да се оправи! — изсмя се непознатият с тържествена подигравателност. — Слушайте: капитан Ахав ще се оправи, когато се оправи лявата ми ръка; не по-късно.

— Какво знаеш за него?

— Какво ви разправиха за него? Кажете!

— Не ни казаха много нещо; чух само, че бил добър китоловец и добър капитан за екипажа си.

— Вярно, вярно… да, и двете неща са съвсем верни. Но щом даде заповед, трябва да подскачаш. Тичане и ръмжене; ръмжене и тичане — така се служи при капитан Ахав. А нито дума ли за отдавнашната случка при Кейп Хорн, когато лежал като мъртъв три дни и три нощи; нито дума ли за ужасното сбиване с испанеца пред олтара в перуанската Санта?… Нищо не сте чували за това, нали? Нито за сребърната кратуна, в която плюнал? Нито за това, че при последното си пътешествие загубил крака си, както било предсказано? Нищо ли не чухте за тия и други неща, а? Не, не вярвам да сте чули; откъде ще чуете? Кой ги знае? Предполагам, че никой в Нантъкит. Но все пак може да сте дочули как е загубил крака си; да, това сте чули, предполагам. О, то е почти всеизвестно… искам да кажа, че е с един крак, защото другият бил отнесен от един пармацет.

— Приятелю — казах, — не зная и не се интересувам от това, което дрънкаш; защото ми се струва, че малко ти хлопа дъската. Но ако приказваш за капитан Ахав и за кораба „Пекод“, позволи ми да ти кажа, че зная много добре как е загубил крака си.

— Много добре ли?… Наистина ли много добре?

— Наистина.

Непознатият с просяшката външност постоя, за миг насочил пръст и втренчил поглед към „Пекод“, унесен сякаш в смътна замечтаност; после трепна леко, обърна се и каза:

— Подписали сте вече, така ли? Черно на бяло? Добре, добре, писаното е писано; и каквото трябва да стане, ще стане; а може пък и да не стане. Както и да е, всичко е вече определено и уредено; все някои трябва да заминат с него; Господ да е на помощ и на тях, и на всички хора! Сбогом, приятели, сбогом; неизповедимите небеса да ви благословят; прощавайте, че ви спрях.

— Слушай, приятелю — рекох аз, — ако има да ни кажеш нещо важно, казвай го, но ако се опитваш само да ни омотаваш, сбъркал си адреса; това мога да ти кажа.

— Чудесно, обичам да слушам такива приказки; ти си тъкмо човек за него… Ти и такива като тебе. Сбогом, моряци, сбогом! О, като идете на кораба, кажете им, че съм решил да не тръгвам с тях.

— Не можеш да ни излъжеш по тоя начин, приятелю… не можеш да ни излъжеш. Най-лесното нещо на тоя свят е да си даваш вид, че знаеш някаква тайна.

— Сбогом, моряци, сбогом.

— Сбогом — казах аз. — Хайде, Куийкуег, да оставим този побъркан. Но чакай, я ми кажи името си.

— Илия.

„Илия!“ — помислих аз. Тръгнахме и всеки започна да обяснява посвоему приказките на дрипавия бивш моряк; и двамата бяхме на мнение, че той е просто измамник, който иска да мине за плашило. Но не бяхме изминали и стотина стъпки, когато при един завой се обърнах и видях, че този Илия върви, макар и на известно разстояние, подире ни. Бях така поразен от това, че не казах нищо на Куийкуег, а продължих пътя си, като чаках с нетърпение да видя дали и непознатият ще тръгне в същата посока. Тръгна; стори ми се, че ни следи, но за нищо на света не можех да отгатна с каква цел. Това обстоятелство заедно с двусмислените загадъчни полунамеци-полуразкрития пробуди у мене смътна изненада и почти уплаха, свързани с „Пекод“. С капитан Ахав, изгубения му крак, приключението край Кейп Хорн, сребърната кратуна, казаното от капитан Фалек предния ден, когато си тръгвах от кораба, предсказанието на индианката Тистиг, пътешествието, за което се бяхме обвързали, и с още стотина неизяснени неща.

Решил бях да се уверя дали този дрипав Илия действително ни следи и с това намерение пресякох заедно с Куийкуег улицата и тръгнах в обратна посока по другата й страна. Но Илия продължи, без да ни обърне внимание. Това ме успокои; още веднъж и, както предполагах, окончателно реших в душата си, че е измамник.