Херман Мелвил
Моби Дик (128)

Глава 126
Спасителният буй

Държейки курс югоизток по магнитната стрелка на Ахав, със скорост, проверявана само по лага на Ахав, „Пекод“ продължаваше да плава към екватора. Това нескончаемо пътуване из безлюдни води, където не се съзираха никакви кораби и твърде скоро задухаха равномерни пасати, тласкащи леко кораба отстрана по еднообразни, леки вълни — всичко беше сякаш онова странно затишие, предшестващо бурно, трагично събитие.

Най-после, когато корабът наближаваше покрайнините на екваториалната акватория и в дълбокия мрак преди зазоряване плаваше покрай група скалисти островчета, дежурните — под командата на Фласк — бяха стреснати от един толкова отчаяно тъжен и неземен стон — като сподавени вопли от душите на избитите от Ирод младенци, — че всички се събудиха от своя унес и няколко мига се вслушваха — прави, седнали или наведени, като вкаменени римски роби — в отчаяния стон. Християнската, цивилизованата част от екипажа каза, че били сирени, и изтръпна, но харпунджиите езичници не се изплашиха. А побелелият моряк от остров Ман — най-старият човек на борда — заяви, че тези пронизващи звуци били гласове на скорошни удавници.

Ахав узна за тия стонове едва когато се качи на палубата след зазоряване; случката му бе разказана от Фласк, придружена със зловещи намеци. Ахав се изсмя глухо и обясни по следния начин чудото.

Скалистите островчета, покрай които бе минал корабът, били обичайно местопребиваване на голям брой тюлени и някои тюленчета, загубили майките си, или самки, загубили децата си, навярно са се приближили и заплували редом с кораба, плачейки и стенейки с почти човешки гласове. Но това усили смущението на хората, защото повечето моряци изпитват суеверен страх от тюлените, дължащ се не само на особените им викове, когато изпаднат в беда, но и на човешкото изражение на почти разумните им лица, когато кръглите глави се подават из водата до самия кораб. Неведнъж се е случвало тюлени да бъдат сметнати в морето за хора.

Но на лошите предчувствия на екипажа бе отредено да получат тази сутрин по-приемливо потвърждение чрез съдбата на един от моряците. При изгрев-слънце той отиде от хамака си право на дежурство на предната мачта; и било че беше още сънен (защото моряците се качват понякога на вахта в едно преходно състояние), било че си беше по природа малко замаян, наскоро след като кацна на мачтата, се чу вик, последван от тупване; когато погледнаха нагоре, моряците видяха във въздуха някакъв призрак, а след миг, поглеждайки надолу, забелязаха струя бели мехурчета върху морската синева.

От кърмата, където висеше всякога, закачен за една хитро измислена пружина, бе спуснат веднага спасителният буй — продълговато, леко буре, — но ничия ръка не се подаде да го улови; а тъй като от дълго печене на слънце бурето се бе разсъхнало, то се напълни бавно с вода; вода попиха и изсъхналите дъски. И обкованото буре последва моряка, за да му служи сякаш за възглавница, макар — да си признаем — и малко корава.

Така първият моряк от „Пекод“, застанал на вахта за Белия кит в собственото му местожителство, бе погълнат от бездната. Но малцина може би обърнаха тогава внимание на тази случка. Всъщност никой не се разтревожи от това събитие или поне не го сметна за лошо знамение; приеха го не като предвестник на бъдещи злини, а като изпълнение на вече предсказана беда. Казаха, че разбират смисъла на отчаяните писъци от миналата нощ. Само старият моряк от Ман поклати отрицателно глава.

Сега трябваше да се замени спасителният буй, с тази работа бе натоварен Старбък, но тъй като на кораба не можеха да намерят достатъчно леко буре, а в трескавото нетърпение пред приближаващата развръзка екипажът беше готов да работи само това, което бе непосредствено свързано с крайната цел, каквато и да се окажеше тя, без малко щяха да оставят кърмата без спасителен буй, ако Куийкуег не бе насочил с някакви странни знаци и намеци вниманието им към своя ковчег.

— Спасителен буй от ковчег! — извика смаяният Старбък.

— Малко чудновато, бих казал — обади се Стъб.

— Чудесен буй ще стане — каза Фласк, — дърводелецът ще може лесно да го нагласи.

— Донесете го горе; нищо друго не остава — реши Старбък след унило мълчание. — Нагласи го, дърводелецо. Не ме гледай така… за ковчега ти приказвам. Чуваш ли? Нагласи го.

— И капака ли да закова, сър? — Дърводелецът раздвижи ръка, като че заковаваше гвоздей.

— Ще го заковеш.

— И процепите ли да запуша с кълчища, сър? — Той раздвижи ръка, като че държеше желязо за калафатене.

— Ще ги запушиш.

— И да ги намажа с катран ли, сър? — Той размаха ръка, като че държеше кофа с катран.

— Махай се! Какво те прихванаха? Нагласи от ковчега спасителен буй и толкова!… Мистър Стъб, мистър Фласк, елате с мене на предната палуба.

— Разсърди се и избяга. Цялата работа приема, а пък от дреболиите се ядосва. А на мене това нещо не ми харесва. Направих крак на капитан Ахав — носи го като джентълмен; направих на Куийкуег кутийка — не щя да си пъхне главата в нея. Нима целият ми труд за тоя ковчег ще отиде напразно? Сега пък — да правя спасителен буй от него. Все едно да обърнеш стара дреха, или човешко тяло с кожата навътре. Не ми харесва тая кърпаческа работа… Никак не ми е по вкуса, недостойна е и не е за мене. Нека ония хлапета, тенекеджиите, да си гледат тенекеджийството; ние сме по-горно звание. Аз обичам да се залавям само с чиста, ясна, точна математическа работа, нещо, което започва редовно в началото, стига наполовина до средата и завършва накрая, не кърпаческа работа, на която краят е в средата, а пък началото е в края. Бабичките обичат да дават работи за кърпене. Господи! Всички стари жени обичат тенекеджиите. Познавах една шестдесет и пет годишна старица, която избяга едно време с плешив млад тенекеджия. Затова, когато държах магазин във Винярд, никога не работех на самотни стари вдовици, на някоя от тия стари глави можеше да им бръмне муха да избягат с мене. А пък в морето, ехей, тук няма бели шапчици, а само бели пенливи вълни. Я да видя сега! Да закова капака, да запуша с кълчища пролуките, да ги замажа с катран, да стегна всичко и да закача буя за пружината на кърмата. Виждало ли се е някога да се постъпва така с ковчег? Някои суеверни стари дърводелци биха предпочели да ги вържат за вантите, но да не свършат такава работа. Но аз съм направен от челата ерустукска^[1] елха не искам и да знам. Ще се оседлаем с ковчега и ще заплаваме с погребална кутия! Какво от това? Ние, дърводелците, можем да ви направим и брачно легло, и масичка за комар, че и ковчег, и катафалка. Работим на заплата, на парче или на акорд, не е наша работа да питаме защо и за какво, стига да не се потим много; в такива случаи пък я претупваме, както можем. Хм! Да почвам сега полека-лека. Ще направя… я да видя… колко хора сме всичко на кораба? Забравих. Както и да е, ще приготвя тридесет отделни въженца по три стъпки дълги и с клупове накрая и ще ги провисна от ковчега. Ако черупката потъне, тридесет юнаци ще се боричкат за един ковчег… а такова нещо се вижда рядко на тоя свят! Хайде, къде ми е чукът, желязото за калафатене, кофата със смолата и сваята? И да почвам!