Херман Мелвил
Моби Дик (60)

Глава 58
Брит^[1]

Когато поехме курс на североизток от островите Кроцети, попаднахме сред обширни области от брит, ситното жълто вещество, което е главна храна на същинския кит. То се полюляваше на цели мили край нас, сякаш плавахме сред безбрежни ниви от зрели златисти жита.

На втория ден видяхме голям брой същински китове, които не се страхуваха от нападението на спермацетов китоловен кораб като „Пекод“ и плуваха лениво с отворени уста из брита, който се полепваше по трептящите ресни на чудната венецианска завеса в устата им, а оцежданата по този начин вода се стичаше по устната. Като ранобудни косачи, които замахват бавно и старателно с коси из мократа висока трева на мочурести ливади, тези чудовища плуваха със странен, свистящ, рязък звук, оставяйки зад себе си откоси в жълтото море^[2].

Но нищо друго освен шума от врязването в брита при плуването им не напомняше косачи. Гледани от върха на мачтата, особено когато са се спрели на едно място, огромните им черни фигури приличаха най-вече на безжизнени скали. И както в големите ловни области на Индия чужденецът може да види понякога отдалеко налягали слонове, без да ги познае, вземайки ги за голи черни възвишения, тъй и човек, който вижда за първи път морските левиатани, може да не ги познае. А дори когато най-после ги познаете, невероятната им големина ще ви попречи да повярвате, че такива великани могат да имат инстинкти като кучето или коня.

Всъщност човек едва ли може да гледа жителите на морските бездни със същите чувства, с които гледа сухоземните. Защото, макар някои стари естественици да твърдят, че всяко сухоземно животно произлиза от съответен вид в морето, и макар, общо взето, това да е възможно, когато стигнем до отделни видове, къде например ще намерите в океана риба, която да отговаря по разумната си вярност на кучето? Само за проклетата акула може да се каже, че има в известно отношение сравнителна прилика с него.

Но макар сухоземните жители изобщо да гледат обитателите на моретата с неизразимо недружелюбни и неприязнени чувства; макар морето да е за нас вечна terra incognita и Колумб да е плавал над безброй непознати светове, преди да открие земния западен свят; макар по всяка вероятност най-ужасното от всички човешки нещастия да постига ония десетки и стотици хиляди, които загиват под водата; макар и най-краткият размисъл да ни убеди, че колкото дребничкият човек и да се перчи със своето знание и умение и колкото това знание и умение да се увеличава в благосклонното бъдеще, все пак завинаги, до второ пришествие, морето ще го напада и умъртвява, като превръща в прах най-внушителните и здрави кораби, които той ще построи; въпреки всичко това поради непрекъснатото повторение на тези впечатления човек е загубил първоначалното си чувство на ужас от морето.

Известно е, че първата лодка, за която знаем, е плавала над океана, погълнал с португалска отмъстителност цял свят, без да остави ни една вдовица. Същият океан се вълнува и до днес; същият океан е погълнал нещастните кораби миналата година. Да, глупави хора, Ноевият потоп не е свършил още, той залива и до днес две трети от белия свят.

Каква е разликата между морето и сушата, та чудесата по нея не са чудеса и в него? Свръхестествен ужас обзел някога евреите, когато твърдата земя се разтворила под краката на Кора и дружината му и ги погълнала навеки; и няма ден в наше време, в който слънцето да е залязло, без живото море да е погълнало както някога и кораби, и екипажи.

Морето е враг обаче не само за човека, който му е чужд, но и за собствените си чада; то е по-зло от персийския стопанин, убил своите гости, и не щади дори тия същества, които само е родило. Като дива тигрица, която при премятанията си в джунглите смазва собствените си рожби, морето захвърля върху скалите и най-едрите китове, оставяйки ги там редом с разбити корабни отломки. Никаква чужда милост и сила нямат власт над него. Задъхан и пухтящ като обезумял боен жребец, загубил ездача си, волният океан се разлива по цялото земно кълбо.

Спомнете си коварството на морето; най-страшните негови обитатели се плъзгат обикновено невидими под водата, скрити вероломно под прелестни лазурни багри. Спомнете си сатанинския блясък и красота на много от най-безсъвестните му племена, например прелестната, изящна форма на много видове акули. Спомнете си всеобщото взаимоизяждане в морето — всички негови обитатели се дебнат едни други във вечна война, откакто свят светува.

Спомнете си всичко това, обърнете се към зелената, мила и кротка суша, погледнете и двете и кажете намирате ли някакво странно подобие на тях в себе си. Защото както страхотният океан обгражда зелената суша, така и в душата на човека се намира един островен Таити, изпълнен с радост и покой и заобиколен от всички ужаси на полупознатия живот. Бог да те пази! Не се отделяй от този остров, защото после не ще можеш да се върнеш в него!