Томас Ман
Буденброкови (96) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Въпросът с коремния тиф стои така:

Човек усеща, че в него се заражда някакво душевно угнетение, което бързо се задълбочава и се превръща в немощно отчаяние. В същото време го обзема физическа отпадналост, която се разпростира не само върху мускулите и сухожилията, а и върху функциите на всички вътрешни органи, особено върху тая на стомаха, който с погнуса отказва да поема храна. Нуждата от сън е много голяма, но въпреки пределната умора сънят е неспокоен, повърхностен, плах и безотраден. Мозъкът боли; той е затънен и притеснен, сякаш обвит от мъгли и пропит от замайване. В цялото тяло се е загнездила някаква неопределена болка. Сегиз-тогиз, без какъвто и да било особен повод, от носа тече кръв. Това е интродукцията.

После се явява силен пристъп от студени тръпки, който разтърсва цялото тяло и мята вихрено зъбите едни срещу други — знак, че започва треската, която веднага достига най-високи градуси. По кожата на гърдите и на корема се забелязват единични, големи колкото лещени зърна червени петънца, които чрез натискане с пръст могат да бъдат отстранени, но веднага се появяват отново. Пулсът беснее, стига до сто удара в минута. Така, при телесна температура от четиридесет градуса, изтича първата седмица.

През втората седмица няма вече главоболие и болки по цялата снага; в замяна обаче се е усилило значително замайването и ушите пищят и бучат така, че човек просто започва да недочува. Изражението на лицето става глуповато: устата стои отворена, очите са замъглена и безучастни. Съзнанието е помътено; болният изпитва голяма нужда от сън и често изпада в някаква оловно-тежка унесеност, без действително да заспи. Междувременно стаята се изпълва с неговите бълнувания, с гласното му възбудено фантазиране. Неговата отпуснатост и безпомощност са се повишили до противна нечистоплътност. Венците, зъбите и езикът му са покрити с някаква възчерна маса, която е извор на зловоние. Той лежи неподвижно по гръб с подут корем. Хлътнал е в леглото и коленете стоят разкрачени. Всичко в него работи забързано, бегом, повърхностно — както дишането му, така и пулсът, който прави в една минута около сто и двайсет бегли, тръпни удара. Клепките са полуспуснати и страните не пламтят алено от треската, както в началото, а имат някаква синкава окраска. Големите колкото лещени зърна червени петънца по гърдите и корема са се умножили. Температурата на тялото е повишена до четиридесет и един градуса.

През третата седмица слабостта достига връхната си точка. Гласните бълнувания са секнали и никой не може да каже дали духът на болния е потънал в празна нощ или — чужд и отвърнат от състоянието на тялото — витае в далечни, дълбоки, мирни сънища, отгдето до нас не идва ни звук, ни знак. Тялото лежи в безгранична безчувственост. Това е решителният час.

У някои индивиди диагнозата е затруднена от известни обстоятелства. Да си представим например че началните симптоми на болестта — общо неразположение, отпадналост, липса на апетит, неспокоен сън, главоболие, — както обикновено, са били налице, когато пациентът още се е разхождал напълно здрав и е изпълвал с надежди близките си. Да си представим дори, че тия симптоми, макар внезапно да са се засилили, не правят впечатление на нещо извънредно. Един способен лекар със солидни познания като например — ако трябва да назовем име — доктор Лангхалс, красивия доктор Лангхалс с малките, покрити с черни косми ръце, все пак ще бъде в състояние да каже точно за какво се касае; пък и появата на фаталните червени петънца по гърдите и корема дава пълна сигурност. Той ще знае какви мерки трябва да вземе, какви средства да приложи. Ще се погрижи болничната стая да бъде колкото е възможно по-голяма, да се проветрява често, температурата й да не надвишава седемнадесет градуса. Ще настоява за крайна чистота и ще се стреми чрез постоянно пререждане на леглото да предотврати, докато това е възможно — в някои случаи то не е възможно за дълго време, — „протриването“ на кожата. Ще нареди постоянно почистване на устната кухина с мокро парцалче; що се отнася до лекарствата, ще си послужи със смес от йод и калиев йодат, ще предпише хинин и антипирин, но преди всичко — ще определи крайно лека и крайно укрепителна диета, тъй като стомахът и червата са тежко засегнати. Ще се бори срещу изтощителната треска посредством бани, бани на цялото тяло, в които болният трябва да бъде поставян често, през два часа, непрекъснато денем и нощем, като водата се изстудява бавно от долния край на ваната. И ще каже след всяка баня веднага да му се дава нещо укрепително и възбудително — коняк, дори шампанско.

Но всички тия средства той употребява съвсем напосоки, за всеки случай, ако те изобщо могат да имат някакво действие, тъй като не знае дали тяхното прилагане не е лишено от всякаква полза, смисъл и цел. Защото едно не знае той, по отношение на един въпрос се лута опипом в мрак, стои в пълна нерешителност над едно „или-или“ чак до третата седмица, до кризата и изхода. Той не знае дали болестта, наречена от него „тиф“, в дадения случай означава незначително нещастие, неприятна последица на инфекция, която можеше негли да бъде избягната и на която трябва да се противодействува със средствата на науката… или е просто форма на унищожение, одеяние на смъртта, която спокойно би могла да се яви и под друга маска и против която няма лек.

Въпросът с коремния тиф стои така:

Животът ще отправи ясен и насърчителен зов в далечните трескави сънища, в жаркия унес на болния. Твърд и бодър, този зов ще достигне неговия дух по неведомия, зноен път, по който върви и който води към сянка, хладина и покой. Човекът ще се ослуша, ще долови тоя ясен, игрив, малко ироничен зов да се обърне и да поеме назад — зов, дошъл от ония предели, които той е оставил далеко зад себе си и вече е забравил. Ако тогава в него се надигне буйно съзнанието, че от малодушие не е изпълнил дълга си, и ако го обземе чувство на срам, на обновена енергия, на смелост и радост, на обич и свързаност с това присмехулно, пъстро и брутално гъмжило зад него — той ще се върне и ще живее, колкото далече и да е стигнал по тоя неведом, зноен път. Но ако, когато чуе зова на живота, изтръпне от страх и погнуса, ако този спомен, този весел, предизвикателен зов го накара да поклати отрицателно глава, да простре в отбрана ръка зад себе и да затича напред по пътя, разкрил му се за бягство… тогава е ясно, че ще умре.