Томас Ман
Буденброкови (87) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

От няколко години насам Буденброкови бяха отвикнали от по-далечните летни пътешествия, които някога им бяха обичайни. Дори когато миналата пролет сенаторшата изяви желание да навести стария си баща в Амстердам и след толкова дълго време да изсвири отново на цигулка два-три дуета с него, нейният съпруг даде съгласието си по един доста лаконичен начин. Но остана като правило, главно заради здравето на Хано, Герда, детето и госпожица Юнгман да прекарват всяка година лятната ваканция в курортния хотел на Травемюнде.

Лятна ваканция на море! Можеше ли някой нашир и надлъж да разбере какво щастие означаваше това? След мудното и изпълнено с грижи еднообразие на безчислените учебни дни в продължение на четири седмици да се отдадеш на спокойно и безгрижно уединение, наситено с миризмата на водорасли и плискането на кроткия прибой… Четири седмици! Време, което в началото му се струваше необгледно и неизмерно, за което беше невъзможно да се повярва, че ще свърши, и бе скверна грубост да се говори за неговия край. Малкият Йохан не разбираше никога как един или друг учител насилваше сам себе си в края на учебната годила да изпусне велегласно израз като следния:

— Оттук ще продължим след ваканцията и ще минем на това и това.

След ваканцията! Изглеждаше, че този непонятен господин в излъскан камгарнов жакет дори се радваше! След ваканцията! Гледай го ти какво му дошло на ума! Тъй чудесно далече в сивия безкрай беше изчезнало всичко, което лежеше отвъд тия четири седмици!

Настаниха се в една от двете швейцарски къщи, които, свързани с тясна междинна постройка, образуваха права линия със сладкарницата и главното здание на курортния хотел. Какво събуждане първата заран, след като предишния ден показването на свидетелството беше криво-ляво минало и благополучно завършено пътуването в натоварения файтон! Стресна го някакво неопределено чувство на щастие, което се надигна в тялото му и накара сърцето му да се свие. Той отвори очи и обгърна с жаден и блажен поглед старофранконските мебели на спретнатата малка стая. Изтече една секунда на сънно-шеметно, блажено недоумение. И после се сети, че беше в Травемюнде, за четири безкрайни седмици в Травемюнде! Не помръдна. Лежеше мирно по гръб в тясното, жълто дървено легло, овехтелите чаршафи на което бяха извънредно тънки и меки, затваряше сегиз-тогиз отново очите си и чувствуваше как гърдите му потръпваха от щастие и възбуда с дълбоки, бавни дихания.

Стаята тънеше в жълтеникавата дневна светлина, която струеше вече през нашарения на ивици транспарант, обаче всъде наоколо беше тихо. Ида Юнгман и мама сигурно още спяха. Не се чуваше нищо, освен равномерния и мирен шум, произвеждан от един слуга, който равнеше с гребло чакъла по градинските алеи, и бръмченето на една муха зад транспаранта, заблъскала се упорито в стъклото на прозореца и сянката й се стрелкаше в дълги начупени линии по платното… Тишина! Самотният шум на греблото и еднообразното бръмчене! И този кротко оживен покой изпълни тутакси малкия Йохан с прекрасното чувство на онова мирно, ненарушимо и изискано уединение на морските бани, което той обичаше повече от всичко друго. Хвала на бога! Тук не можеше да дойде нито един от хората в излъскани камгарнови жакети, които на земята бяха застъпници на тройното правило и граматиката, защото тук беше доста скъпо…

Внезапно бликнала радост го накара да скочи от леглото и да изтича бос до прозореца. Той дигна транспаранта, отвори едното крило, като дръпна боядисаната с бял лак кука, и погледна подир мухата, полетяла над покритите с чакъл алеи и лехите с рози в градината. Музикалният павилион, обраснал в полукръг с чемшир, стоеше още празен и притихнал пред сградите на хотела. „Маяковото поле“, което носеше името си от маяка, извишил се негде отдясно, се разстилаше далеко под белезникаво прибуленото небе, докато ниската му трева, разкъсана от петна гола земя, преминеше във висока и твърда крайбрежна растителност, а накрая в пясък там, гдето се виждаха редиците от малки дървени частни павилиони и плетени столове, всички обърнати към морето. И морето се ширеше там в покой и утринен зрак на зелени и сини, гладки и къдрави ивици, а между червено боядисаните шамандури, които бележеха водния път, от Копенхаген пристигаше параход; сега обаче не беше необходимо да се знае дали името му е „Наяда“ или „Фридерика Йовердик“. И Хано Буденброк пое отново дълбоко и с тиха наслада уханния повей, изпращан му от морето, и го поздрави нежно с очи, изпрати му безмълвен, благодарствен и сърдечен привет.

И после започна денят, първият от тия скъдно отмерени двадесет и осем дни, които отначало изглеждаха като вечно блаженство и се топяха тъй бързо, щом минеха първите няколко… Закусваха на балкона или под големия див кестен долу на детското игрище, гдето беше закачена голяма люлка. И всичко — миризмата, която лъхаше от набърже изпраната покривка, когато келнерът я разстилаше върху масата, салфетките от тънка хартия, необичайният хляб, обстоятелството, че тук ядяха яйца не като у дома с костени, а с обикновени чайни лъжички и от метални чашки, — всичко възхищаваше малкия Йохан.

И всичко, което следваше, беше подредено свободно и леко — един чудно безделен и приятен живот, който течеше без смутове и грижи: това предипладне на плажа, докато горе курортният оркестър изпълняваше утринната си програма, това лежане и почиване пред плетения стол, това нежно и мечтателно играене с мекия пясък, който не цапа, това незатруднено и безболезнено реене и унасяне на очите над зелената и синя безкрайност, от която волно и безпрепятствено с кротко свистене се носеше насам могъщ, свеж, буен и дивно ухаещ полъх, който обвиваше ушите и предизвикваше приятно замайване, лек шемет, гдето беззвучно и блажено потъваше чувството за време и пространство и за всичко ограничено… После къпането, което беше много по-приятно, отколкото в къпалнята на господин Асмусен, защото тук нямаше „жабуняк“, светлозелената, кристално бистра вода се пенеше надалеко, когато я разбъркваше човек; вместо плъзгави дъски, стъпалата газеха меко, леко набраздено пясъчно дъно; най-сетне и синовете на консул Хагенщрьом бяха далеч, много далеч оттук — в Норвегия, или в Тирол. Консулът обичаше през лятото да предприема по-далечни пътешествия — и значи: защо не, нали?… Една разходка за загряване покрай брега до „Камъка на чайките“ или „Морския храм“, втора закуска в плетения стол на плажа — и наставаше часът, когато трябваше да се качат в стаите си и да отпочинат един час, преди да се облекат за table d’hôte. Тази table d’hôte беше забавна, защото морските бани процъфтяваха. Много хора, приятелски семейства на Буденброкови, хамбургчани, дори посетители от Англия и Русия пълнеха голямата зала на курортния хотел. На малка масичка един господин в черно облекло насипваше тържествено супата от лъскав сребърен супник, поднасяха четири блюда, всяко от които беше по-вкусно, по-дъхаво или най-малкото приготвено някак по-различно, отколкото у дома, на много места по дългите трапези пиеха шампанско. Често от града идваха отделни господа, които през цялата седмица не можеха да се откъснат от работата си, за да се поразсеят и след ядене да позавъртят рулетката: консул Петер Дьолман, който беше оставил дъщеря си у дома и гръмогласно разказваше на долнонемски диалект такива безсрамни историйки, че хамбургските дами от смях започваха да кашлят и молеха за една минута почивка, сенатор доктор Кремер, старият директор на полицията, чичо Кристиан и неговият приятел от ученически години сенатор Гизеке, който също идеше без семейството си и плащаше всичко за Кристиан Буденброк. По-късно, докато възрастните пиеха кафе под тентата на сладкарницата, Хано седеше неуморно на един стол пред стъпалата на павилиона и слушаше музиката. Бяха се погрижили и за следобеда. В градината имаше стрелбище, а надясно от швейцарските къщи се намираха оборите с коне, магарета и крави, млякото на които пиеха надвечер още топло, разпенено и дъхаво. Можеха да се разходят до градчето по „Предната редица“, оттам можеха да отидат с лодка до „Привала“, гдето по брега се намираше янтар, можеха да играят крокет на детското игрище или да седнат на някоя пейка на залесения хълм, който се издигаше зад хотела и гдето беше окачена голямата камбана за повикване на table d’hôte, и Ида Юнгман да му почете нещо на глас… И все пак най-разумното беше винаги да се върнеш край морето и в полуздрача, обърнал лице към открития хоризонт, да седиш отпред на кея, да махаш с кърпичката си на големите параходи, които се плъзгаха край тебе, и да слушаш как дребните вълни се плискаха с леко бърборене о каменните блокове и целият простор наоколо беше изпълнен от това кротко и величаво бучене, което шепнеше благодушно на малкия Йохан и го увещаваше да затвори в неизказано доволство очите си. Но после Ида Юнгман казваше:

— Хайде, Ханохен, трябва да си вървим! Време е за вечеря. Ще умреш, ако речеш да заспиш тука…

С какво успокоено, задоволено и благотворно редовно биещо сърце се връщаше той всеки път от морето! След като вечеряше с мляко или черна бира в стаята си, защото майка му се хранеше по-късно в стъклената веранда на курортния хотел сред голяма компания, той си лягаше пак между изтънелите чаршафи на леглото и заспиваше веднага, без всякакъв страх и трепет, под мирните и пълни удари на задоволеното сърце и приглушения ритъм на вечерния концерт.

В неделя, като неколцина други господа, задържани през седмицата от работата си в града, сенаторът пристигаше при домашните си и оставаше до понеделник сутринта. Но малкият Йохан не обичаше много тия недели, макар че на table d’hôte сервираха сладолед и шампанско, макар че устройваха езда на магарета и разходки с платноходи навътре в морето. Спокойствието и уединението на баните беше нарушено. Цяла тълпа хора от града, чието място съвсем не беше тук — „еднодневки от доброто средно съсловие“, както с благосклонно пренебрежение ги наричаше Ида Юнгман, — загъмжаваше след пладне из градината и по плажа, за да пие кафе, да слуша музика, да се къпе. Хано с най-голямо удоволствие би се затворил в стаята, за да изчака отлива на тия празнично натруфени размирници. Да, той се радваше, когато в понеделник всичко отново тръгваше по старите релси, когато се махнеха и бащините очи, тези очи, които цели шест дни бяха далеко от него и които — той прекрасно бе почувствувал това — през целия неделен ден бяха го гледали отново критично и изпитателно.

Минаха четиринадесет дни, но Хано си казваше и твърдеше пред всекиго, който беше наклонен да го слуша, че останалото дреме щяло да бъде дълго като есенната ваканция. Уви, тази утеха беше измамна, защото, стигнал връхната точка на ваканцията, Хано вече слизаше и се приближаваше към края; приближаваше се бързо, тъй ужасно бързо към него, че ако би могъл, би се вкопчил във всеки отделен час, за да не му позволи да отлети, и би забавил всяко свое вдъхване на морски въздух, за да не пропилее с немара цялото си щастие.

Ала времето течеше неудържимо в смяната на дъжд и слънчев зрак, вятър откъм морето и откъм сушата, неподвижен, натежал зной и грохотни бури, които не можеха да надвият водата и като че нямаха намерение да секнат. Имаше дни, когато североизточният вятър връхлиташе залива с черно-зелени водни маси, които покриваха плажа с водорасли, миди и медузи, и застрашаваше павилионите. Тогава мътното разбунено море беше покрито надлъж и нашир с пяна. Високи, могъщи вълни се валяха с неумолимо и страхотно спокойствие към брега, навеждаха се величествено, закръгляха се с тъмнозелен метален блясък и рухваха с вой, трясък, съскане и гръм върху пясъка. Имаше други дни, когато западният вятър тласкаше морето назад и го отблъскваше тъй далеко, че гиздаво накъдреното дъно се откриваше далече навътре и навсякъде се виждаха голи пясъчни наноси; в същото време заваляваше пороен дъжд, небето, земята и водата се сливаха в едно, буйният вятър налиташе върху дъжда и го блъскаше така срещу стъклата на прозорците, че по тях се стичаха не капки, а ручейчета и те ставаха непрозрачни. Тогава Хано обикновено се въртеше в голямата зала на хотела около малкото пиано, което беше доста пораздрънкано от валсовете и шотландския танц, свирени на вечеринките, та на него не се импровизираше така благозвучно, както у дома на рояла, но все пак с неговия сподавен и глух тон можеха да се постигнат забавни ефекти. И отново наставаха други дни, сини, съвсем безветрени и душно топли дни, когато сините мухи бръмчаха в слънцето над „Маяковото поле“ и морето се разстилаше безмълвно, лъскаво като огледало, бездиханно и неподвижно. И когато останаха още три дни, Хано си казваше и обясняваше на всекиго, че това време щяло да бъде дълго като ваканцията по Петдесетница. Но колкото неуязвима и да беше тази сметка, той самият не й вярваше и в сърцето му отдавна и властно бе се надигнало съзнанието, че все пак човекът в излъскания камгарнов жакет е бил прав, че все пак четирите седмици ще имат край и че все пак ще продължат оттам, гдето бяха спрели, и ще минат на това и това…

Натовареният файтон опря пред курортния хотел — денят на отпътуването беше настанал. Рано сутринта Хано каза сбогом на морето и на плажа, сега каза сбогом и на келнерите, които получиха пари за почерпка, на музикалния павилион, на лехите с рози и на всички летни дни. И след това файтонът потегли край поклоните на хотелския персонал.

Той мина по алеята, която водеше към градчето, и затрополи по „Предната редица“. Хано притисна глава в ъгъла и се загледа през прозореца. На задната седалка срещу него седеше с ведри очи, беловласа и кокалеста Ида Юнгман. Утринното небе беше белезникаво забулено. Трава се диплеше на лежи вълни, които бягаха бързо пред вятъра. Сегиз-тогиз по стъклата чукаха дъждовни капки. В края на „Предната редица“ хората седяха пред пътните врати и кърпеха мрежи; доприпкаха боси деца и се загледаха любопитно подир файтона. Те оставаха тук…

Когато задминаха последните къщи, Хано се наведе напред, за да види за сетен път маяка, после пак се облегна назад и затвори очи.

— Идущата година пак, Ханохен — каза Ида Юнгман с дълбок утешителен глас.

Но тъкмо тези думи накараха брадичката му да затрепери и да бликнат сълзите, набрали се под дългите му мигли.

Лицето и ръцете му бяха позагорели от морския въздух, по ако с това летуване на море целяха да го направят по-як, по-енергичен, по-бодър и по-устойчив, те бяха окаяно сбъркали — тази безнадеждна истина го изпълваше всецяло. Благодарение на тия четири седмици, прекарани в съкровено празнично настроение и покой край морето, той бе станал още по-мекошав, по-разглезен, по-мечтателен и по-чувствителен от преди и още по-неспособен да остане храбър, като си спомнеше за тройното правило на господин Титге, или да не изпадне в пълно малодушие при мисълта за запаметяването на исторически дати и граматически правила, за отчаяното, лекомислено захвърляне на книгите и дълбокия сън, който го спасяваше от всичко, за страха на следващия ден и преди часовете, за несполуките, за враждебно настроените Хагенщрьомови и за изискванията, които баща му предявяваше към него.

Но после утринното пътуване го поразведри — колелетата летяха по пълните с вода коловози на шосето и птичките чуруликаха. Той си спомни за Кай и предстоящата среща с него, за господен Пфюл, за часовете по пиано, за рояла и хармониума. Впрочем утре беше неделя, а и първият учебен ден в понеделник още не криеше някакви опасности. Ах, усещаше още малко пясък от плажа в обувките си с копчета… ще помоли стария Гроблебен, който ги почистваше, да не го изсипва. Нищо! Нека всичко започне отново — камгарновите жакети, Хагенщрьомови и другото. Той имаше нещо, което го утешаваше. Щеше да си спомня за морето и за приморската градина всеки път, когато всичко отново се струпа на главата му… и една съвсем бегла мисъл за шума, с който вечер в тишината малките вълни, дошли отдалеко, от потъналите в тайнствен сън далнини, се плискаха о каменния кей — тази мисъл ще го успокоява, ще го направи неуязвим от каквито и да било житейски гадости…

После стигнаха до сала, стигнаха Израелдорфската алея, Ерусалимския хълм, Крепостното поле. Файтонът мина през Крепостната порта, до която отдясно се издигаха степите на затвора, гдето се намираше чичо Вайншенк, затрополи по „Бургщрасе“ и по „Коберг“, понесе се по „Брайтещрасе“ и се спусна със затегнати спирачки по много стръмната „Фишергрубе“. Ето я червената фасада с еркера и белите кариатиди; и когато се озоваха от знойната по пладне улица в хладината на каменната площадка, от кантората с перо в ръката излезе сенаторът да им каже добре дошли.

И полека-лека, сдържал сълзите си, малкият Йохан свикна отново с мисълта, че е далеко от морето, свикна да се плаши и чудовищно да се отегчава, да очаква нападенията на Хагенщрьомови и да се утешава с Кай, господин Пфюл и музиката.

Веднага щом го видяха, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и леля Клотилда го попитаха как ли ще се чувствува на училище след ваканцията. Те зададоха тоя въпрос със закачливо смигане, което го уверяваше в тяхното спокойно съчувствие към неговото положение, и с онова своеобразно високомерие на възрастните, което се отнася колкото е възможно по-шеговито и по-повърхностно към всичко детско. Но Хано отговори твърдо на тия въпроси.

Три или четири дни след завръщането в града на „Фишергрубе“ се яви домашният лекар доктор Лангхалс, за да установи въздействието на морския въздух. След една доста дълга конференция със сенаторшата доведоха Хано, който се съблече до пояса и се подложи на обстойно изследване — status praesens^[1], както каза доктор Лангхалс, като оглеждаше ноктите си. Той прегледа слабата мускулатура на Хано, широчината на гърдите му и функцията на сърцето му, разпита за всички негови житейски прояви, взе накрая с игла и спринцовка капка кръв от слабата ръка на Хано, за да я анализира вкъщи, и изобщо пак не изглеждаше много доволен.

— Доста сме почернели — каза той, като прегърна изправения пред него Хано, сложи мъничката си, покрита с черни косми ръка върху рамото му и дигна очи към сенаторшата и госпожица Юнгман, — но лицето ни все още е начумерено.

— Тъгува за морето — забеляза Герда Буденброк.

— Тъй, тъй… Значи, хубаво ти е там? — попита доктор Лангхалс, като погледна със суетните си очи малкия Йохан в лицето.

Хано промени цвета на лицето си. Какво означаваше този въпрос, на който доктор Лангхалс явно очакваше отговор? В него се надигна безумна и фантастична надежда, подхранвана от мечтателното убеждение, че напук на всички камгарнови хора по света пред бога няма нищо невъзможно.

— Да — промълви той, вперил в доктора разширените си очи.

Но доктор Лангхалс нямаше нищо особено пред вид, като зададе тоя въпрос.

— Тъй… Действието на баните и на чистия въздух ще проличи по-късно… ще проличи по-късно! — каза той, като потупа малкия Йохан по рамото, отстрани го от себе си и кимна на сенаторшата и на Ида Юнгман.

Беше самоувереното, благосклонно и насърчително кимване на многоучен лекар, когото гледат плахо в очите и в устата. После стана и приключи консултацията.

Хано се нуждаеше от съчувствие към мъката му по морето, към тая рана, която заздравяваше тъй бавно и отново започваше да пари и да кърви от всяка незначителна суровост на всекидневието; това искрено съчувствие той намери у леля Антония, която слушаше с явно удоволствие разказите му за живота в Травемюнде и откликваше живо и сърдечно на неговите жарки славословия.

— Да, Хано — каза тя, — истината не може да се скрие: Травемюнде е прекрасно място. Знаеш ли, докато кракът ми стъпи в гроба, ще си спомням с радост за летните седмици, които веднъж прекарах там като младо, глупаво момиче. Живеех у хора, които ми бяха мили и които, както изглеждаше, също бяха привързани към мене, защото по онова време аз бях хубавичка лудетина… сега съм стара жена и мога да го призная… и бях почти винаги в чудесно настроение. Длъжна съм да ти кажа, че те бяха почтени хора: искрени, добродушни, праволинейни и освен това тъй умни, учени и възторжени, каквито по-късно в живота си никога не срещнах. Да, общуването ми с тях беше извънредно интересно. Що се касае за възгледи и знания, аз научих там много за през целия си живот и ако не беше се случило друго, знаеш, разни събития… с едва дума, такъв е животът… Аз, глупачката, можех да спечеля от всичко това. Да ти кажа ли колко глупава бях тогава? Исках да извадя пъстрите звезди от медузите. Занесох цяла купчина медузи в кърпичката си у дома и грижливо ти сложих на слънце на балкона, за да се изпарят… Звездите трябваше да останат, нали? Да, добре… Но когато отидох да проверя, намерих едно доста голямо морско петно. Миришеше само малко на гнили морски водорасли…