Томас Ман
Буденброкови (9) (Упадък на едно семейство)

Глава девета

Беше станало доста късно, близо единадесет часа, когато гостите, събрали се още веднъж в стаята с пейзажите, понечиха почти едновременно да си вървят. След като всички й целунаха ръка, консулшата веднага се качи горе в стаите си, за да навиди болния Кристиан, като предостави на мамзел Юнгман надзора над прислужничките при разтребване на съдовете; мадам Антоанета се оттегли в мецанина, а консулът изпрати гостите надолу по стълбата и през преддверието чак до пътната врата на улицата.

Остър вятър шибаше дъжда косо надолу. Старите Крьогерови, увити в дебели кожени палта, се мушнаха бързо-бързо във величествения си екипаж, който отдавна ги чакаше. Неспокойно трепкаше жълтата светлина на маслените лампи, закрепени на железни върлини пред къщата, а по-долу закачени на дебели вериги, обтегнати над улицата. Тук-там къщите с пристройки излизаха на самата улица, която се спускаше стръмно към река Трава; пред някои имаше площадки или пейки. Между неравните камъни на настилката беше поникнала трева, която сега беше влажна. Църквата „Света Богородица“ лежеше забулена изцяло в сянка, тъмнина и дъжд.

— Мерси — каза Лебрехт Крьогер и стисна ръка на консула, застанал до колата. — Мерси, Жан! Чудесно беше!

После вратцата хлопна и екипажът затрополи. Пастор Вундерлих и посредникът Гретйенс също поблагодариха и си тръгнаха. Господин Кьопен, облечен в палто с петоредна пелерина, с широкопол сив цилиндър на главата, хванал под ръка дебелата си съпруга, каза с най-добряшкия си бас:

— Легнощ, Буденброк! Хай прибирай се вътре да не изстинеш. Много благодарим. Отколе не бях ял така… Значи, мойто червено по четири марки ти допада, а? Още веднъж легнощ…

Съпружеската двойка тръгна заедно с консул Крьогер и семейството му към реката, а сенатор Лангхалс, доктор Грабо и Жан-Жак Хофстеде поеха в срещуположна посока…

Консул Буденброк, мушнал ръце в джобовете на светлия си панталон, малко зъзнещ в сукнения си жакет, стоеше на няколко крачки пред пътната врата и се ослушваше в стъпките, които заглъхваха по безлюдните, мокри и мътно осветени улици. После се обърна и погледна нагоре по сивата островърха фасада на къщата. Очите му се спряха на девиза, издълбан със старинни букви над входа: „Dominus providebit^[1]“. Като поприведе глава, той влезе и заключи грижливо тежката, скърцаща пътна врата. После пусна да щракне ключалката на вратата за антрето и тръгна бавно през кънтящото преддверие. Попита готвачката, която слизаше по стълбата с поднос, отрупан със звънтящи чаши:

— Где е господарят, Трина?

— В трапезарията, господин консуле…

Лицето й стана червено като ръцете, защото тя беше от село и изпадаше лесно в смущение.

Той се качи горе и още в тъмната колонна зала посегна с ръка към вътрешния джоб, гдето шумолеше хартията. После влезе в трапезарията, там в един ъгъл на канделабъра още горяха остатъци от свещи и осветяваха разтребената маса. Възкиселата миризма на лучения сос виснеше упорито във въздуха.

В дъното пред прозорците се разхождаше бавно напред-назад Йохан Буденброк-стари, сложил ръце на кръста си.