Томас Ман
Буденброкови (46) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Шефът на фирмата „Йохан Буденброк“ бе измерил своя брат с дълъг, изпитателен поглед веднага след пристигането му, а през първите дни бе го наблюдавал съвсем неочебийно и между другото, след това любопитството му изглеждаше задоволено и мнението му съставено, ала по неговото спокойно и дискретно лице не можеше да се прочете никаква преценка. В средата на семейството той му говореше с безразличен тон за безразлични неща и се забавляваше наравно с другите, когато Кристиан даваше някое представление.

След около една седмица той му каза:

— И така, ние ще работим заедно, момчето ми… Доколкото зная, ти си съгласен с маминото желание, нали?… Хм, както знаеш, Маркус стана мой съдружник срещу такъв дял от печалбата или загубата, който отговаря на внесения от него капитал. Аз мисля, че ти външно като мой брат трябва да заемеш неговото предишно място, длъжността прокурист… поне репрезентативно… Що се отнася до работата ти, не зная доколко си напреднал в търговските си познания. Струва ми се, че досега си безделничил малко, а?… На всеки случай английската кореспонденция ще ти допадне най-много… След това обаче трябва да те помоля за едно нещо, драги! В качеството си брат на шефа естествено ти наистина ще заемаш едно много добро положение между останалите чиновници… Но не е необходимо да ти казвам, че ще им внушиш много повече уважение, като се изравниш с тях и изпълняваш енергично своя дълг, отколкото ако използуват предимствата си и си позволяваш свободи. Значи, ще спазваш работното време и външните форми, нали?

И после той му направи едно предложение относно прокурата, което Кристиан прие, без да мисли и без да се пазари — със смутено и разсеяно изражение, което свидетелствуваше за много слаба алчност и за ревностно желание въпросът да бъде приключен по-бърже.

На следния ден Томас го въведе в канторите и така започна Кристиановата дейност в служба на старата фирма.

След смъртта на консула работите бяха поели отново своя непрекъснат и солиден ход — но скоро пролича, че откак Томас Буденброк взе юздите в ръцете си, в предприятието започна да владее по-творчески, по-свеж и по-предприемчив дух. Дръзваха от време на време по-едри сделки, от време на време засилваха и използуваха с повишено самочувство кредита на фирмата, който при бившата управа беше всъщност само понятие, теория, лукс… На борсата господата си кимаха един другиму:

— Буденброк иска да печели пари с и с-ие — говореха те.

Но все пак бяха много доволни, че Томас трябваше да влачи подире си препочтения господин Фридрих Вилхелм Маркус като оловна топка, вързана за крака му. Влиянието на господин Маркус забавяше хода на работата. Той поглаждаше грижливо с два пръста мустаците си, подреждаше с педантична любов към реда принадлежностите за писане и чашата с вода, която стоеше винаги на писалището му, изпитваше с разсеяно изражение на лицето всяка работа от няколко страни и имаше навик да излиза пет-шест пъти през работно време на двора и в пералнята, гдето слагаше цялата си глава под струята на чешмата и по тоя начин се ободряваше.

— Двамата се допълват — говореха помежду си шефовете на по-едрите търговски къщи, например консул Хунеус на консул Кистенмакер; моряците и складовите работници, а така също дребнобуржоазните семейства повтаряха това мнение, защото градът се интересуваше как ли младият Буденброк ще „хване в ръце работата“… Господин Щут от „Глокенгисерщрасе“ също каза на жена си, която се движеше във висшите кръгове:

— Двамата се допълват чудесно, мога да си представя?

Обаче „личността“ в предприятието беше все пак по-младият от двамата съдружници — в това нямаше никакво съмнение. То проличаваше още в обстоятелството, че тъкмо той умееше да общува със служещите във фирмата, с капитаните на корабите, с ръководителите на складовете, с коларите и складовите работници. Той говореше непринудено на техния език и въпреки това се държеше на недостъпно разстояние. Ала когато господин Маркус кажеше в диалект на някой простодушен работник: „Разбрахте ли ме?“, това звучеше така напълно невъзможно, че съдружникът му, седнал срещу него от другата страна на писалището, просто започваше да се смее и това беше знак за цялата кантора да се развесели.

Томас Буденброк, преизпълнен от желание да запази и увеличи оня блясък на фирмата, който отговаряше на прежното й име, изобщо обичаше да хвърля цялата си личност във всекидневната борба за успех, защото прекрасно знаеше, че дължеше не една сделка на уверените си и елегантни обноски, на подкупващата си любезност и на ловкостта и тактичността в разговора.

— Търговецът не бива да е бюрократ! — казваше той на Стефан Кистенмакер от фирмата „Кистенмакер и син“, някогашен негов съученик, който се вслушваше във всяка дума на умствено превъзхождащия го приятел, за да я разнесе отсетне като свое собствено мнение. — За да бъдеш търговец, трябва да си личност, такъв е моят вкус. Не вярвам, че може да се извоюва голям успех, като се седи на въртеливо столче в кантората; поне на мене такъв успех не би доставил голяма радост. Успехът не иска да бъде пресмятан само на писалището. Аз винаги чувствувам потребност да дирижирам лично вървежа на работите с очи, уста и жест… да го владея с непосредственото влияние на волята си, на таланта си, на щастието си… наречи го, както щеш. Но за жалост тази лична намеса на търговеца постепенно излиза от мода… Времето върви напред, но изоставя, струва ми се, най-доброто… Съобщенията стават все по-леки, курсовете се научават все по-бързо… Рискът намалява, но с него и печалбата… Да, старите бяха по-добре. Дядо ми например, старият господин с напудрена перука и леки обувки, потеглил в кола с четири коня за Южна Германия като доставчик на пруската армия. После очаровал хората, пускал в ход способностите си и натрупал невероятно много пари, Кистенмакер!… Ах, опасявам се, че с течение на времето търговецът ще става все по-банално същество…

Така се оплакваше той понякога и затова всъщност най-любими му бяха ония сделки, които той сключваше случайно, например, когато на семейна разходка се отбиеше в някоя воденица, побъбреше с поласкания от тая чест собственик и без много да мисли, en passant^[1], в хубаво настроение сключеше изгоден договор с него… Неговият съдружник беше чужд на подобни работи.

Що се отнасяше до Кристиан, изглеждаше на първо време, че се отдава с истинско усърдие и удоволствие на дейността си, нещо повече, изглеждаше, че се чувствува изключително добре, беше доволен и в продължение на няколко дни ядеше с апетит, пушеше късата си лула и наместяше рамената си в английския жакет по начин, който изразяваше неговото удовлетворение и приятност. Сутрин той слизаше почти едновременно с Томас в кантората и сядаше до господин Маркус, косо срещу брат си, в едно подвижно кресло; и той седеше на кресло наравно с двамата шефове. Прочиташе най-напред „Известия“, като допушваше спокойно утринната си цигара. После отваряше долното долапче на писалището, наливаше си чашка стар коняк, разкършваше ръце, за да даде свобода на движенията си, казваше „хайде!“ и подлавяше в добро настроение работата си, като движеше езика между зъбите. Английските му писма бяха извънредно ловко съставени и резултатни, защото той пишеше така, както и говореше — речта му се лееше направо, неподбрано, равнодушно и без всякакво усилие.

В средата на семейството той посвоему обличаше в думи настроението, което го изпълваше.

— Търговията е все пак прекрасна, действително ощастливяваща професия! — каза той. — Солидна, невзискателна, дейна, спокойна… ей богу, аз съм роден за нея! И като вътрешен човек в предприятието, знаете ли… с една дума, чувствувам се добре като никога. Отида заранта бодър в кантората, прегледам вестника, пуша, помисля туй-онуй, радвам се, че службата ми е хубава, изпия един коняк и после поработя нещо. Дойде обед, нахраня се в семейството, почина си и отида пак на работа… Пиша… имам хубава, гладка, чиста канцеларска хартия, хубаво перо, линия, нож за рязане хартия, печат, всичко първо качество, редовно… и свършвам всичко старателно, поред, едно след друго, и накрая прибера всичко. И утре е ден. И като се качвам горе за вечеря, чувствувам се преизпълнен от задоволство… всяка клетка се чувствува доволна… ръцете се чувствуват доволни…

— Господи, Кристиан! — извика Тони. — Не ставай смешен! Ръцете се чувствуват доволни!…

— Да! Така е! Значи, не си го изпитвала? Искам да кажа… — И той се разпали от желание да изрази, да обясни това. — Знаеш, затваряш пестника си… той не е много як, защото си уморен от работата. Но не е влажен… не те ядосва… Самият пестник се чувствува добре и приятно… то е чувство на себедоволство… Можеш да седиш съвсем тихо, без да се отегчаваш…

Всички мълчаха. После Томас каза напълно равнодушно, за да потули неудоволствието си:

— Струва ми се, че човек не работи, за да… — Но се прекъсна, не повтори нищо. — Аз поне имам други цели пред очите си — добави той.

Обаче Кристиан, чиито очи шареха из стаята, не чу тия думи, защото беше се замислил, и започна тутакси да разказва някаква случка, станала във Валпарайзо, някаква афера с убийство, на която той присъствувал лично…

— Но изведнъж човекът изважда нож…

Кой знае по каква причина Томас винаги се отнасяше неодобрително към тия разкази, каквито Кристиан знаеше много и които забавляваха чудесно мадам Грюнлих; консулшата, Клара и Клотилда изпадаха в ужас, а мамзел Юнгман и Ерика слушаха със зяпнали уста. Томас обикновено подхвърляше хладни подигравателни забележки и явно даваше да се разбере какво мисли, именно че Кристиан преувеличава и лъже, което положително не беше вярно, но Кристиан разказваше вдъхновено и цветисто. Дали на Томас беше неприятно, че по-малкият му брат е скитал повече по света и видял повече от него? Или съзираше с неудоволствие в тия разкази с ножове и револвери някаква възхвала на безредието и екзотичното насилие?… Но беше несъмнено, че Кристиан нехаеше за братовото отрицателно държане към неговите разкази, той самият беше тъй всецяло погълнат от описанията си, че нямаше възможност да проверява дали те имат успех или неуспех пред другите, а когато свършеше, се оглеждаше замислено и разсеяно в стаята.

Ако изобщо отношенията, между двамата братя с течение на времето се влошиха, не Кристиан беше онзи, комуто хрумна да покаже или да таи каквато и да било вражда спрямо брат си, нито се осмели да изкаже мнение, съждение или преценка за него. Той мълчаливо и самопонятно не допускаше да се появи каквото и да било съмнение в това, че признава превъзходството, по-голямата сериозност, по-голямата способност, сръчност и достопочтеност на по-големия брат. Но точно това неограничено, равнодушно и невойнствено подчинение дразнеше Томас, защото при всеки удобен случай Кристиан стигаше с леко сърце дотам — да си придаде вид, че изобщо немари всяко превъзходство, сръчност, достопочтеност и сериозност.

Той сякаш съвсем не забелязваше, че шефът на фирмата го гледаше все повече и повече с безмълвно неудоволствие и имаше основание за това, тъй като за жалост Кристиановото усърдие в работата започна да намалява значително още след първата седмица, а още повече след втората. Първият признак беше този, че подготовката за работа, която изпърво изглеждаше като изкуствено и рафинирано удължено предвкусване на радостта — четенето на вестника, изпушването на първата цигара след закуската и пиенето на коняк, — отнемаше все повече време и в края на краищата запълваше целия предиобед. После от само себе си дойде и другото: Кристиан започна да не зачита строгото спазване на работното време, дохождаше сутрин все по-късно с първата си цигара в уста, за да се заеме с подготовката за работа, отиваше да обядва в клуба и се връщаше много късно, понякога чак вечерта, а понякога изобщо не се връщаше…

Този клуб, в който членуваха предимно неженени търговци, държеше на първия етаж над една пивница няколко комфортни помещения, гдето посетителите се хранеха и се събираха за непринудени, често не съвсем невинни развлечения: имаше рулетка. Членове бяха и неколцина малко лекомислени глави на семейства като например консул Крьогер и — разбира се от само себе си — Петер Дьолман; идваше и полицейският сенатор Кремер, „най-влиятелният човек“. Така се изразяваше за него доктор Гизеке, Андреас Гизеке, син на пожарния командир, някогашен Кристианов съученик, който беше се установил в града на адвокатска практика и към когото младият Буденброк тутакси се привърза в нова дружба, макар че той минаваше за доста безпътен бонвиван.

Кристиан или Кришан — както обикновено го наричаха, — който от предишни години беше повече или по-малко познайник или приятел с всички, тъй като мнозина от тях бяха ученици на покойния Марцелус Щенгел, биде приет тук с отворени обятия, тъй като на търговците и жените беше известна неговата дарба да бъде забавен в общество, макар че не поставяха на високо равнище умствените му способности. Действително той даваше тук най-хубавите си представления, разказваше най-интересните си случки, играеше на клубното пиано ролята на виртуоз, имитираше английски и трансатлантически актьори и оперни певци, описваше по най-безобиден и най-забавен начин женски афери, станали в най-различни части на света — защото несъмнено Кристиан Буденброк беше „бонвиван“, — разказваше приключения, които беше преживял на кораби, по влакове, в Санкт Паули, в Уайтчапел, в джунглите… Той разказваше пленително, увлекателно, без усилия, плавно, с леко жаловито и провлечено произношение, смешно и безобидно като английски хуморист. Разказваше историята на едно куче, изпратено в кутия от Валпарайзо за Сан Франциско и на това отгоре — краставо. Един бог знае в какво собствено се криеше живецът на тоя анекдот, но в неговата уста той беше необикновено комичен. А когато после всички наоколо се превиваха от смях, той самият седеше с големия си извит нос, с тънката си, прекалено дълга шия, с червеникаворусите си, вече съвсем оредели коси, с някаква неспокойна и необяснима сериозност на лицето, с метнати един върху друг мършави, изкривени навън крака и шареше замислено наоколо с малките си, кръгли, хлътнали очи… Изглеждаше почти като че всички се смеят за негова сметка, като че се смеят на него… Но той не помисляше за това.

Вкъщи разказваше с особено удоволствие за кантората във Валпарайзо, за прекомерната горещина, която царувала там, и за някакъв млад англичанин на име Джони Тъндерстром, голям развейпрах, невероятен тип, когото той „Бог да ме убие, ако лъжа!“ — никога не виждал да работи, но който въпреки това бил похватен търговец.

— Боже мили! — каза той. — При тая жега! Но ето че шефът влиза в кантората, ние, осем души, сме налягали като мухи и пушим цигари, за да прогоним поне москитите. Боже мили! „Хм — казва шефът, — не работите ли, господа?…“ „Не, сър! — казва Джони Тъндерстром. — Както виждате, сър!“ И всички ние духваме в лицето му дима от цигарите си. Боже мили!

— Защо собствено казваш непрекъснато „боже мили“? — попита раздразнено Томас.

Но не това го ядосваше. Той чувствуваше, че Кристиан разказваше тая случка с такава голяма радост само затова, защото тя му даваше възможност да говори с подигравка и презрение за работата.

Тогава майка им дискретно мина на друга тема.

„Много грозни неща има по земята — помисли си консулша Буденброк, по баща Крьогер. — Братя също могат да се мразят и презират, това се случва, колкото страшно и да изглежда. Но за такива работи не бива да се говори, трябва да се потулват. Не е нужно хората да ги знаят.“