Томас Ман
Буденброкови (13) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

По отношение двамата синове на консул Буденброк мнението на Жан-Жак Хофстеде положително беше правилно.

Томас, определен още от рождението си за търговец и бъдещ собственик на фирмата, учеше в реалния отдел на старото училище с готически сводове. Той беше умен, жив и разбран човек, но се забавляваше чудесно, когато Кристиан, гимназистът, у когото личаха не по-малки дарби, но по-малка сериозност, подражаваше необикновено сполучливо на учителите, особено на способния господин Марцелус Щенгел, който преподаваше пеене, рисуване и тям подобни забавни предмети.

Господин Щенгел, в чиито джобове на жилетката винаги стърчаха по пет-шест чудесно подострени молива, носеше рижа перука и отворен светлокафяв жакет, който стигаше почти до глезените на краката му, а високата корава яка закриваше дори слепоочията му. Той беше остроумен и обичаше философските отлики като например: „Казах ти да нарисуваш линия, доброто ми дете, а какво рисуваш ти? Рисуваш черта!“ Той казваше „линя“ вместо „линия“. Или ще се обърне към някой ленивец: „Слушай какво ще ти кажа! Ти ще стоиш в четвърти клас не години, а с години!“ При това произнасяше „четвъйти“ вместо „четвърти“ и не „години“, а „гудини“… Най-любимото му занимание беше в час по пеене учениците да заучават хубавата песен „Гора зелена“. Тогава неколцина ученици трябваше да излязат в коридора и когато хорът запееше: „Бродим с чудна радост през поля, гори…“, да повторят последната дума съвсем тихо и предпазливо, като ехо. Веднъж тая задача биде възложена на Кристиан Буденброк, братовчеда му Юрген Крьогер и приятеля му Андреас Гизеке, син на пожарния командир; тримата обаче, наместо да произведат нежно ехо, бутнаха сандъка за въглища надолу по стълбата и за наказание трябваше да отидат в четири часа след пладне в жилището на господин Щенгел. Но тук стана нещо доста приятно. Господин Щенгел беше забравил всичко и заповяда на прислужницата си да поднесе „по“ чаша кафе на учениците Буденброк, Крьогер и Гизеке, след което отново пусна младите господа да си вървят…

Наистина отличните учени мъже, които изпълняваха задълженията си в сводестите стаи на старото — бивше манастирско — училище, под любезното ръководство на един радушен стар директор, смъркащ емфие, бяха безобидни и добродушни люде, единни в гледището, че наука и веселие не се изключват взаимно, и се стараеха да вършат работата си благосклонно и спокойно. В средните класове например имаше едни бивш проповедник, който преподаваше латински език, някой си пастор Хирте; този господин беше висок на ръст, имаше кестеняви бакенбарди и живи очи, а житейското му щастие се определяше сякаш от това сходство между името и титлата му. Той не знаеше насита в желанието си да му превеждат думата pastor^[1], а любим негов израз беше „безгранично ограничен“; не можа никога да се изясни дали това не беше съзнателна шега. Но имаше ли намерение да смае напълно учениците, той си послужваше с умението да стисне силно устни навътре в устата си и отново внезапно да ги изхвърли навън, така че се чуваше пукот сякаш от изхвръкнала запушалка на шампанско. Обичаше да се разхожда с дълги крачки из класната стая и да разказва с необикновена живост на отделни ученици целия техен бъдещ живот с изричното намерение да пораздвижи въображението им. После обаче подхващаше сериозно работата си, сиреч прослушваше съчинените с голяма сръчност от него самия стихове за правилата на genus’a — той казваше „правилата на Ginuss’a^[2]“ и разни други трудни строежи на речта; пастор Хирте рецитираше тия стихове с неизказано тържествено подчертаване на ритъма и римите…

За младините на Том и Кристиан не може да се каже нищо по-значително. По онова време домът Буденброк беше пълен със слънце, защото сделките в канторите вървяха отлично. Понякога се явяваше буря, някое дребно нещастие като следното:

Господин Щут на „Глокенгисерщрасе“, шивач, чиято съпруга купуваше стари дрехи и поради това влизаше във връзка с най-доброто общество… господин Щут, чийто корем беше покрит с вълнена риза и се спускаше в удивително закръгление над панталона… господин Щут беше ушил на младите господа Буденброк два костюма, които струваха общо седемдесет марки; обаче по желание на двамата той беше изявил готовност, без да му трепне ръката, да напише върху сметката осемдесет и да им връчи разликата в брой. Дребна сделка — наистина не много почтена, но съвсем не необикновена. Нещастието беше там, че поради намесата на някаква мрачна съдба всичко излезе наяве, че господин Щут, облякъл върху вълнената риза черен жакет, биде заставен да се яви в частната кантора на консула и в негово присъствие Том и Кристиан бяха подложени на строг разпит. Господин Щут, застанал с разкрачени нозе, но с наведена встрани глава и в почтителна стойка до креслото на консула, държа една цветиста реч, от съдържанието на която се разбра, че това било наистина непристойно и че след като работата се разкрила, той щял да бъде доволен, ако все пак получи седемдесет марки. Консулът се разсърди страшно от тая лоша игра, но след сериозни размишления стигна до извода, че ще трябва да увеличи дребните суми за лични нужди на синовете, защото писано е: „Не ни въвеждай в изкушение!“

На Томас очевидно можеше да се възлагат по-големи надежди, отколкото на брат му. Неговото поведение беше неизменно благоразумно-весело; Кристиан, наопаки, изглеждаше непостоянен — от една страна, клонеше към безразсъден комизъм, а от друга, можеше по най-страшен начин да изплаши цялото семейство.

Седнали са на трапезата, стигнали са до плодовете, ядат и разговарят спокойно. Неочаквано обаче Кристиан слага обратно в чинията нахапаната вече праскова, лицето му е бледо, а кръглите хлътнали очи над прекалено големия нос са разширени.

— Няма никога вече да ям праскова — казва той.

— Защо, Кристиан? Глупости! Какво ти е?

— Представете си, ако поради недоглеждане… глътна тая голяма костилка и тя ми заседне в гърлото… и не мога да си поема въздух… ще скоча и ще започна ужасно да се давя, вие всички също ще скочите…

И изведнъж добавя едно късо, стенещо, изпълнено с ужас „ох!“, изправя се неспокойно на стола си и се обръща настрана, като че се кани да побегне.

Консулшата и мамзел Юнгман наистина скокват.

— Боже господи… Кристиан, да не си я глътнал?!

Защото по всичко явно личи, че това действително се е случило.

— Не, не — казва Кристиан и лека-полека се успокоява, — но ако я бях глътнал!

Консулът, също пребледнял от страх, започва сега да му се кара, а и дядото чука възмутено по масата и казва, че не позволява подобни шутовщини. Обаче Кристиан действително не яде вече дълго време праскови…