Томас Ман
Буденброкови (38) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

Като добър домашен приятел, господин Кеселмайер влезе без предизвестие, без шапка и горно палто и се спря на вратата. Външният му вид отговаряше напълно на описанието, което Тони беше дала в писмото до майка си. Имаше леко набита снага, нито дебела, нито тънка. Носеше черен, вече поизлъскан жакет, също такива тесни и къси панталони и бяла жилетка, над която една дълга, тънка часовникова верижка се кръстосваше с два-три шнура за очила. Върху червеното му лице се открояваха рязко подстригани бели бакенбарди, които покриваха бузите; брадичката и устните оставаха голи. Устата му беше малка, подвижна, смешна и имаше само на долната челюст два зъба. Докато стоеше смутен, унесен и замислен, мушнал ръце в отвесните джобове на панталоните си, господин Кеселмайер държеше тия два жълти, конусовидни кучешки зъба върху горната си устна. Белият и черен пух по главата му се развяваше леко, макар че не се усещаше в най-слаб полъх.

Най-сетне той извади ръцете си, наведе се с отпусната долна устна и с голяма мъка освободи един шнур от всеобщата бъркотия върху гърдите си. После с един замах набоде пенснето на носа си, като в същото време направи най-невероятна гримаса, огледа двамата съпрузи и забеляза:

— Аха!

Тъй като той употребяваше тоя израз извънредно често, трябва веднага да отбележим, че беше свикнал да го произнася по твърде различен и своеобразен начин. Можеше да го озвучи с провлечен, носов и метален звън, като отмяташе главата си назад, набръчкваше носа, разтваряше широко уста и размахваше двете си ръце из въздуха. Можеше от друга страна и без оглед към много нюанси да го подметне съвсем късо, сякаш случайно и кротко настрана, и това изглеждаше може би още по-смешно, понеже той изговаряше звука „а“ много неясно и носово. Днес той издаде едно бегло, ведро „аха“, съпроводено от леко, спазмодично поклащане на главата; личеше, че това „аха“ иде от някакво небивало весело душевно настроение… И все пак не биваше да му се вярва, защото беше всеизвестен факт, че господин Кеселмайер се държеше толкова по-весело, в колкото по-опасно настроение се намираше. Когато мяташе едно след друго стотици „аха“, когато непрекъснато набождаше очилата на носа си и отново ги пускаше, когато ръкомахаше, бръщолевеше и явно не смогваше да се откъсне от прекомерната си непохватност, тогава човек можеше да бъде уверен, че отвътре го разкъсва злост.

Господин Грюнлих попримига и го погледна с нескрито недоверие.

— Толкова рано? — попита той.

— Аха… — отговори господин Кеселмайер и размаха във въздуха една от малките си червени набръчкани ръце, като че искаше да каже: „Имай търпение, изненадата иде!“ — Трябва да поговоря с вас! Трябва незабавно да поговоря с вас, драги!

Той говореше във висша степен смешно. Валяше всяка отделна дума в устата си и я изхвърляше с невъобразимо усилие на малката си беззъба подвижна уста. Търкаляше „р“-то така, като че небцето му беше намазано с масло. Господин Грюнлих запримига още по-недоверчиво.

— Елате, господин Кеселмайер — каза Тони. — Седнете. Добре, че дойдохте… Сега слушайте! Трябва да станете съдия. Току-що водих спор с Грюнлих. Кажете сега: трябва ли едно тригодишно дете да има бавачка или не? Хайде!

Но господин Кеселмайер като че съвсем не й обръщаше внимание. Той седна, отвори по възможност най-широко мъничката си уста, набърчи нос и почеса с показалец стриганите си бакенбарди; шумът от това почесване действуваше неприятно на нервите. После с очи над пенснето огледа с ненаказано весело изражение елегантната маса за закуска, сребърната хлебна кошничка, етикета на бутилката червено вино…

— Защото — продължи Тони — Грюнлих твърди, че аз го разорявам.

Сега господин Кеселмайер я погледна… сетне погледна господин Грюнлих… и после избухна в нечуван смях.

— Вие го разорявате?… — извика той. — Вие… го… разо… Значи, вие го разорявате?… О, господи! Боже велики!… Забавно!… Във висша, висша, висша степен забавно!

После изля цял порой от различни „аха“.

Господин Грюнлих явно беше нервен и току се местеше на стола. Ту пъхваше дългия си показалец между яката и шията, ту прекарваше бързо златожълтите бакенбарди между пръстите си.

— Кеселмайер! — каза той. — Опомнете се най-сетне! Полудяхте ли? Престанете с тоя смях! Ще пиете ли вино? Искате ли пура? На какво собствено се смеете?

— На какво се смея ли?… Да, налейте ми чаша вино, дайте ми и пура… На какво се смея ли? Значи, вие смятате, че вашата госпожа съпруга ви разорява?

— Тя е прекалено предразположена към лукс — каза ядосано господин Грюнлих.

Тони съвсем не оспори това. Облегната спокойно назад, с ръце в скута върху кадифените панделки на пеньоара си, тя каза с дръзко издадена напред горна устна:

— Да… Такава съм. Разбира се. Наследила съм го от мама. Всички Крьогерови винаги са имали склонност към лукса.

Тя би заявила със същото спокойствие, че е лекомислена, сприхава, отмъстителна. Ясно изразеното й семейно чувство просто я откъсваше от понятията за свободна воля и самоопределение, като я караше да установява и признава качествата си с някакво почти фаталистично равнодушие — без да прави разлика и без да се опитва да ги поправя. Без сама да съзнава, тя беше на мнение, че всяко качество, все едно от какъв вид, означава нещо наследствено, някаква семейна традиция и е следователно нещо достопочтено, към което във всеки случай трябва да храним респект.

Господин Грюнлих беше привършил закуската си и димът от двете пури се смесваше с топлия лъх на печката.

— Желаете ли, Кеселмайер? — попита домакинът. — Вземете си още една! Ще ви налея и втора чаша вино… Искате, значи, да поприказвате с мене? Бързо ли е? Важно ли е?… Не намирате ли, че тук е много топло?… После ще потеглим заедно за града… Впрочем в пушалнята е по-хладно…

Но в отговор на всички тия старания господин Кеселмайер само махваше с ръка във въздуха, като че искаше да каже: това няма да доведе до нищо, драги!

Най-сетне станаха от масата. Тони остана в трапезарията, за да наглежда прислужницата при разтребването, а господин Грюнлих преведе търговския си приятел през цветарника. Той тръгна с наведена глава напред, като замислено въртеше между пръстите върха на левия бакенбард; господин Кеселмайер започна сякаш да гребе с ръцете си и изчезна подире му в пушалнята.

Минаха десет минути. Тони бе влязла за миг в салона, за да обърше лично с метличка от пъстри пера праха по мъничкото писалище от лъскаво орехово дърво и извитите крака на масата, и сега отиваше бавно през трапезарията в дневната. Тя вървеше спокойно и с неотречимо достолепие. Демоазел Буденброк явно не беше загубила като мадам Грюнлих нито частица от самочувствието си. Държеше се крайно изправена, притискаше малко брадичката си върху гърдите и гледаше нещата от горе на долу. Взела в едната си ръка гиздавото лакирано кошче с ключовете, мушнала небрежно другата в страничния джоб на тъмночервения си пеньоар, тя усещаше със строго изражение как дългата мека дреха се дипли по снагата й; в същото време обаче наивният и недосетлив вид на устата й издаваше, че цялото това достолепие беше нещо безкрайно детинско, безобидно и несериозно.

Тя влезе и тръгна бавно из цветарника с малката месингова лейка, за да накваси черната пръст на растенията. Обичаше много палмите си, които великолепно допринасяха за изяществото на жилището. Докосна внимателно младата издънка на едно от дебелите, кръгли стъбла, огледа нежно величествено разперените ветрила от листа и тук-там отряза с ножицата по някой пожълтял връх… Изведнъж се ослуша. Разговорът в пушалнята, който от няколко минути се беше оживил, сега се водеше на толкова висок глас, че тук вътре се разбираше всяка дума въпреки дебелината на вратата и тежкия плат на портиерата.

— Не крещете! Бъдете по-сдържан, за бога! — чу тя да вика господин Грюнлих, чийто мек глас не можа да издържи напрежението и поради това изби в квичене. — Я си вземете още една пура! — добави той сетне с отчаяна кротост.

— Да, с най-голямо удоволствие, много благодаря — отвърна банкерът; настъпи пауза, през която той вероятно палеше пурата. После каза: — Накъсо: да или не, едно от двете!

— Кеселмайер, продължете срока!

— Аха? Не-е, не, драги, по никакъв начин, и дума не може да става.

— Защо не? Какво ви е прихванало? Вразумете се, ради бога! Чакахте толкова време…

— Нито ден повече, драги! Ех, да речем, една седмица, но нито час повече! Мигар ще се намери човек, който още да вярва…

— Без имена, Кеселмайер!

— Без имена… добре! Мигар ще се намери човек, който още вярва на нашия многоуважаван господин тъст…

— Без обозначения!… Боже господи, не ставайте безразсъден!

— Добре, без обозначения! Мигар ще се намери човек, който още да вярва в тая фирма, с която се качва и пада вашият кредит, драги? Колко загуби тя при банкрута в Бремен? Петдесет хиляди? Седемдесет хиляди? Сто хиляди? Още повече? И децата знаят, че тя беше заангажирана, ужасно заангажирана… Тези работа са въпрос на настроение… До вчера… добре, без имена! До вчера тази фирма беше добре и несъзнателно ви пазеше напълно от всякакви притеснения… Днес тя отслабва и Б. Грюнлих е по-слаб, най-слаб… ясно е, нали? Нима сам не виждате? Та вие сте първият, който трябва да почувствува подобни колебания… Как ви посрещат? С какви очи ви гледат? Бок и Гудщикер сигурно са ужасно отзивчиви и доверчиви? Ами какво поведение държи Кредитна банка?

— Тя продължава срока.

— Аха? Лъжете! Зная, че тя още вчера ви е дала ритника. Един във висша, висша степен насърчителен ритник… Сега сам виждате… Но не се срамувайте! Във ваш интерес е естествено да ме уверявате, че другите са неизменно спокойни и сигурни… Не-е, драги! Пишете на консула! Аз ще почакам една седмица.

— На разсрочки, Кеселмайер!

— Сега пък да си играем на разсрочки! Човек прибягва до плащане на разсрочки, за да се убеди най-напред в нечия платежоспособност. Имам ли нужда да правя експерименти в тая насока? Та аз съм прекрасно осведомен как стои въпросът с вашата платежоспособност! Аха… Разсрочката е според мене нещо във висша, висша степен забавно…

— Обуздайте гласа си, Кеселмайер! Не се смейте непрекъснато така нечестиво! Положението ми е тъй сериозно… да, признавам, че е сериозно; но имам още много висящи сделки… Всичко може да се оправи. Слушайте, вижте какво: продължете ми срока и аз ще ви подпиша за двадесет процента лихва…

— Недейте, недейте… Това е във висша степен смешно, драги! Не-е, аз държа да се продава своевременно. Предложихте ми осем процента, аз продължих. Предложихте ми дванадесет, после шестнадесет процента и аз всеки път продължавах. Сега можете да ми предложите четиридесет, обаче и през ум не ми минава да ви дам продължение, дори през ум не ми минава, драги!… След като „Братя Вестфал“ в Бремен си смачкаха фасона, в момента всеки гледа да откъсне интересите си от онази фирма и да осигури вземанията си… Както казах, аз държа да се продава своевременно. Пазих подписите ви, докато Йохан Буденброк несъмнено беше добре… междувременно можах да прехвърля неплатените лихви към капитала и да ви увелича процента. Но човек държи известна стока само дотогава, докато тя се качва или поне се държи солидно, започне ли да пада, той я продава. Това ще рече: искам си капитала.

— Кеселмайер, вие нямате срам!

— Аха, нямам срам… във висша степен забавно!… Какво искате изобщо? Тъй и тъй трябва да се обърнете към тъста си! Кредитна банка кипи от ярост, а вие изобщо не сте неопетнен…

— Не, Кеселмайер… заклевам ви, изслушайте ме сега по-спокойно! Да, ще бъда откровен: признавам без заобикалки, че положението ми е сериозно. Не сте само вие и Кредитна банка… Предявиха ми полици… Изглежда, че всички са се наговорили…

— Разбира се. При тия обстоятелства… всичко иде наведнъж.

— Не, Кеселмайер, изслушайте ме! Направете ми удоволствие, вземете си още една пура…

— Та аз още не съм преполовил тая. Оставете ме на мира с пурите си! Платете…

— Кеселмайер, недейте предизвиква сега сгромолясването ми… Вие сте ми приятел, яли сте на трапезата ми…

— А вие не сте ли яли на моята, драги?

— Да, да… но не ми отказвайте сега кредита си, Кеселмайер…

— Кредит ли? Искате и кредит? Собствено, имате ли ум в главата! Нов заем?…

— Да, Кеселмайер, заклевам ви… малко, дреболия! Нужно е само да направя тук-там някои погашения и срочни плащания, за да възстановя респекта и търпението… Подкрепете ме и ще направите едра сделка! Както казах, много работи са висящи. Всичко ще тръгне на добре… Знаете, че съм пъргав и находчив…

— Не, драги, вие сте глупак и дръвник! Бихте ли имали преголямата добрина да ми кажете къде ще приложите сега вашата находчивост? Може би ще намерите някъде по широкия свят банка, която ще сложи на масата ви поне един сребърен грош? Или още някой тъст?… Ах, не… Вие отдавна нанесохте главния си удар. Подобни работи не се повтарят. Заслужавате уважение! Да, признавам напълно.

— Поврага, говорете малко по-тихо…

— Вие сте глупак! Пъргав и находчив… да, но винаги в полза на други хора. Вие сте безскрупулен, но въпреки това не сте извлекли облаги. Вършихте мошеничества, изнудихте капитал само за да ми плащате шестнадесет вместо дванадесет процента. Пратихте по дяволите цялата си честност, без да имате дори най-нищожна полза от това. Имате съвест на касапско куче, а сте несретник, глупак, беден шут! Има такива хора, те са във висша, висша степен забавни!… Защо собствено толкова се страхувате да се обърнете накрая с цялата тая история към въпросния човек? Защото не се чувствувате много спокоен ли? Защото тогава, преди четири години, не всичко беше в ред ли? Не всичко стана съвсем почтено, а? Да не се плашите, че известни неща…

— Добре, Кеселмайер, ще пиша. Ами ако откаже? Ако ме остави да рухна?

— О… аха! Тогава ще направим малък банкрут, във висша степен забавно банкрутче, драги! Това няма да ме засегне никак, ни най-малко! Лично аз горе-долу съм си изкарал парите от лихвите, които вие сегиз-тогиз успявахте да посъберете… а при разпродажбата на имуществото ви ще имам предимство, драги… И ще видите, че няма да остана с празни ръце. Осведомен съм какво имате в къщата си, уважаеми! Списъкът на инвентара отдавна е в джоба ми… Аха! Ще се погрижа да не бъдат укрити нито сребърната хлебна кошничка, нито някой пеньоар…

— Кеселмайер, вие сте яли на трапезата ми…

— Оставете ме на мира с вашата трапеза! След една седмица ще дойда за отговор. Отивам си пеша в града, малко движение ще ми се отрази страшно добре. Сбогом, драги! Останете със здраве…

И господин Кеселмайер като че си тръгна; да, отиде си. Тя долови неговите странни, повлекливи стъпки по коридора и мислено го видя как гребе с ръце във въздуха…

Когато господин Грюнлих влезе в цветарника, там стоеше Тони с месинговата лейка в ръка и го гледаше в очите.

— Какво стоиш… какво си облещила очи… — извика той, като разкри зъбите си, описа с ръце неопределени движения във въздуха и залюля насам-натам горната половина на тялото си.

Розовото му лице не притежаваше способността да пребледнее напълно. То се покри с червени петна като у болен от скарлатина.