Томас Ман
Буденброкови (20) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Тази година Буденброкови не заминаха да летуват дори през училищната ваканция на Кристиан и Клара. Консулът заяви, че бил много зает с търговските си работи, пък и висящият въпрос с Антония допринесе да изчакат на „Менгщрасе“. Консулът саморъчно отправи на господин Грюнлих едно извънредно дипломатично писмо; но развитието на нещата се осуетяваше от упорството на Тони, проявявано по най-детински начин.

— Опазил бог, мамо! — казваше тя. — Не мога да го понасям! — При това натъртваше до крайна степен втората сричка на последната дума и по изключение не произнасяше „с“-то шипящо. Или заявяваше тържествено: — Татко! — Иначе Тони обикновено казваше „папа“. — Няма никога да му дам дума!

Работата сигурно би останала още дълго време на тая точка, ако около десет дни след първия разговор в стаята за закуска — беше по средата на юли — но се случи следното:

Беше следпладне — синьо, топло следпладне; консулшата бе излязла и Тони седеше сама с някакъв роман до прозореца в стаята с пейзажите, когато Антон й предаде една визитна картичка. Неуспяла още да прочете името, в стаята влезе един господин в камбановиден сюртук и панталон с грахов цвят; разбира се, че беше господин Грюнлих, върху лицето на когото лежеше изражение на умолителна нежност.

Тони скочи ужасена от стола и направи движение, като че искаше да избяга в трапезарията. Възможно ли беше да разговаря още с един господин, който бе поискал ръката й?

Сърцето й биеше чак до шията, а лицето й беше много пребледняло. Докато знаеше, че господин Грюнлих е далеко, сериозните преговори с родителите, внезапната важност на особата й и решението — всичко това просто я забавляваше. Но ето, той дойде пак! Стоеше пред нея! Какво ще стане? Почувства, че отново ще се разплаче.

Господин Грюнлих приближи към нея с бързи крачки, с разперени ръце и наведена встрани глава, с държането на човек, който мисли да каже: „Ето ме! Убий ме, ако искаш!“

— Каква щастлива случайност! — извика той. — Заварвам вас, Антония!

Той каза „Антония“.

Тони, с романа в дясната ръка, изправена до стола си, нацупи устни и процеди, като при всяка дума правеше движение с глава отдолу нагоре и подчертаваше всяка от тия думи с дълбоко негодувание:

— Какво… ви… прихвана?

Но въпреки това сълзите вече напираха в гърлото й.

Вълнението на господин Грюнлих беше толкова силно, че той не можеше да зачете това възражение.

— Можех ли да чакам по-дълго… Не бях ли заставен да се върна? — попита той настойчиво. — Преди една седмица получих писмото на вашия мил господин баща, това писмо, което ме изпълни с надежда! Можех ли да остана още дълго в тая половинчата увереност, госпожице Антония? Не издържах по-дълго… Скочих в една кола… Долетях… Наех две-три стаи в странноприемница „Град Хамбург“… и дойдох, Антония, за да чуя от вашите устни последното, решително слово, което ще ме направи по-щастлив, отколкото бих могъл да изразя с думи!

Тони беше вцепенена; смайването не позволи на сълзите й да бликнат. Такова, значи, беше въздействието на предпазливото бащино писмо, отложило всяко решение за неопределено време! Тя промълви три-четири пъти:

— Заблуждавате се… заблуждавате се…

Господин Грюнлих бе притеглил един стол с облегалки съвсем близко до нейния пред прозореца, седна и накара и нея отново да заеме мястото си; после, приведен напред, взел отмалялата й от безпомощност ръка в своята, продължи с развълнуван глас:

— Госпожице Антония… още от първия миг, от онзи следобед… спомняте си онзи следобед, нали?… когато ви видях за пръв път в кръга на вашите близки с тая тъй изящна, тъй приказно прелестна осанка… името ви стои написано… — той се поправи — издълбано с незаличими букви в сърцето ми. От онзи ден, госпожице Антония, мое единствено, пламенно желание е да спечеля за цял живот хубавата ви ръка. И вие сега ще превърнете в блажена увереност онова, за което писмото на вашия мил господин баща ми даде само надежда… нали?! Мога да се надявам… мога да бъда уверен, че ще ми отвърнете с взаимност!

Той улови и другата й ръка и я погледна дълбоко в плахо разширените очи. Днес не носеше плетените ръкавици; ръцете му бяха дълги, бели и пронизани от изпъкнали сини жилки.

Тони се втренчи в розовото му лице, в брадавицата край носа му и в очите, които бяха сини като на гъска.

— Не, не! — промълви тя бързо и уплашено. После каза още: — Не ви давам думата си!

Помъчи се да говори твърдо, но вече плачеше.

— С какво заслужих това колебание и двоумение от ваша страна? — попита той с много понижен и почти укорен глас. — Вие сте момиче, което глезят и пазят с любеща грижливост… но аз ви се заклевам, да, давам ви в залог честната си мъжка дума, че ще ви нося на ръце, че като моя съпруга няма да се лишавате от нищо, че в Хамбург ще водите достоен за вас живот…

Тони скочи, освободи ръцете си и извика съвсем отчаяно, като в същото време сълзите й бликнаха:

— Не… не! Аз казах не! Отказвам ви! Боже господи, нима не разбирате?!…

Господин Грюнлих също стана. Той отстъпи крачка назад, разпери ръце, като обърна към нея дланите си, и каза със сериозността на човек, преизпълнен от чест и решителност.

— Знаете ли, мадемоазел Буденброк, че не позволявам да ме оскърбяват по такъв начин?

— Но аз не ви оскърбявам, господин Грюнлих — каза Тони, защото съжаляваше, че беше избухнала.

Боже мой, тъкмо на нея ли трябваше да се случи това! Не беше си представяла, че ще стане така, когато поискат ръката й. Беше мислила, че ще бъде необходимо да каже само: „Вашето предложение ми прави чест, но не мога да го приема“ — и с това всичко да свърши…

— Вашето предложение ми прави чест — каза тя, доколкото можеше спокойно, — но аз не мога да го приема… Така и сега трябва да ви напусна… извинете, нямам повече време.

Но господин Грюнлих препречи пътя й.

— Отблъсвате ли ме? — попита той беззвучно.

— Да — каза Тони и от предпазливост добави: — за съжаление.

Тогава господин Грюнлих пое дълбоко дъх, направи две големи крачки назад, наведе горната половина на тялото си встрани, насочи показалеца си към килима и извика със страшен глас:

— Антония!…

Стояха миг така един срещу друг: той в искрено гневна и повелителна стойка, Тони бледа, разплакана и трепереща, притиснала влажната кърпичка върху устата си. Накрая той се обърна и с ръце на кръста мина два пъти нагоре-надолу из стаята, като че беше у дома си. После се спря до прозореца и погледна през стъклата в спускащия се вечерен здрач.

Тони тръгна бавно и с известна предпазливост към стъклената врата; но беше стигнала едва до средата на стаята, когато господин Грюнлих отново се изправи до нея.

— Тони! — каза той съвсем тихо, като улови кротко ръката й и се свлече… свлече се бавно на колене на пода до нея. Двата му златожълти бакенбарда лежаха върху ръката й. — Тони… — повтори той — вижте ме тук… Дотук ме докарахте… Имате ли сърце… сърце, което да чувства?… Изслушайте ме… Виждате пред себе си човек, който ще бъде унищожен, погубен, ако… да, който ще умре от скръб — прекъсна се той с известна бързина, — ако отблъснете любовта му! Ето, лежа пред вас… ще имате ли сърце да ми кажете: „Презирам ви…“?

— Не, не! — каза внезапно Тони с утешителен тон.

Сълзите й бяха пресъхнали, в нея се надигнаха умиление и жалост. Господи, колко ли силно я обичаше той, та докарваше дотам това, което на нея самата вътрешно беше съвсем чуждо и безразлично! Беше ли възможно тя да преживее това? За подобни работи се разказваше в романи, а ето че в обикновения живот един господин в сюртук лежеше на колене пред нея и я умоляваше! Мисълта да се омъжи за него беше й се сторила просто безумна, защото намираше, че господин Грюнлих е глуповат. Но, ей богу, в тоя миг той съвсем не беше такъв! В гласа му звучеше и върху лицето му беше изписан такъв честен страх, такава искрена и отчаяна молба…

— Не, не — повтори тя и дълбоко покъртена се наведе над него, — не ви презирам, господин Грюнлих, как можете да кажете подобно нещо!… Но сега станете… моля.

— Не искате да ме убиете? — попита той пак и тя каза още веднъж с едва ли не майчински утешителен тон:

— Не, не…

— Това е дадена дума! — извика господин Грюнлих и скочи на крака.

Но веднага, като видя уплашеното движение на Тони, пак коленичи и каза плахо-успокоително:

— Добре, добре… не говорете нищо повече, Антония! Този път достатъчно по тоя въпрос, моля ви… Ще поговорим пак… Друг път… Друг път… Сбогом за днес… Сбогом!… Аз ще си замина… Сбогом!

Той се изправи бързо, грабна голямата си сива шапка от масата, целуна й ръка и излетя през стъклената врата.

Тони видя как взе бастуна си в колонната зала и изчезна в коридора. Тя остана права насред стаята, окончателно объркана и изтощена, стиснала мократа си кърпичка в една от отпуснатите надолу ръце.