Томас Ман
Буденброкови (52) (Упадък на едно семейство)

Глава девета

Приблизително седем месеца по-късно консул Буденброк и съпругата му се завърнаха от Италия. По „Брайтещрасе“ лежеше сняг. Към пет часа след пладне файтонът спря пред простата, измазана с блажна боя фасада на къщата. Няколко деца и възрастни граждани се спряха да гледат слизането на пътниците. Госпожа Антония Грюнлих, горда с извършените от нея приготовления, стоеше на пътната врата, зад нея, също готови за посрещането, с бели шапчици, голи ръце и дебели раирани поли, бяха се изправили двете прислужнички, избрани вещо от нея за снахата.

Припряна и зачервена от работа и радост, тя се спусна по плоските външни стъпала, прегърна облечените в шуби Герда и Томас, които слязоха от натоварената с куфари кола, и ги въведе в антрето.

— Прибрахте се най-сетне! Прибрахте се най-сетне, щастливци! Пообиколихте добре света! Видяхте ли къщата? Стълбове крепят нейния покрив^[1]… Герда, ти си станала още по-хубава! Чакай, дай да те целуна! Да, и по устата!… Така! Добър ден, Том, да, ще целуна и тебе. Маркус каза, че междувременно работите тук вървели много добре. Мама ви чака на „Менгщрасе“, но преди това се поотпуснете… Искате ли чай? Ще се изкъпете, нали? Всичко е приготвено. Не ще има причини за оплаквания. Якоб се потруди здравата, пък и аз помогнах, каквото можех…

Спряха се заедно на площадката, докато момичетата и кочияшът внасяха багажа. Тони каза:

— Стаите в партера на първо време няма да ви са много необходими… на първо време — повтори тя и върхът на езика й заигра по горката устна. — Тази тук е хубава — и тя отвори една врата отдясно, непосредствено до антрето. — Пред прозорците се вие бръшлян… Прости дървени мебели… дъб… Там отзад, оттатък коридора, има друга, по-голяма. Тук отдясно са кухнята и килерът… Хайде сега да се качим горе — искам да ви покажа всичко.

Изкачиха се по удобната стълба, покрита с широка тъмночервена пътека. Горе, зад стъклена етажна врата, се виждаше тесен коридор. Край него се намираше трапезарията с тежка кръгла маса, на която вреше самовар, и тъмночервени, наподобяващи дамаска тапети, край които бяха наредени резбени столове от орехово дърво с плетени седалки и един тежък бюфет. Имаше удобна дневна, тапицирана със сиво сукно и отделена само чрез портиери от тесния салон с еркер; креслата тук бяха от зелен раиран рипс. Ала почти четвъртина от целия етаж заемаше една зала с три прозореца. После минаха в спалнята.

Тя беше разположена отдясно на коридора, имаше пъстри завеси на прозорците и огромни легла от махагоново дърво. Но Тони отиде към малката решетъчна врата отзад, натисна ръчката и откри входа към една вита стълба, която водеше в сутерена — за банята и стаичките на прислужниците.

— Хубаво е тук. Ще остана тук — каза Герда и с облекчителна въздишка се отпусна в креслото до едно от леглата.

Консулът се наведе над нея и я целуна по челото.

— Уморена ли си? Право, и на мене ми се иска да се поизмия…

— Аз пък ще отида да видя какво става с водата за чая — каза госпожа Грюнлих, — ще ви чакам в трапезарията…

И излезе.

Когато Томас влезе в трапезарията, горещият чай вече димеше в чашите от майсенски порцелан.

— Ето ме — каза той. — Герда иска да си почине още половин час. Боли я главата. После ще отидем на „Менгщрасе“… Всички здрави ли са, мила Тони? Мама, Ерика, Кристиан?… Но сега, добра Тони — продължи той с крайно любезно движение, — благодарим ти, Герда също, за големия труд. Колко хубаво си подредила всичко! Не липсва нищо, ще трябва само жена ми да набави две-три палми за балкона, а аз да потърся няколко свестни маслени картини. Е, хайде, разказвай! Как си, какво прави през това време!

Той бе притеглил до себе си един стол за сестрата и докато приказваха, пиеше бавно чая и ядеше една бисквита.

— Ах, Том — отговори тя. — Какво мога да правя? Животът ми остана зад мене…

— Глупости, Тони! Животът, та животът… Но се отегчаваме доста, нали?

— Да, Том, отегчавам се просто невъобразимо, понякога ми иде да ревна от скука. Заниманието с тая къща ми достави радост и не би повярвал колко съм щастлива, че се завърнахте… Но, знаеш ли, не ми се стои много у дома, ако това е грях, нека господ ме накаже! На тридесет години съм вече, но това още не е възраст да стана задушевна приятелка на последната Химелсбюргерка, на дамите Герхарт или на някого от мамините чернодрешковци, които изяждат вдовишки къщи… Аз не им вярвам, Том, те са вълци в овчи кожи… змийско котило… Всички ние сме слаби хора с грешни сърца и ако тям хрумне да ме погледнат състрадателно, мене, клетото лекомислено създание, аз ще им се изсмея в лицето. Винаги съм била на мнение, че всички хора са равни и че между нас и дядо господ няма нужда от посредничество. Знаеш политическите ми принципи. Аз искам, щото отношението на гражданина към държавата…

— Чувствуваш се, значи, малко самотна, а? — попита Томас, за да я отведе отново на правия път. — Но слушай: ти имаш Ерика!

— Да, Том, и аз обичам детето от все сърце, макар една известна особа да твърдеше, че не съм обичала деца… Но, виждаш ли… аз съм откровена пред тебе, аз съм честна жена, говоря, каквото ми е на сърцето, и не обичам да пустословя…

— Много хубаво правиш, Тони.

— Накъсо казано, печално е, че детето ми напомня прекалено за Грюнлих… Буденброкови от „Брайтещрасе“ също казват, че много приличало на него… И после, когато то се изправи пред мене, винаги неволно помислям: „Ти си вече стара жена с голяма дъщеря и животът остана зад тебе. Някога ти живя тоя живот в продължение на няколко години, но сега можеш да станеш на седемдесет или осемдесет години, ще си кукуваш у дома и ще слушаш, когато Леа Герхарт чете на глас.“ Толкова тъжно ми става при тая мисъл, Том, че в гърлото ми засяда буца и ме души. Защото, знаеш ли, аз се чувствувам още толкова млада и жадувам да изляза още веднъж в живота…Ив края на краищата не се чувствувам много добре не само у дома, а и в града. Не мисли, че съм сляпа, та не виждам какво е положението ми, не съм вече гъска — имам очи. Съвсем ясно е, че съм разведена жена, и ми се дава да разбера това. Повярвай ми, Том, като тежък камък лежи неотстъпно на сърцето ми мисълта, че опетних семейното име, макар и не по собствена вина. Ти можеш да вършиш каквото щеш, можеш да печелиш пари и да станеш първият човек в града… но хората въпреки това ще приказват: „Да… впрочем сестра му е разведена жена.“ Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, не ме поздравява… нищо, тя е гъска! Но така е с всички семейства… И все пак, Том, не губя надежда, че всичко би могло да се поправи. Аз съм още млада… Не съм ли и още доста хубава? Мама не може вече да ми даде много нещо, но все пак парите ми не са малко. Дали да се омъжа повторно? Признавам открито, Том, че имам много голямо желание. По тоя начин всичко ще се нареди, петното ще бъде изтрито… О, господи, да можех да намеря мъж, достоен за нашето име, да можех отново да си устроя дом!… Мислиш ли, че е напълно изключено?

— Опазил бог, Тони! По никакъв начин! Не съм престанал да разчитам на това. Но преди всичко смятам, че е необходимо да поизлезеш, да се поразведриш, да си създадеш разнообразие.

— Именно! — отвърна живо тя. — Сега трябва да ти разправя една случка.

Много доволен от предложението й, Томас се облегна назад. Пушеше вече втора цигара. Здрачът гъстееше.

— Значи, докато ви нямаше, за малко щях да си намеря работа, щях да стана компаньонка в Ливерпул. Би ли окачествил това като възмутително?… Все пак може да се поспори, нали?… Да, да, вероятно би било недостойно. Но аз изпитвах толкова силно желание да се махна. Накъсо казано, всичко се осуети. Изпратих портрета си на въпросната мисис, но тя се отказа от услугите ми, понеже съм била прекалено хубава, имала голям син. „Вие сте прекалено хубава“ — писа ми тя. Ах, никога не съм се забавлявала така!

Двамата се разсмяха много сърдечно.

— Сега обаче имам нещо друго пред вид — продължи Тони. — Поканена съм на гости. Ева Еверс ме покани да й погостувам в Мюнхен… да, впрочем тя сега се казва Ева Нидерпаур, мъжът й е директор на пивоварна. Както й да е, помоли ме да я навестя и аз възнамерявам да се възползувам от тая покана в най-скоро време. Разбира се, Ерика не би могла да дойде с мене. Би трябвало да я дам на пансион у Зеземи Вайхброт. Там би се чувствувала отлично. Имаш ли да възразиш нещо?

— Нищо. Във всеки случай необходимо е да промениш обстановката.

— Да, именно! — каза тя с благодарност. — Но сега е твой ред, Том! Аз говоря непрекъснато за себе си. Каква себична жена съм! Сега разказвай ти. О, господи, колко ли си щастлив!

— Да, Тони! — каза той твърдо. Настъпи пауза. Той духна дима от цигарата над масата и продължи: — Първо, много доволен съм, че се ожених и си създадох собствено домакинство. Ти ме познаваш — не ме бива за ерген. Ергенството винаги е свързано с изолираност и хайлазуване, а у мене, както знаеш, има доста честолюбие. Не смятам, че съм приключил кариерата си: нито търговски, нито политически… казвам го на шега. И човек спечелва доверието на хората едва след като стане домакин и глава на семейство. Но въпреки това всичко висеше на косъм, Тони… Аз съм малко придирчив. Дълго време смятах, ще е невъзможно да намеря някъде по света подходяща жена. Но появата на Герда беше решителна. Разбрах веднага, че единствено тя може да бъде моя жена, именно тя… макар да зная, че много хора в града ми се сърдят, че имам такъв вкус. Тя е едно от ония чудни създания, каквито на земята има малко. Разбира се, тя е много по-друга от тебе, Тони. Ти си по-простодушна, по-естествена също… Госпожа сестра ми е просто по-темпераментна — продължи той, като внезапно премина към по-лек тон. — Впрочем Герда също има темперамент… той се проявява, когато свири на цигулката си; но понякога тя може да бъде малко студена… Накъсо казано, тя не бива да бъде мерена с обикновеното мерило. Тя е човек на изкуството, своеродно, загадъчно, възхитително същество.

— Да, да — каза Тони.

Тя беше слушала сериозно и внимателно брат си. Вечерта бе нахлула в стаята, но те не се сетиха да запалят лампата.

В тоя миг се отвори вратата към коридора и в здрача пред двамата се изправи една стройна снага в пищно нагъната домашна роба от снежнобяло пике. Бялото лице беше обкръжено от тежки тъмночервени коси, а край ъглите на приближените кестеняви очи лежеха синкави сенки.

Беше Герда, майката на бъдещи Буденброкови.