Томас Ман
Буденброкови (28) (Упадък на едно семейство)

Глава единадесета

Валеше проливен дъжд. Небе, земя и вода се сляха в едно, а поривистият вятър шибаше дъжда и го тласкаше срещу прозоречните стъкла, по които се стичаха не капки, а ручеи и ги правеха непрозирни. В тръбите на печката говореха жаловити и отчаяни гласове.

Следобед, когато Мортен Шварцкопф с лула в уста отиде към терасата, за да види какво е небето, пред него се изправи един господин в дълго, тясно, жълто карирано пардесю и сива шапка; пред къщата стоеше затворен файтон, чергилото на който лъщеше от мокрота, а колелата бяха цели опръскани с кал. Мортен слисан впери очи в розовото лице на господина; той имаше бакенбарди, които изглеждаха фризирани с оня прах, с който позлатяваме коледните орехи.

Господинът в пардесюто погледна Мортен, както се поглежда прислужник — леко примижал, без да го вижда, и попита с мек глас:

— Мога ли да поговоря с господин влекачния командир?

— Разбира се… — промълви запънато Мортен — мисля, че татко…

Сега господинът впи поглед в него; очите му бяха сини като на гъска.

— Вие ли сте господин Мортен Шварцкопф? — попита той.

— Да, господине — отговори Мортен, като се помъчи да придаде твърдо изражение на лицето си.

— Я гледай! Действително… — забеляза господинът в пардесюто и после продължи: — Имайте добрината, млади момко, да доложите за мене на господин баща си. Името ми е Грюнлих.

Мортен въведе господина през верандата в коридора, отвори му вдясно вратата на бюрото и се върна в дневната, за да уведоми баща си. Докато господин Шварцкопф излизаше, момъкът седна до кръглата, маса, облакъти се на нея и — без да погледне майка си, която седеше пред мътния прозорец и замрежваше чорапи — привидно се вдълбочи в „жалкото вестниче“, което не знаеше за какво друго да съобщи, освен за сребърната сватба на консул еди-кой си. Тони почиваше горе в стаята си.

Влекачният командир влезе в бюрото си с изражение на човек, който е доволен от погълнатия обед. Служебният му шинел върху издутата бяла жилетка беше разкопчан. Сивата му като лед моряшка брада се отделяше рязко от червеното лице. Езикът му сновеше спокойно между зъбите, при което добродушната му уста изпадаше в най-невероятни положения. Той се поклони късо, отсечено и с изражение, като че искаше да каже: „Нали така се прави?“

— Благословен обед — каза той; — на вашите услуги, господине!

Господин Грюнлих от своя страна се поклони бавно и ъглите на устата му се изтеглиха малко надолу. В същото време той каза тихо:

— Хъ-ъ-ъм.

Бюрото представляваше доста малка стая, стените на която на височина няколко стъпки бяха облицовани с дърво, а нагоре варосани, без тапети. На прозореца, по стъклата на който непрекъснато барабанеше дъждът, висяха пожълтели от пушек завеси. Надясно от вратата се намираше дълга, груба, покрита с книжа маса, над която на стената беше забодена голяма карта на Европа и друга, по-малка, на Балтийско море. От средата на тавана се спускаше старателно изработен моделна кораб с издути платна.

Влекачният командир покани госта си да седне на извития диван, облечен с черна напукана мушама и поставен срещу вратата, а сам той се настани със скръстени върху корема ръце на един дървен стол с облегалки; господин Грюнлих седна с неразкопчано пардесю и с шапка върху колената си точно на ръба на дивана, без да се допре до задната облегалка.

— Името ми, повтарям — каза той, — е Грюнлих, Грюнлих от Хамбург. За да ви се представя, ще спомена, че смея да се нарека близък търговски приятел на едрия търговец консул Буденброк.

— Allabonohr^[1]! Голяма чест за мене, господин Грюнлих! Но няма ли да седнете малко по-удобно? Ще пиете ли един грог след това пътешествие? Ще поръчам веднага в кухнята…

— Позволявам си да забележа — каза спокойно господин Грюнлих, — че времето ми е измерено, че колата ми ме чака и че съм заставен да ви помоля само за един кратък разговор.

— На вашите услуги, господине — повтори господин Шварцкопф, стреснат донякъде.

Настъпи пауза.

— Господин командир! — поде господин Грюнлих, като решително тръсна глава и я отметна малко назад.

После отново замълча, за да подсили въздействието на това обръщение, и затвори устата си здраво като кесия за пари, стегната с връв.

— Господин командир — повтори той и после заговори бързо: — Въпросът, който ме доведе при вас, се отнася непосредствено до младата дама, която от няколко седмици живее във вашия дом.

— Мамзел Буденброк ли? — попита господин Шварцкопф.

— Именно — отвърна господин Грюнлих беззвучно и с наведена глава; край ъглите на устата му се вдълбаха прави бръчки. — Аз се виждам принуден — продължи той с леко напевно натъртване, като в същото време очите му се местеха с небивало внимание от една точка на стаята към друга и после към прозореца — да ви разкрия, че преди известно време поисках ръката именно на тая демоазел Буденброк, че съм в пълно притежание на двустранното родителско съгласие и че госпожицата сама с недвусмислени думи ми отреди права върху ръката си, макар годежът още да не се е състоял официално.

— Истина ли? — полита живо господин Шварцкопф. — Аз не знаех тая работа. Честито, господин… Грюнлих! Искрено ви честитя! Намерили сте нещо добро, нещо реално…

— Много благодаря — каза господин Грюнлих със студено натъртване. — Обаче онова — продължи той с напевно повишен глас, — което ме доведе по тоя въпрос при вас, драги господин командир, то е обстоятелството, че в пътя на тоя съюз от твърде късо време насам се изпречват затруднения и тези затруднения… произлизат от вашия дом…

Последните думи той изговори с въпросително ударение, като че искаше да каже: „Възможно ли е това, което стигна до ушите ми?“

Господин Шварцкопф отговори изключително с това, че дигна високо към челото прошарените си вежди и улови с двете си ръце — кафяви моряшки ръце с руси косъмчета — страничните облегалки на стола си.

— Да. Действително. Така чух — каза господин Грюнлих с горестна положителност. — Чух, че вашият син, господин studiosus medicinae^[2], си е позволил… е, да, без да знае… да посегне върху правата ми; чух, че той е използувал присъствието на госпожицата тук, за да изтръгне от нея известни обещания…

— Какво? — извика влекачният командир, като се подиря силно на облегалките и скочи на крака. — Ще трябва тутакси… Това наистина е…

Той отиде с две крачки до вратата, отвори я грубо, подаде глава в коридора и извика с глас, който би заглушил най-яростния прибой:

— Мета! Мортен! Елате тук! Елате двама тук!

— Ще съжалявам много — каза господин Грюнлих с тънка усмивка, — ако предявявайки по-отдавнашните си права, засичам вашите собствени бащини планове, господин командир…

Дидерих Шварцкопф се обърна и впери в лицето му пронизителните си сини очи, обкръжени от дребни бръчици, сякаш напусто се мъчеше да разбере думите му.

— Господине! — каза той после с глас, който звучеше така, като че ли току-що си е изгорил гърлото с глътка лют грог. — Аз съм прост човек и не разбирам много от злословия и финеси… Но ако искате да кажете негли, че… хм, тогава аз ще ви кажа, че сте на крив път, господине, и че се заблуждавате по отношение на принципите ми! Аз зная кой е моят син, зная също коя е мамзел Буденброк и притежавам твърде много респект и твърде много гордост, господине, тъй че не мога да си правя такива бащини планове! А сега говорете и отговаряйте вие! Какво собствено става? Какво собствено чувам, а?

Госпожа Шварцкопф и синът й стояха на вратата; тя в пълно неведение, заета да оправи престилката си, а Мортен с изражение на вироглав грешник. Когато те влязоха, господин Грюнлих не се дигна от мястото си; остана да седи с права и най-спокойна стойка, със закопчано пардесю, на края на дивана.

— Значи, държал си се като глупав хлапак? — сопна се влекачният командир на Мортен.

Момъкът беше мушнал един палец между копчетата на якето си; погледът му беше мрачен и от упорство той беше дори издул бузи.

— Да, татко — каза той. — Госпожица Буденброк и аз…

— Така, значи! Тогава ще ти кажа, че си занесен палячо, голям глупак! И още утре трябва да си заминеш за Гьотинген, чуваш ли? Още утре! Цялата тази работа е детинщина, безполезна детинщина. Точка!

— Боже мой, Дидерих — каза госпожа Шварцкопф, като сплете умолително ръце, — това не може да се каже току-тъй! Кой знае…

Тя замълча и беше очевидно, че пред очите й рухна една прекрасна надежда.

— Желаете ли да говорите с госпожицата, господине? — обърна се влекачният командир с дрезгав глас към господин Грюнлих.

— Тя е в стаята си. Спи — заяви съчувствено и умилно госпожа Шварцкопф.

— Съжалявам — каза господин Грюнлих, макар че си поотдъхна облекчително, и стана. — Впрочем, повтарям, че времето ми е измерено и че колата ми ме чака. Позволявам си, господин командир — продължи той, като с шапката си описа пред господин Шварцкопф движение от горе на долу, — да ви изкажа пълното си задоволство и признателност пред вид мъжественото ви поведение и твърд характер. Имам чест. Прощавайте!

Дидерих Шварцкопф не му подаде ръка. Само понаведе късо и бързо тежката горна половина на тялото, си напред, като че искаше да каже: „Така се прави, нали?“

Господин Грюнлих мина със спокойни крачки между Мортен и майка му и излезе през вратата.