Томас Ман
Буденброкови (34) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

— Какво ти е, Бетси? — попита консулът, като седна на трапезата и дигна чинията, с която бяха покрили супата му. — Недобре ли се чувствуваш? Какво ти е? Струва ми се, че имаш болнав вид.

Кръглата маса в просторната трапезария беше много оредяла. Освен родителите на нея всеки ден сядаха само мамзел Юнгман, десетгодишната Клара и мършавата, покорна и мълчаливо хранеща се Клотилда. Консулът се огледа наоколо — лицата на всички бяха удължени и натъжени. Какво беше станало? Той самият беше нервен и угрижен, понеже поради тая заплетена шлезвигхолщайнска история на борсата царуваше безпокойство… И още едно безпокойство се носеше из въздуха; по-късно, когато Антон излезе, за да донесе гозбата с месо, консулът узна какво беше станало вкъщи. Трина, готвачката Трина, момиче, което досега беше проявявало само преданост и честност, внезапно преминала към неприкрито бунтарство. За голямо неудоволствие на консулшата тя поддържала от известно време приятелство, нещо като духовна връзка с някакъв касапски калфа; и сигурно този вечно кървав човек беше повлиял по най-пакостен начин върху развитието на нейните политически убеждения. Когато консулшата я смъмрила заради лошо приготвения лучен сос, тя опряла голите са ръце на хълбоците и казала следното:

— Почакайте само, госпожо консулша! Няма да мине дълго време и на работата ще се тури друг ред; тогава аз ще седя в копринена рокля на дивана, а вие ще ми прислужвате…

Разбира се, консулшата веднага й казала, че я уволнява.

Консулът поклати глава. В последно време той самият биде заставен да долови разни тревожни неща. Наистина по-старите носачи и складови работници бяха достатъчно благоразумни и не се поддаваха на никакви внушения; обаче между младите имаше някои, които с държането си издаваха, че новият бунтарски дух коварно бе успял да намери достъп… През пролетта бяха се разиграли улични безредици, макар че вече имаше налице проект за нова конституция, отговаряща на повеленията на новото време; малко по-късно, въпреки възраженията на Лебрехт Крьогер и неколцина други вироглави стари господа, един декрет на сената провъзгласи тоя проект за държавна конституция. Избраха народни представители, свикаха сесия на градския съвет. Но спокойствие пак не настъпи. Хората се объркаха съвсем. Всеки искаше да ревизира конституцията и избирателното право, гражданите се караха. „Съсловен принцип!“ — казваха едни; същото казваше и консул Йохан Буденброк. „Всеобщо избирателно право!“ — казваха другите: същото казваше и Хинрих Хагенщрьом. Трети крещяха: „Всеобщи съсловни избори!“, и може би дори знаеха какво трябваше да се разбира под тия думи. После из въздуха започнаха да се носят и такива идеи като премахване на различието между граждани и жители, разширяване на възможността да се придобие гражданско право и от нехристияни… Нищо чудно тогава, че на Буденброковата Трина й текнаха мисли като тази за дивана и копринената рокля! Ах, трябваше да дойде и нещо по-лошо! Работите заплашваха да вземат страшен обрат…

Беше един от първите дни на октомври четиридесет и осма година — синьо небе с няколко леки, ефирни облака по него, озарени сребристобяло от слънцето, силата на което обаче не беше толкова голяма, та да не пращи печката зад високата лъскава решетка в стаята с пейзажите.

Малката Клара, тъмнорусо дете с твърде строги очи, седеше с някакво плетиво пред масата за шиене до прозореца, а Клотилда, занята със същото, беше се настанила на дивана, до консулшата. Макар че Клотилда Буденброк не беше много по-стара от омъжената си братовчедка — едва на двадесет и една година, — продълговатото й лице започваше вече да се изостря и пригладените й коси, открай време матовосиви, а не руси, допринасяха за вече завършения образ на стара мома. Тя беше доволна от това и не предприемаше нищо, за да го предотврати. Може би изпитваше потребност да остарее бързо, за да се избави бързо от всякакви съмнения и надежди. Понеже нямаше нито петак, знаеше, че на тоя широк свят не би се намерил никой да се ожени за нея; и тя чакаше покорно бъдещето си, което се състоеше в това — да живее в малка стая от дребна пенсия, която нейният могъщ чичо щеше да й издействува от касата на някое благотворително дружество за бедни девойки от видни семейства.

Консулшата от своя страна беше заета с прочитане на две писма. Тони разказваше как благополучно растяла малката Ерика, а Кристиан описваше разпалено лондонския живот, без обаче да спомене по-подробно дейността си у мистър Ричардсон… Консулшата, която наближаваше средата на четиридесетте, горчиво се оплакваше от съдбата на русите жени — да стареят толкова бързо! Нежният тен, съответствуващ на червеникави коси, ставал през тия години матов въпреки всякакви освежителни средства; косите пък бяха започнали неумолимо да побеляват, ако тя, слава богу, не притежаваше рецептата за някаква парижка тинктура, която на първо време предотвратявала това. Консулшата беше решила да не побелее никога. Ако един ден боята престанеше да действува, тя щеше да носи перука с цвета на младежките си коси… На върха на нейната все още изкусна прическа беше вързана малка копринена панделка с бяла дантела по краищата — начало, първо загатване за ония шапчици, които носят възрастни жени. Копринената й рокля беше широка и бухнала, а камбановидните й ръкави имаха подложки от колосана марля. Както винаги около китката на ръката й звънтяха две-три златни гривни.

Беше три часът следобед.

Внезапно откъм улицата се чуха викове и крясъци, някакъв самонадеян глъч, свирене с уста и тропот от много стъпки; шумът се приближаваше и растеше.

— Какво е това, мамо? — попита Клара, която погледна през шпионката на прозореца. — Толкова много хора… Какво им е? На какво се радват толкова?

— Боже! — извика консулшата, като захвърли писмата, скочи изплашена и отиде бързо на прозореца. — Дали не… О, господи, да, революцията… народът…

Работата беше там, че през целия този ден в града ставаха размирици. Сутринта на „Брайтещрасе“ бяха хвърлили камък и разбили стъклото на витрината на Бентиен, който търгуваше с платове; обаче един бог знаеше какво общо имаше прозорецът на господин Бентиен с висшата политика.

— Антон! — извика консулшата с разтреперан глас към трапезарията, гдето прислужникът се занимаваше със сребърните сервизи. — Антон, слез долу! Заключи пътната врата! Затвори навсякъде! Народът е…

— Да, госпожо консулша! — каза Антон. — Бива ли изобщо? Аз съм господарски слуга… Щом видят ливреята ми.

— Лоши хора — каза Клотилда тъжно и провлечено, без да прекъсва работата си.

В тоя миг в колонната зала се появи консулът и влезе през стъклената врата. Носеше палтото си метнато през мишцата и държеше шапката си в ръка.

— Излизаш ли, Жан? — попита ужасена консулшата.

— Да, мила, трябва да отида в градския съвет.

— Ами народът, Жан, революцията…

— Боже господи, не е толкова сериозно, Бетси… Ние сме в божиите ръце. Те задминаха вече къщата. Аз ще изляза през задния двор.

— Жан, ако ме обичаш… Нима ще се изложиш на такава опасност, нима ще ни оставиш сами тук… Ох, страх ме е, страх ме е!

— Мила, моля те, не се горещи толкова! Хората ще устроят някое дребно зрелище пред кметството или на пазара. Може би това ще струва на държавата още няколко прозоречни стъкла, нищо повече!

— Къде отиваш, Жан?

— В градския съвет… Отивам дори с много голямо закъснение, работата ме забави. Би било срамно да отсъствувам точно днес. Мислиш ли, че баща ти ще позволи да го спрат? Колкото и стар да е…

— Ех, върви тогава, Жан, и да те пази бог… Но бъди предпазлив, моля те, пази се! Внимавай и за татко! Дано нему се случи нещо…

— Не се тревожи, мила…

— Кога ще се върнеш? — извика консулшата подире му.

— Зависи. Към четири и половина… Ще видим. На дневен ред са важни въпроси, ще зависи от…

— Ах, страх ме е, страх ме е! — повтори консулшата, като гледаше безпомощно настрани и ходеше напред-назад, из стаята.