Томас Ман
Буденброкови (5) (Упадък на едно семейство)

Глава пета

— Виждали ли сте го, господин пасторе?

Смениха отново чиниите. Появи се огромен керемиденочервен паниран свински бут, пушен и варен, а заедно с него кафяв, възкисел лучен сос и такива количества зеленчуци, че всички биха могли да се заситят от една-единствена паница. С нарязването се зае Лебрехт Крьогер. Подигнал леко лакти, изопнал право дългите показалци върху гърбовете на ножа и вилицата, той започна да реже внимателно сочните късчета. Поднесоха и майсторското произведение на консулша Буденброк, „Руско гърне“, резлива смесица от консервирани плодове с алкохолен вкус.

Не, за съжаление пастор Вундерлих не бил виждал никога Бонапарт. Обаче старият Буденброк и Жан-Жак Хофстеде бяха го виждали лице в лице; първият — в Париж, непосредствено преди похода към Русия, на някакъв парад в двора на двореца Тюйлери, вторият — в Данциг.

— Ей богу, нямаше радушен вид — каза той и с вдигнати вежди пъхна в устата си хапка шунка, червено зеле и картофи, които беше наредил на вилицата си. — Впрочем в Данциг се държал много весело. Разказваха тогава една шега… Той играел хазарт, и то не на дребни суми, денем с немците, а вечер с генералите си. „N’est-ce pas, Rapp — казал той и грабнал шепа злато от масата, — les allemands ainent beaucoup ces petits napoléons“. „Oui, Sire, plus quele Gran^[1]!“— отговорил Рап…

Сред избухналата обща веселост — защото Хофстеде разказа хубаво анекдота и дори имитира малко изражението върху лицето на императора — старият Буденброк каза:

— Но шегата настрана, трябва да имаме респект пред личното му величие… Каква натура!

Консулът поклати сериозно глава.

— Да, да, ние младите не проумяваме вече достопочтението на човека, който уби Енгиенския херцог, изкла осемстотин пленници в Египет…

— Възможно е всичко това да е преувеличено и недостоверно — каза пастор Вундерлих. — Може би херцогът е бил някой лекомислен и бунтарски настроен господин, а колкото се отнася до пленниците, тяхната екзекуция вероятно е била добре обмислено и необходимо решение на коректен военен съвет…

И той разказа, че бил чел някаква книга, излязла преди няколко години, от един секретар на императора, която заслужавала голямо внимание…

— Все едно — настоя консулът и започна да чисти една свещ на свещника пред себе си, пламъкът на която трепкаше. — Аз не мога да проумея това, не мога да проумея възхитата от тоя изверг! Като християнин, като човек с религиозен усет не намирам в сърцето си място за такова чувство.

Лицето му беше добило кротко и мечтателно изражение, нещо повече — той дори беше наклонил главата си малко настрана; в същото време баща му и пастор Вундерлих като че ли наистина се усмихнаха съвсем леко един на друг.

— Да, да — ухили се Йохан Буденброк, — дребните наполеони не бяха лоши, нали? Моят син се прехласва повече по Луи-Филип — добави той.

— Прехласва се? — повтори Жан-Жак Хофстеде донякъде присмехулно. — Куриозна съпоставка! Филип — égalité^[2] и прехласване…

— Ей богу, струва ми се, че можем да се поучим много от Юлската монархия… — Консулът говореше сериозно и разпалено. — Радушното и отзивчиво отношение на френския конституционализъм към новите практически идеали и интереси на епохата… то е нещо, което заслужава много голяма признателност.

— Практически идеали… е, да… — През почивката, която беше дал на челюстите си, старият Буденброк си играеше със златната табакера. — Практически идеали… не-е, никак не съм за тях! — Толкова се ядоса, че заговори на диалект. — Занаятчийските, техническите и търговските училища никнат като гъби от земята, гимназията и класическото образование изведнъж се превърнаха в bétises^[3], всички мислят само за мини… за индустрия… за печелене на пари… Всичко това е хубаво, безкрайно хубаво! Но донякъде тъпоумно, от друга страна, ако продължи по-дълго. Как мислите? Не зная защо ме оскърбява това… Не казвам нищо, Жан… Юлската монархия е добро дело…

Но както сенатор Лангхалс, така също Гретйенс и Кьопен взеха страната на консула. Да, наистина, би трябвало да храним най-голямо уважение към френското правителство и еднородните стремления в Германия… Господин Кьопен пак каза „оважение“. През време на яденето той беше се зачервил още повече и пъхтеше; ала лицето на пастор Вундерлих остана бяло, изящно и будно, макар че той съвсем спокойно пиеше чаша след чаша.

Свещите бавно-бавно догаряха; навремени, когато продух превиваше пламъчетата им, над трапезата се понасяше тънка миризма на восък.

Седяха на тежки столове с високи облегалки, ядяха с тежки сребърни прибори тежки, хубави гозби, пиеха тежки, хубави вина и изказваха мнението си. Стигнаха скоро до сделките и неволно изпадаха все по-често в диалекта, в тоя спокойно-тежък начин на изразяване, който като че обладаваше едновременно търговска краткост и богаташка пренебрежителност и сегиз-тогиз биваше преувеличаван с добродушна самоирония. Не казваха „на борсата“, а просто „на борса“; свръх това произнасяха „-р“-то като късо „й“ и придаваха благосклонен вид на лицата си.

Дамите не следиха дълго диспута. Техния разговор водеше мадам Крьогер, която най-апетитно обясняваше най-добрия начин на готвене шарани с червено вино:

— След като ги нарежете на едри късчета, мила, ще ги наредите с кромид, карамфил и сухар в тенджерата, после ще ги сложите с малко захар и лъжица масло на огъня… Но, за бога, да не ги миете, мила! Трябва да запазите всичката кръв…

Старият Крьогер пусна най-приятните си шеги. Неговият син, консул Юстус, който седеше по-долу редом с доктор Грабо близко до децата, беше подхванал закачлив разговор с мамзел Юнгман; тя беше присвила кафявите си очи и по навик държеше ножа и вилицата изправени нагоре, като леко ги движеше насам-натам. Дори Йовердик се бяха оживили и говореха високо. Старата консулша измисли ново галено име за своя съпруг.

— Милото ми яренце! — каза тя и сърдечният й смях разклати шапката на главата й.

Разговорът тръгна в една посока, когато Жан-Жак Хофстеде поде любимата си тема — пътешествието из Италия, което беше направил преди петнадесет години заедно с един богат хамбургски сродник. Разказа за Венеция, Рим и Везувий, описа вила „Боргезе“, гдето покойният Гьоте написал част от своя „Фауст“, превъзнесе ренесансовите фонтани, от които лъхала прохлада, после гиздаво подкастрените алеи, разходките по които били много приятни… Някой отвори дума за голямата, запустяла градина на Буденброк, непосредствено зад Крепостната порта.

— Да, ей богу — каза старецът, — още ме е яд, че на времето не се реших и не поръчах да я поуредят малко по-човешки! Неотколе пак я обиколих… Тази дива гора е истински срам за нас! Какъв китен имот може да стане, ако се погрижим за тревата и подрежем дърветата в гиздави конуси и кубове…

Обаче консулът протестира разпалено:

— Ради бога, папа! Аз обичам да се разхождам лете из тоя гъсталак, но цялото ми удоволствие ще се развали, ако прекрасната волна природа бъде окастрена по такъв окаян начин… Но щом като волната природа ми принадлежи, то, поврага, нямам ли право да я докарам, както аз намирам за добре… Ах, татко, когато легна във високата трева под някой бухлат храст, имам по-скоро чувството, че аз принадлежа на природата и че нямам никакво право над нея…

— Кришан, да не преядеш! — извика внезапно старият Буденброк. — На Тилда не вреди; това момиче гълта като ламя…

И наистина беше удивително какви способности развиваше в яденето това тихо, мършаво дете с продълговато, възстаро лице. На въпроса иска ли втори път супа тя бе отговорила проточено и покорно: „Да-а, мо-ля!“ От рибата и шунката бе си избрала два пъти по две от най-едрите късчета заедно с голяма купчина гарнитура; наведена грижливо с късогледите си очи над чинията, тя изяждаше всичко, без да бърза, тихо и на големи хапки. Чула думите на стария домовладика, тя отговори проточено, любезно, учудено и наивно:

— Бо-же мой, чи-чо!

Тя не се стесняваше; ядеше, макар че не надебеляваше и въпреки подигравките, с инстинктивния грабителски апетит на бедни роднини, когато се озоват на богата безплатна трапеза, усмихваше се незлобиво и отрупваше чинията си с хубави неща — търпелива, непоколебима, гладна и мършава.