Томас Ман
Буденброкови (84) (Упадък на едно семейство)

Глава четвърта

След една седмица в частната кантора на сенатор Буденброк, на коженото кресло отстрани до писалището, седеше един нисък старец с гладко обръснато лице и снежнобели коси, спуснати над челото и слепоочията. Наведен напред, той се подпираше с двете ръце върху бялата дръжка на бастуна си, беше положил щръкналата си остра брадичка върху ръцете и със злобно стиснати устни и дръпнати надолу ъгли на устата беше спрял отдолу нагоре такъв отвратителен и пронизително-коварен поглед върху сенатора, че изглеждаше непонятно защо последният не беше предпочел да избегне срещата с такъв човек. Но Томас Буденброк седеше облегнат на стола си и разговаряше без видимо безпокойство с тая ехидна и демонична особа като с най-обикновен гражданин… Шефът на фирмата „Йохан Буденброк“ и посредникът Сигизмунд Гош разменяха мисли върху продажната цена на старата къща на „Менгщрасе“.

Този въпрос им отне доста дълго време, тъй като предложените от господин Гош 28 000 талера се струваха на сенатора извънредно малко, докато посредникът се кълнеше в пъкъла, че било истинска лудост, ако добави към тая сума дори един-единствен сребърен грош. Томас Буденброк заговори за централното разположение и необикновената големина на имота, обаче господин Гош му държа със съскащ, плътен и сдържано-гневен глас цяла реч за гибелния риск, който поемаше; изложението му беше тъй житейски убедително, че би могло да бъде наречено поема… Ха! Кога, кому и за колко ли би могъл да препродаде тая къща? Та колко пъти в смяната на вековете се търси такъв имот? Може ли неговият високоуважаем приятел и доброжелател да му обещае, че утре с влака от Бюхен ще пристигне някой индийски набаб и ще пожелае да се настани в къщата на Буденброкови? Той, Сигизмунд Гош, ще остане на сухо… да, ще остане на сухо с тоя имот и ще бъде тогава съсипан, окончателно разорен човек, който не ще има вече време отново да се изправи на нозе, защото часовникът му ще е спрял, гробът му ще бъде изкопан, да, изкопан… И понеже този израз му се понрави, той добави още нещо за призраци с тракащи кости и за буци пръст, които падали с глух тътен върху капака на ковчега.

Все пак сенаторът не се съгласи с него. Той заговори за прекрасната поделяемост на имота, подчерта отговорността, която носел спрямо брата и сестрата, и настоя за 30 000 талера, след което изслуша повторно, с някаква смесица от нервност и благосклонност, едно твърде остроумно възражение от стража на господин Гош. Това продължи около два часа, в течение на които господин Гош има възможност да разкрие напълно актьорското си изкуство. Той играеше сякаш двойна игра — играеше лицемерен злодей.

— Съгласете се, господин сенаторе, мой млади доброжелателю… 84 000 марки! Предлага ви ги един стар честен човек — каза той сладникаво, като наклони настрана главата си, разкриви опустошеното си от гримаси лице в усмивка на чистосърдечна наивност и протегна ръка, едра, бяла ръка с дълги и треперещи пръсти.

Но това беше лъжа и измама. Дори дете би могло да прозре лицемерната маска, под която зловещо се хилеше дълбокото мошеничество на тоя човек.

Най-сетне Томас Буденброк заяви, че моли да му се даде време да поразмисли и на всеки случай да поговори с брата и сестрата, преди да се съгласи на тия 28 000 талера — нещо, което едва ли би било възможно. След това пренесе разговора на неутрална почва — попита как вървят посредническите работи на господин Гош, какво е здравословното му състояние…

Господин Гош беше зле; той отби с красиво и широко движение на ръката предположението, че би могъл да бъде причислен към щастливите хора. Наближаваше тежката старческа възраст, дори беше дошла вече; както каза по-рано, гробът му беше изкопан. Вечер просто не можеше да поднесе чашата с грог към устата си, без да разлее половината от него — тъй силно караше дяволът ръката му да трепери! Не помагаха никакви проклятия. Волята не тържествуваше вече… Но както и да е! Зад него лежеше цял живот, при това не съвсем скъден живот. Той бе гледал с будни очи в живота. Край него бяха прошумели революции и войни и техните талази бяха минали и през неговото сърца… тъй да се рече. Ха, поврага, друго беше онова време, когато… през онова историческо заседание на градския съвет… той бе застанал редом с бащата на сенатора, консул Йохан Буденброк, и бе се опълчил срещу пристъпа на разярената тълпа! Най-страшната от всички страхотии… Не, животът не беше скъден… неговият вътрешен живот също не беше съвсем скъден! Поврага, той бе чувствувал сили в себе си; а каквато е силата, такъв е и идеалът, казва Фойербах. Пък и сега още, и сега… душата му не беше осиромашала, сърцето му бе останало младо, не бе преставало… не бе преставало никога да бъде способно на грандиозни преживелици, да обгръща жарко и всеотдайно неговите идеали… Той ще ги отнесе със себе си в гроба, разбира се! Та имаше ли на земята идеали, заслужаващи да бъдат постигнати и осъществени? Не! Никой не жадува за звездите, ала надеждата… о, надеждата — не сбъдновението, — надеждата беше най-прекрасното в живота! L’espérance toute trompeuse qu’elle est, sert au moins á nous mener á la fin de la vie par un chemin agréable.^[1] Ла Рошфуко бе казал това и то беше хубаво, нали?… Да, неговият високоуважаем приятел и доброжелател нямаше нужда да знае подобни работи. Нямаше нужда да помни такива неща онзи, когото вълните на реалния живот са поели на високите си рамене, за да може щастието да облъхне челото му. От подобни неща се нуждае този, който мечтае самотен дълбоко някъде долу в мрака!…

— Вие сте щастлив — каза той внезапно, като сложи ръка върху коляното на сенатора и дигна към него насълзените си очи. — О, да! Ще сторите грях, ако отречете! Вие сте щастлив! Вие държите щастието в ръцете си! Тръгнахте безстрашно по света и го покорихте със здрави ръце… мишци! — поправи се той, понеже не можеше да понесе прекалено скорошното повтаряне на думата „ръце“.

После замълча и без да чуе дори една дума от отрицателния и примирен отговор на сенатора, продължи да го гледа с тъмно мечтание в лицето. Изведнъж стана.

— Но ние се разбъбрахме — каза той, — а пък се срещнахме по работа. Времето е скъпо, не бива да го губим в разсъждения. Слушайте… Заради вас… разбирате ли? Заради…

Изглеждаше, че господин Гош отново ще се унесе в красиви размишления, но той се оборави и извика с широк, енергичен, ентусиазиран жест:

— 29 000 талера… 87 000 марки за къщата на майка ви! Съгласен ли сте?

И сенатор Буденброк се съгласи.

Госпожа Перманедер сметна, както трябваше да се очаква, че продажната цена е смешно ниска. Ако някой — с оглед към спомените й от тая къща — й наброеше на масата цял милион за нея, тя би окачествила това само като благопристойна постъпка, нищо друго. Все пак твърде скоро свикна с числото, назовано от нейния брат, главно защото всичките й мисли бяха заети с планове за бъдещето.

Тя се радваше от сърце на многото и хубави мебели, които бяха й се паднали; и макар че сега-засега никой не мислеше да я гони от родителския й дом, тя полагаше големи старания да намери и наеме ново жилище за себе си и за децата. Наистина раздялата щеше да бъде трудна… мисълта за това пълнеше със сълзи очите й. Но, от друга страна, в представата за обнова и промяна се криеше известна прелест. Не приличаше ли това почти на ново, четвърто устройване на живота? Тя пак оглеждаше жилища, пак се съветваше с тапицера Якобс, пак избираше в магазините завеси за вратите и платове за пътеки. Сърцето й туптеше… наистина сърцето на тая стара, закалена от живота жена биеше по-радостно.

Така минаха седмици — четири, пет и шест седмици. Падна първият сняг, дойде зимата, печките пращяха и Буденброкови размишляваха тъжно как ли ще прекарат този път коледните празници. Но внезапно се случи нещо, нещо драматично, нещо съвсем неочаквано; в хода на нещата настъпи обрат, който заслужаваше всеобщ интерес и действително го предизвика; настъпи едно събитие… не, то падна като гръм от ясно небе и накара госпожа Перманедер да се стъписа и вцепени насред грижите си за новото жилище.

— Томас — каза тя, — полудявам ли? Или може би Гош бълнува? Това е невъзможно! То е крайно абсурдно, крайно немислимо, крайно.

Тя замълча и се хвана с две ръце за слепоочията. Но сенаторът сви рамене.

— Мило дете, още нищо не е решено. Но тази мисъл, тази възможност изникна и ако поразмислим по-спокойно, ще видим, че в тая работа няма нищо немислимо. Наистина озадачава донякъде. И аз се стъписах, когато Гош ми го обади. Но защо да е немислимо? Какво пречи?…

— Няма да преживея това — каза тя, седна на един стол и остана неподвижна.

Какво ставаше? Бе се намерил вече купувач за къщата или поне лице, което беше проявило интерес и дори изразило желание да разгледа основно обявения за продан имот, та след това да продължи пазарлъка. И това лице беше господин Херман Хагенщрьом, търговец на едро и консул на кралство Португалия.

Когато първият слух стигна до госпожа Перманедер, тя се вцепени, слиса и оскърби; не повярва и беше неспособна да проумее тая мисъл в цялата й дълбочина. Ала сега, когато въпросът добиваше все повече и повече форма и образ, когато посещението на консул Хагенщрьом на „Менгщрасе“ беше предстоящо… тя се оборави и съживи. Не протестира, а се опълчи. Намери думи, жарки и остри думи, и ги замята като запалени факли и бойни брадви.

— Това няма да стане, Томас! Докато съм жива аз, това няма да стане! Дори когато човек продава кучето си, гледа какъв ще бъде новият му господар. А мамината къща! Нашата къща! Стаята с пейзажите!

— Пак те питам, какво собствено пречи?

— Какво пречи ли? Боже милостиви, какво пречело! Планини трябва да попречат на тоя шишко, Томас! Планини! Но той няма да ги види! Той нехае за такива неща! Няма чувство за тях! Та нима е говедо? От изконни времена Хагенщрьомови са наши съперници… Старият Хинрих шиканираше дядо и татко, а ако Херман още не ти е напакостил сериозно, ако още не ти е сложил крак, то е само за това, че още не му се е удал сгоден случай… Когато бяхме малки, аз му ударих плесница насред улицата, защото имах основание за това, а в замяна неговата миловидна сестра Юлхен ми изподра с нокти лицето. Ще кажеш: детинщини… Добре! Но те ни гледаха подигравателно и радостно всеки път, когато ни се случеше някое нещастие; и обикновено аз им доставях това удоволствие… Божия воля… А доколко консулът ти е навреждал в търговията и с какво безсрамие те е изпреварвал… това, Том, ти самият сигурно знаеш най-добре, аз не мога да те поучавам. И в края на краищата, когато Ерика така сполучливо се омъжи, червеят на завистта не спря да гризе душата им, докато те не успяха да затрият директора и да го тикнат в затвора посредством ръката на брата си, на тоя котарак, на тоя прокурор-сатана… А сега имат нахалството… имат безсрамието…

— Слушай, Тони! Първо, ние изобщо нямаме сериозно думата по тоя въпрос, защото сме сключили сделката с Гош и сега той има право да продаде, комуто иска. Съгласен съм с тебе, че в това се крие известна ирония на съдбата…

— Ирония на съдбата ли? Да, Том, твой маниер е да се изразяваш така! Но аз ще го нарека позор, юмрук право в лицето… да, точно така! Не схващаш ли какво означава? Та помисли какво би означавало, Томас! Ще означава следното: с Буденброкови е свършено, те са окончателно ликвидирани, отиват си и Хагенщрьомови заемат с музика и песни мястото им! Не, Томас, аз няма да взема участие в такова зрелище, няма да съдействувам за тая подлост! Нека само дойде, нека само се осмели да дойде, за да огледа къщата! Аз няма да го приема, повярвай ми! Ще се затворя с дъщеря си и с внучката си в някоя стая, ще обърна ключа и няма да го пусна да влезе… да, така ще направя!

— Ще направиш каквото смяташ за разумно, мила; но първом ще премислиш дали не е по-уместно да пазиш внимателно общественото приличие. Ти вероятно си мислиш, че консул Хагенщрьом ще се почувствува дълбоко засегнат от твоето държане. Не, грешиш, дете! Той нито ще се зарадва, нито ще се разсърди от това, а ще се учуди, ще се учуди хладно и равнодушно. Цялата работа е там, че ти му приписваш същите тия чувства към тебе и към нас, каквито ти изпитваш към него. Заблуждаваш се, Тони! Той съвсем не те мрази. Защо да те мрази? Той не мрази никого. Плува в успех и щастие и е преизпълнен от веселост и благосклонност, повярвай ми! Толкова пъти вече съм те уверявал, че той би те поздравил най-любезно на улицата, ако ти самата би могла да си наложиш да не гледаш тъй войнствено и високомерно някъде във въздуха. Той само се удивлява, изпитва в течение на две минути някаква спокойна и малко иронична почуда, която не е в състояние да разклати равновесието на един човек, комуто никой не може да стори нещо лошо… В какво го обвиняваш? Ако той ме е изпреварил много в търговията и от време на време успешно ме оборва в обществените работи… прекрасно, значи, той сигурно е по-способен търговец и по-добър политик от мене. Това съвсем не е причина да се смеем тъй странно яростно, както правиш ти. Но да се върнем на къщата. Старата отдавна вече няма почти никакво значение за семейството, тъй като значението премина постепенно върху моята, новата къща… казвам ти го, за да те успокоя за всеки случай. От друга страна пък, е ясно какво е накарало консул Хагенщрьом да мисли за покупка на къща. Тези хора се издигнаха, семейството им се увеличава, те се сродиха с Мьолендорпфови и по богатство и известност са равни на първите в града. Но им липсва нещо, нещо външно, от което те досега се лишаваха с чувство на превъзходство и отърсили се от всякакви предразсъдъци. Липсва им историческото освещение, тъй да се рече: узаконяването. Изглежда, че сега вече им е дошъл апетитът и си набавят нещичко от него, като се пренасят в къща, каквато е тази… Ще видиш, консулът ще гледа по възможност да запази всичко, както си е, няма да пристрои нищо, ще остави дори девиза „Dominus providebit“ над пътната врата; а трябва да бъдем справедливи и да признаем, че не господ, а единствено той помогна на фирмата „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ да се издигне тъй високо.

— Браво, Том! Ах, как се радвам, че най-сетне чух от тебе нещо лошо за него! Това е собствено всичко, което искам. Боже мой, да имах твоя ум, как щях да го наредя! А ти си се изправил тук…

— Виждаш обаче, че в действителност нямам голяма полза от ума си.

— А ти си се изправил тук, казвам, и говориш по тоя въпрос с такова невъобразимо спокойствие и ми обясняваш как щял да постъпи Хагенщрьом… Ах, говори, каквото щеш! И ти като мене имаш сърце в гърдите, и аз просто не вярвам, че вътрешно си толкова спокоен, колкото се правиш? Ти отговаряш на жалбите ми… може би се мъчиш да успокоиш самия себе си…

— Ставаш вече нескромна, Тони! Това, което „се правя“, е лично моя работа. Всичко друго не засяга никого с нищо.

— Том, умолявам те, кажи ми само едно: всичко това не е ли бълнуване в треска?

— Точно така.

— Кошмар?

— Защо не?

— Сърцераздирателна комедия?

— Стига! Стига!

И консул Хагенщрьом се яви на „Менгщрасе“, яви се заедно с господин Гош, който държеше в ръка йезуитската си шапка, гледаше вероломно наоколо си, мина наведен покрай момичето, което беше занесло визитните им карти и сега държеше отворена стъклената врата, и влезе подир консула в стаята с пейзажите.

Херман Хагенщрьом, облечен в дълъг почти до петите, дебел и тежък кожух, който отпред беше разкопчан и позволяваше да се види зимният му костюм от зеленожълт, мъхест и здрав английски плат, имаше осанка на столичанин и внушителния тип на борсов деятел. Беше тъй извънмерно тлъст, че не само брадичката му, а цялата долна половина на лицето му беше двойна и късо подрязаната, руса цяла брада не можеше да скрие това; дори остриганата кожа на главата му при известни движения на челото и на веждите се набираше в дебели дипли. Носът му сега лежеше още по-плосък върху горната устна и дишаше затруднено през мустаците; ето защо от време на време устата трябваше да му се притече на помощ, като се разтваряше за дълбоко поемане на дъх. И това все още беше свързано с немного шумно мляскане, предизвикано от постепенното отделяне на езика от горната челюст и глътката.

Когато чу тоя шум, познат й от миналото, госпожа Перманедер промени цвета на лицето си. Пред очите й се мярнаха като видение лимонови кифли с наденица от трюфели и стразбургски пастет от гъши дроб и то насмалко щеше да разклати каменното достолепие на осанката й. Сложила траурната шапчица върху пригладените коси, облякла чудесно ушита черна рокля, полата на която беше отрупана чак догоре с волани, тя седеше на дивана със скръстени ръце и малко дигнати рамене; дори когато двамата господа вече влизаха, тя отправи няколко безразлични и величаво спокойни думи към брата си, сенатора, който не можа да поеме отговорността да я остави сама тъкмо в тоя час. Тя продължи да седи дори докато сенаторът, отишъл да посрещне гостите в средата на стаята, се поздравяваше сърдечно с посредника Гош и коректно вежливо с консула; но после също стана, направи сдържан поклон едновременно пред двамата и без да бърза, подкрепи с думи и жест братовата покана — да имат добрината да седнат. Все пак от неприкосновено равнодушие тя държеше очите си почти напълно затворени.

Докато още седяха, в течение на първите следващи минути, говореха ту консулът, ту посредникът. Господин Гош помоли с противно неискрена смиреност, зад която дебнеше всеявно лукавство, да бъдат тъй добри и извинят това безпокойство, но господин консул Хагенщрьом имал желание да обиколи помещенията на къщата, понеже възнамерявал евентуално да я купи… После консулът повтори с други думи същото и с глас, който отново напомни на госпожа Перманедер за лимоновите кифли с наденица. Да, действително, имал такова намерение и то бързо се превърнало в желание — негово и на домашните му, — което той се надявал да осъществи, ако господин Гош не си е поставил за цел да направи прекалено добра сделка… Ха-ха!… Но не се съмнявал, че работата ще може да се уреди за всестранно задоволство.

Обноските му бяха свободни, безгрижни, спокойни и светски; на госпожа Перманедер направи добро впечатление, че той от вежливост се обръщаше с думите си почти винаги към нея. Стигна дори дотам, че обоснова подробно желанието си в почти извинителен тон.

— Простор! Повече простор! — каза той. — Къщата ми на „Зандщрасе“… Няма да повярвате, уважаема госпожо, и вие, господин сенаторе… Тя действително е много тясна за нас, понякога просто не можем да се движим в нея. За приеми изобщо не говоря… опазил бог! Нужно е действително да се събере само семейството… Хунеусови, Мьолендорпфови, домашните на брат ми Мориц… и ние действително се озоваваме в положение на сардели. Значи, защо… нали?

Той говореше с тон на леко негодувание, с изражение и с движения на ръцете, които казваха: вие ще ме разберете… аз не бива да търпя… би било глупаво… щом като, слава богу, не липсват необходимите средства да се избавя от това положение.

— Бях решил да почакам — продължи той, — бях решил да почакам, докато Зерлина и Боб ще имат нужда от къща, та да им оставя моята, а аз самият да потърся нещо по-голямо; обаче… вие знаете — пресече се той, — че дъщеря ми Зерлина и Боб, големият син на моя брат, прокурора, са сгодени от много години… Сватбата не бива вече да се отлага дълго. Най-много още две години. Те са млади… толкова по-добре! Но накъсо: защо да ги чакам и да изпусна благоприятния случай, който ми се предлага в момента? Действително няма никакъв разумен смисъл…

В стаята се възцари съгласие и разговорът спря за малко на тая семейна тема — предстоящата венчавка; тъй като женитби по сметка между братови деца не бяха нещо необикновено в града, никой не се дразнеше. Попитаха какви са плановете на младите, планове, които засягаха вече дори сватбеното пътешествие… Имали намерение да отидат на Ривиерата, в Ница и тъй нататък. Имали такова желание. И защо не, нали?… Споменаха и за по-малките деца и консулът заговори весело и самодоволно за тях, без много-много да мисли и като свиваше рамене. Сам той имаше пет деца, а брат му Мориц — четири: синове и дъщери. Да, благодаря, всички били добре със здравето. Защо впрочем да не бъдат добре… нали? Накъсо: добре били. После отново заговори за увеличаването на семейството и за това, че къщата им била тясна.

— Да, тази тук е нещо друго! — каза той. — Видях още като идвахме насам… къщата е бисер, истински бисер, ако приемем, че сравнението е подходящо при тия различни размери, ха-ха! Дори само тези гоблени тук… признавам ви, уважаема госпожо: докато говоря, аз непрекъснато се възхищавам от тия гоблени. Очарователна стая действително! Като си помисля, че сте могли да прекарате до днешен ден живота си тук…

— С няколко прекъсвания… да — каза госпожа Перманедер с онзи особен гърлен глас, с който понякога й се удаваше да си послужи.

— С прекъсвания… да — повтори консулът с любезна усмивка.

После хвърли поглед към сенатор Буденброк и господин Гош и тъй като двамината бяха увлечени в разговор, той дръпна стола си по-близко до дивана, на който седеше госпожа Перманедер, и се наведе така към нея, че сега тежкото пъхтене на носа му се разнасяше почти под нейния нос. Понеже преголямата й вежливост не й позволяваше да се дръпне назад, за да се избави от дъха му, тя седеше вдървена и изопната и го гледаше със спуснати клепки изотгоре. Ала той съвсем не забелязваше колко принудено и неприятно беше нейното положение.

— Спомняте ли си, уважаема госпожо — поде той. — Струва ми се, че ние и в миналото вършехме сделки помежду си? Разбира се, тогава се касаеше само за… чакайте, какво беше?… Лакомства, сладкиши, нали?… А сега за цяла къща.

— Не си спомням — каза госпожа Перманедер и изопна още повече шията си, защото лицето му беше се приближило непристойно и непоносимо до нейното.

— Не си ли спомняте?

— Не, честна дума, не си спомням никакви сладкиши. Мярка ми се нещо като лимонови кифли с мазна наденица… твърде противна закуска. Не си спомням ваша ли беше или моя… Тогава бяхме деца… А днешният въпрос с къщата е изключителна грижа на господин Гош.

Тя хвърли бърз признателен поглед към брат си, защото той беше забелязал притесненото й положение и се притече на помощ, като си позволи да попита дали на господата ще бъде приятно да обиколят къщата. Те изявиха готовност, сбогуваха се временно с госпожа Перманедер, защото се надяваха, че по-късно ще имат повторно удоволствието да я видят… и сенаторът изведе гостите през трапезарията.

Поведе ги ту нагоре, ту надолу по стълбите, показа им стаите на втория етаж, стаите покрай коридора на първия стаж, помещенията в партера, дори кухнята и килера. Що се касаеше за канторите, решиха да не влизат в тях, тъй като обиколката им съвпадаше с работното време на чиновниците в застрахователното дружество. Размениха няколко думи за новия директор, за когото консул Хагенщрьом каза два пъти едно след друго, че бил извънредно честен човек, след което сенаторът замълча.

После минаха през голата градина, гдето снегът наполовина бе се стопил, хвърлиха поглед в „Портала“ и се върнаха в предния двор, там, гдето беше пералнята; оттук пък се запътиха по каменната настилка на тесния проход между зидовете и през задния двор, гдето се извишаваше дъбът, към задната сграда. Тук не видяха нищо друго, освен занемарена старческа немощ. Между камъните на дворната настилка беше избуяла трева и мъх, стълбата беше съвсем разнебитена и обезпокоиха само за миг свободното котешко семейство в билярдната зала, като леко открехнаха вратата, без да влязат, защото подът тук не беше сигурен.

Консул Хагенщрьом мълчеше и явно преценяваше и кроеше планове.

— М-да — казваше той постоянно и махваше равнодушие с ръка, с което загатваше, че ако стане господар тук, всичко това, естествено, не може да остане така.

Със същото изражение на лицето постоя той на твърдия глинен под в приземието и дигна поглед към празните одри на склада.

— М-да — повтори той, позалюля като махало дебелото, изгнило въже с ръждясала желязна кука накрая, което от дълги години висеше неподвижно насред огромното помещение, и след това се обърна на тока си.

— Да, благодаря ви много за труда, който си направихте, господин сенаторе. Свършихме, нали? — каза той.

После мълча почти през цялото време, когато се връщаха бързо към предната сграда, а и по-късно в стаята с пейзажите, гдето двамата посетители, без да седнат, повторно си взеха сбогом от госпожа Перманедер; Томас Буденброк ги изпрати по стълбата през преддверието до пътната врата. Но веднага след като се сбогуваха и излязоха на улицата, консул Хагенщрьом се обърна към своя спътник, посредника, и сенаторът забеляза, че между двамата започна извънредно оживен разговор.

Сенаторът се върна в стаята с пейзажите, гдето госпожа Перманедер седеше със строго изражение на лицето и без да се облегне на обичайното си място до прозореца; тя плетеше с две големи дървени игли рокличка от черна вълна за внучката си, малката Елизабета, и сегиз-тогиз поглеждаше отстрани през шпионката. Томас повървя известно време мълчаливо напред-назад с ръце в джобовете на панталона.

— Предоставих го сега на посредника — каза той после; — трябва да изчакаме да видим какво ще излезе. Струва ми се, че той ще купи целия имот, ще живее тук отпред, а терена отзад ще оползотвори по друг начин.

Тя не го погледна, не промени даже правата стойка на горната половина на тялото си и не прекъсна плетенето; наопаки, бързината, с която се движеха една около друга иглите в ръцете й, явно се увеличи.

— О, разбира се, ще го купи, ще купи целия — каза тя, като си послужи с гърления глас. — Защо да не го купи, нали? Действително няма никакъв разумен смисъл.

И с дигнати вежди погледна твърдо и неприветливо през пенснето — което й беше необходимо сега за ръкоделие, но тя не умееше да го поставя правилно — към иглите си, които се въртяха с невъобразима бързина и леко тракане една около друга.

 

 

Дойде и Коледа, първите коледни празници без консулшата. Вечерта на двадесет и четвърти декември прекараха в къщата на сенатора без дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и без старите Крьогерови; защото както беше сложен край на редовните „детски дни“, така Томас Буденброк не беше наклонен сега от своя страна да събира и дарява всички предишни участници на Бъдни вечер у консулшата. Бяха поканени само госпожа Перманедер с Ерика Вайншенк и малката Елизабета, Кристиан, манастирската дама Клотилда и мадемоазел Вайхброт; обаче последната не беше се отказала от обичайното си, свързано с нещастия даруване в своите горещи стаички на двадесет и пети декември.

Липсваше хорът на бедняците, които идваха на „Менгщрасе“ и получаваха обувки и вълнени изделия, не пееха и момчета. Те сами просто изпяха в салона „Тиха нощ, свята нощ“, след което Тереза Вайхброт прочете най-грижливо коледния откъс от библията вместо сенаторшата, която не обичаше много подобни работи; и после, след като изпяха полугласно първата строфа на „Елхови лес“, минаха през стаите и се събраха в голямата зала.

Нямаха особена причина за радостно посрещане. Лицата не сияеха от щастие и разговорът не беше много оживен и весел. Пък и за какво ли да приказват? Нямаше много радост на света. Спомниха си за покойната майка, поговориха за продажбата на къщата, за светлия етаж, който госпожа Перманедер беше наела в една приветлива къща пред Холстенската порта с поглед към градинката на „Линденплац“, и за това — какво ще стане, когато Хуго Вайншенк отново бъде пуснат на свобода… Междувременно малкият Йохан изсвири на рояла нещо, което беше упражнявал с господин Пфюл, и акомпанира на майка си — малко погрешно, но с хубав тон — една соната от Моцарт. Похвалиха го и го целунаха, но след това Ида Юнгман го отведе да си легне, тъй като тази вечер — още като последица на току-що прекарано стомашно разстройство — той беше много бледен и уморен на вид.

Дори Кристиан, който след онова стълкновение в стаята за закуска не обели вече зъб за брачните си намерения и поради това продължаваше да поддържа с брат си предишната, за него не твърде ласкателна връзка, не беше никак приказлив и разположен за шеги. Той зашари с очи и направи слаб опит да събуди у присъствуващите малко съчувствие към „мъката“ в лявата си страна, отиде рано в клуба и се върна едва за вечерята, приготвена по традиционния начин… После този Бъдни вечер мина и Буденброкови почти се зарадваха.

В началото на 1872 година разтуриха домакинството на покойната консулша. Прислужничките напуснаха и госпожа Перманедер въздаде хвала на бога, когато си отиде и мамзел Северин, която досега по най-непоносим начин й бе оспорвала авторитета в домакинските работи; отиде си, разбира се, с присвоените копринени рокли и бельо. После на „Менгщрасе“ дойдоха мебелни коли и започна опразването на старата къща. Голямата ракла с дърворезба, позлатените канделабри и останалите неща, които бяха се паднали на сенатора и съпругата му, бяха пренесени на „Фишергрубе“; Кристиан се пренесе със своите вещи в едно ергенско жилище от три стаи близо до клуба, а малкото семейство Перманедер-Вайншенк се настани в светлия и безспорно изящно обзаведен етаж на „Линденплац“. Жилището беше малко, но хубаво, а на етажната врата бе поставена лъскава медна плочка с гиздав надпис: А. Перманедер-Буденброк, вдовица.

Веднага след опразването в къщата на „Менгщрасе“ се явиха група работници, които започнаха да събарят задната сграда; прахът от старата мазилка затъмни въздуха. Имотът премина окончателно във владение на консул Хагенщрьом. Той го купи, изглеждаше, като че беше заложил честолюбието си в решението да го купи, защото наддаде веднага, като узна за едно друго предложение, направено на господин Сигизмунд Гош от Бремен; и сега започна да оползотворява имота си по оня изобретателен начин, за който хората му се възхищаваха от дълги години. Той се премести със семейството си в предната къща още през пролетта, като, доколкото можеше, запази всичко постарому, с изключение на някои дребни поправки и наложителни изменения, отговарящи на новото време; махнаха например досегашните звънчета с върви за дърпане и поставиха в цялата къща електрически звънци. Скоро задната сграда изчезна от лицето на земята и на нейно място се издигна ново, гиздаво и слънчево здание, обърнато с лице към „Бекергрубе“, в което имаше високи и просторни помещения за складове и продавници.

Госпожа Перманедер неведнъж бе се клела пред брат си Томас, че занапред никаква сила на земята не би я накарала да хвърли дори един-единствен поглед към родителския си дом. Но не беше възможно да удържи клетвата си; от време на време пътят й неизбежно минаваше покрай продавниците и витрините на задната сграда, дадени веднага и твърде изгодно под наем, или покрай достолепната остростряха фасада, от другата страна, гдето сега под девиза „Dominus providebit“ стоеше името консул Херман Хагенщрьом. После обаче госпожа Перманедер-Буденброк започна просто да плаче — насред улицата й без оглед колко хора имаше по нея. Тя отмяташе глава назад като птица, която запява, притисваше кърпичката върху очите си и надаваше няколко пъти вопъл, израз на протест и жалба, след което се предаваше на сълзите си, без да обръща внимание на минувачите и предупрежденията на дъщеря си.

Беше все още онзи неин безвреден, облекчителен детски плач, който й беше останал верен през всички житейски бури и крушения.