Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Буденброкови
Упадък на едно семейство - Оригинално заглавие
- Buddenbrooks, 1901 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Димитър Стоевски, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Конфликт между поколенията (бащи и деца)
- Линеен сюжет с отклонения
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Психологически реализъм
- Реализъм
- Социален реализъм
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- bambo (2025)
Издание:
Автор: Томас Ман
Заглавие: Буденброкови
Преводач: Димитър Стоевски
Език, от който е преведено: немски
Издание: второ
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: ДП „Стоян Добрев—Странджата“ — Варна, бул. „Христо Ботев“ 3
Излязла от печат: април 1981
Редактор: Недялка Попова
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Георги Киров
Художник: Александър Николов
Коректор: Славка Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7823
История
- — Добавяне
Глава седма
— И ти не ме питаш?! Заобикаляш ме?!
— Постъпих така, както трябваше да постъпя.
— Постъпила си безгранично погрешно и неразумно!
— Разумът не е върховно нещо на земята.
— Без фрази!… Касае се за една най-обикновена справедливост, която ти си пренебрегнала по един възмутителен начин.
— Ще ти забележа, синко, че ти от своя страна немариш за страхопочитанието, което ми дължиш.
— А аз ще отговоря, мила мамо, че никога до днес не съм забравил това страхопочитание, но че моето качество на син става равно на нула, когато се изправям пред тебе с въпроси на фирмата и на семейството като върховен глава по мъжка линия и на мястото на моя баща…
— Искам да млъкнеш вече, Томас.
— О, не, няма да замълча, докато ти не схванеш безмерното си безразсъдство и слабост.
— Ще разполагам със състоянието си наспроти желанията си.
— Справедливостта и разумът слагат граница на твоите желания.
— Не съм помисляла никога, че ще бъдеш в състояние така да ме обиждаш!
— Не съм помислил никога, че ще бъдеш в състояние да ме удариш така безогледно в лицето!…
— Том! Том! — чу се изплашеният глас на госпожа Перманедер.
Тя седеше пред прозореца на стаята с пейзажите и кършеше ръце, докато брат й ходеше със страшно възбудени, крачки из стаята, а консулшата, смазана от гняв и болка, седеше на дивана, като се подпираше с една ръка на възглавката, а другата при някоя силна дума отпускаше върху масата. Тримата носеха траур за Клара, която беше напуснала земните селения, и тримата бяха бледи и извън себе си.
Какво ставаше? Нещо ужасно, страхотно, нещо, което на самите участници изглеждаше чудовищно и невероятно. Крамола, ожесточена разправа между майка и син.
Беше през август, едно душно следпладне. Само десет дни след като сенаторът крайно предпазливо бе предал на майка си двете писма от Зиверт и Клара Тибуртиус, беше му се паднала втора тежка задача: да порази старата дама с известието за смъртта. После бе заминал за Рига да присъствува на погребението, бе се върнал заедно със зетя си Тибуртиус, който прекара няколко дни сред семейството на покойната си съпруга, а също така навести Кристиан в хамбургската болница… И сега, когато пасторът от два дни отново се намираше в родината си, консулшата с явно колебание бе направила това разкритие пред сина си…
— 127 500 марки! — извика той и разтърси сплетените ръце пред лицето си. — Нека зестрата да бъде загубена! Нека да задържеше ония 80 000, макар че нямат дете! Но наследството! Да му заделяш Клариното наследство, без да ме питаш! Да ме заобикаляш!…
— Ради Христа, Томас, бъди справедлив! Можех ли да сторя друго? Можех ли?!… Тя, която е вече при бога, откъсната от всичко земно, тя ми пише от смъртния си одър… с молив… с трепереща ръка… „Майко — пишеше тя, — ние няма да се видим никога вече на земята и аз чувствувам ясно, че тези мои редове са последни… Пиша ти с последното си съзнание, което се отнася до мъжа ми… Бог не ни благослови с деца, но онова, което би било мое, ако аз бях те надживяла, дай го, когато един ден ме последваш там… дай го нему, за да го ползува приживе! Майко, тази е последната ми молба… молбата на една умираща… ти няма да я отблъснеш…“ Не, Томас! Аз не я отблъснах, не можех да я отблъсна. Телеграфирах й и тя е склопила в мир очите си…
Консулшата се разрида.
— И пред мене не обелват зъб! Крият всичко! Заобикалят ме! — повтори сенаторът.
— Да, Томас, мълчах, защото чувствувах, че трябва да изпълня последната молба на умиращото си дете… и зная, че ти би се помъчил да ми запретиш това.
— Да, ей богу, щях да ти го запретя!
— Но ти не би имал право, защото три от децата ми са на едно мнение с мене!
— О, струва ми се, че моето мнение тежи повече от мнението на две жени и на един изтощен глупак…
— Говориш за сестрите и брат си толкова бездушно, колкото сурово с мене.
— Клара беше набожна, но невежа жена, мамо! Тони е дете… което до тоя час също не е знаело нищо, защото щеше предварително да го раздрънка, нали? Кристиан пък… Да, този Тибуртиус си е осигурил съгласието на Кристиан. Кой можеше да очаква подобно нещо от него?! Още ли не знаеш, още ли не разбираш какво представлява този изобретателен пастор? Подлец! Мошеник!
— Зетьовете са винаги негодници — каза с глух глас госпожа Перманедер.
— Мошеник! Какво прави? Заминава за Хамбург, сяда на леглото на Кристиан и започва да го увещава. „Да! — казва Кристиан. — Да, Тибуртиус. Бог да ви пази! Имате ли представа за мъката в лявата ми страна?…“ О, глупостта и злобата са в заговор срещу мене!
И сенаторът — вече извън себе си, облегнат върху решетката от ковано желязо на печката — притисна сплетените си ръце върху челото.
Този пристъп от негодувание не отговаряше на обстоятелствата. Не, не тези 127 500 марки го докараха до такова състояние, в каквото никой досега не беше го виждал. То се дължеше по-скоро на това, че в предварително дадената негова сприхавост, към веригата от поражения и унижения, които трябваше да понесе през последните месеци в търговските си и градски работи, се прибави сега и този случай. Нищо вече не му се удаваше. Нищо не вървеше по волята му. Дотам ли беше стигнало, че в дома на неговите деди го „заобикаляха“ по най-важните въпроси? Че някакъв си пастор от Рига го надхитряше зад гърба му? Сам би могъл да осуети това, но никой не пожела да изпита влиянието му. Събитията бяха взели своя ход без него. Но нему се струваше, че по-рано това не би могло да се случки, че по-рано то не би дръзнало да се случи! Отново бе разклатена вярата му в собственото щастие, власт и бъдеще… И това, което през време на тая сцена избухна пред майката и сестрата, не беше нищо друго, освен вътрешната му слабост и отчаяние.
Госпожа Перманедер стана и го прегърна.
— Успокой се, Том — каза тя. — Ела на себе си! Толкова лошо нещо ли е станало? Та ти ще се разболееш? Тибуртиус едва ли ще живее толкова дълго… и след неговата смърт тази наследствена част ще се върне у нас! Пък би могло и да се измени, ако искаш. Не може ли да се измени, мамо?
Консулшата отговори само с хлипане.
— Не… Ах, не! — каза сенаторът, като се оборави и описа с ръка леко отрицателен жест. — Ще остане така, както е. Да не си въобразявате, че аз ще хукна по съдилищата и ще заведа процес срещу майка си, та да прибавя публичен скандал към семейния? Да става, каквото ще — заключи той и се запъти с безсилни крачки към стъклената врата, гдето още веднъж се спря.
— Само не мислете, че положението ни е много добро — каза той с понижен глас. — Тони загуби 80 000 марки, а Кристиан, освен зестрата си от 50 000 марки, които прахоса, изразходва и други 30 000 в аванс, които ще се увеличат, тъй като той не печели нищо и ще има нужда от лечение в Йоинхаузен. Сега губим завинаги не само Кларината зестра, но и целият й имуществен дял излиза за неопределено време от семейството. А търговията върви зле, отчаяно зле точно оттогава, откак аз похарчих повече от 100 000 за къщата си. Не, не може да бъде добро положението на едно семейство, в което се създават поводи за сцени като днешната. Повярвайте ми… да, повярвайте ми едно: ако татко беше жив, ако беше присъствувал на днешната ни разправия, щеше да сплете ръце и да моли бога да ни вземе под закрилата си.