Томас Ман
Буденброкови (43) (Упадък на едно семейство)

Глава единадесета

Следващото се случи един неделен ден след пладне, към края на лятото 1855 година. Буденброкови седяха в стаята с пейзажите и чакаха консула, който още се обличаше долу. Бяха уговорили със семейство Кистенмакер едно празнично начинание — разходка до някаква увеселителна градина пред градската порта. С изключение на Клара и Клотилда, които всяка неделя вечер се събираха в къщата на една приятелка и плетяха чорапи за малки негърски деца, бяха решили да пият там кафе и може би, ако времето позволи, да се разходят на лодки по реката.

— Папа може да накара човека да полудее — каза Тони, като по навик подбираше силни думи. — Помните ли да се е приготвил някога навреме? Седи ли, седи пред писалището си… седи… трябва да свърши туй-онуй… Боже велики, може би наистина е необходимо да го свърши, не казвам нищо, макар да не допускам, че ще трябва да обявим банкрут, ако той остави перото четвърт час по-рано. После… като закъснее десет минути, той си спомня за обещанието и хуква нагоре по стълбата, като взема по две стъпала наведнъж, макар да знае, че горе му се завива свят и му се явява сърцебиене… Така е всеки път, когато сме поканени някъде или сме решили да поизлезем! Не може ли да не бърза толкова? Не може ли да тръгне навреме и да върви бавно? Това е непростимо. Ако беше мой мъж, мамо, щях да апелирам сериозно към съвестта му…

Облечена по модата в копринена рокля с преливащи багри, тя седеше на дивана до консулшата, която от своя страна носеше тежка роба от сива рипсена коприна, гарнирана с черни дантели. Краищата на шапчицата й, изработена от дантели и колосан тюл, бяха вързани под брадичката с атлазена панделка и се спускаха над гърдите. Пригладените й коси бяха неизменно червено-руси. В белите си ръце с нежносини жилки държеше кадифена чанта. В креслото край нея беше се отпуснал Том и пушеше цигара, а Клара и Тилда седяха една срещу друга до прозореца. Непонятно беше как бедната Клотилда поглъщаше напълно безуспешно всеки ден такава обилна и хубава храна. Тя ставаше все по-мършава и черната й рокля, в която не личеше никаква кройка, не можеше да скрие тоя факт. Върху продълговатото й, кротко, сиво лице под пригладените пепеляви коси стоеше прав и покрит с пори нос, който към върха надебеляваше.

— Мислите ли, че няма да вали дъжд? — попита Клара.

Младото момиче имаше навик, когато задаваше някакъв въпрос, да не повишава гласа си и поглеждаше в лицето всекиго поотделно с твърд и доста строг поглед. Кафявата й рокля беше украсена само с малка бяла колосана двойна яка и също такива маншети. Седеше изправена, сплела ръце в скута си. Прислужниците се страхуваха най-много от нея и тя отслужваше сутрин и вечер краткото богослужение, тъй като консулът не можеше вече да чете на глас, без да почувствува мозъчни смущения.

— Ще си вземеш ли за довечера качулката, Тони? — попита повторно тя. — Ще се развали от дъжда. Жалко за новата качулка. Смятам, че ще бъде по-разумно да отложите разходката си…

— Не — отговори Тони. — Кистенмакерови ще дойдат. Няма значение… Барометърът падна внезапно… ще имаме някоя дребна беда, кратък порой… Няма да продължи дълго. Папа още не е готов, добре, можем спокойно да почакаме, докато престане.

Консулшата дигна отбранително ръка.

— Мислиш, че ще се яви буря ли, Том? Ах, знаеш ли, страх ме е.

— Не — каза Том. — Приказвах тая сутрин на пристанището с капитан Клот. Знае се безпогрешно, че ще вали само кратък проливен дъжд… дори без силен вятър.

Втората седмица от септември докара закъснели горещини. При юго-югоизточен вятър лятото тегнеше над града по-душно, отколкото през юли. Над двускатните покриви сияеше странно тъмносиньо небе, на хоризонта бледо като в пустинята; след залез-слънце къщите и плочниците по тесните улици излъчваха тежка топлина като из пещ. Днес вятърът беше се обърнал напълно към запад и в същото време барометърът внезапно падна ниско… Голяма част от небето още беше синя, но бавно се надигаха скълбени сиво-сини облаци, гъсти и меки като възглавници.

Том добави:

— Аз също смятам, че дъждът ще ни бъде добре дошъл. Просто ще пукнем, ако тръгнем в тоя задух. Топлината е неестествена. Не съм преживявал подобно нещо дори в По…

В тоя миг в стаята влезе Ида Юнгман, хванала за ръка малката Ерика. Детето беше облечено набързо в току-що колосана басмена рокличка, разнасяше миризма на кола и сапун и изглеждаше много забавно. Цветът на лицето му беше розов като у господин Грюнлих, а и очите бяха негови; но горната устна беше от Тони.

Добрата Ида беше вече съвсем посивяла, почти побеляла, макар че едва беше прехвърлила четиридесетте. Но това беше семейна черта — чичото, който умрял от хълцавица, също имал бели коси на трийсетгодишна възраст; обаче малките й кафяви очи гледаха предано, бодро и зорко. Тя беше вече цели двадесет години на служба у Буденброкови и изпитваше гордост от това, че е необходима. Беше й поверен надзорът над кухнята, килера, шкафовете с бельо и порцелановите сервизи; правеше по-важните покупки, четеше приказки на малката Ерика, шиеше дрехи за куклите й, занимаваше се с нея, вземаше я по обед от училище, въоръжена с цял пакет резени бял хляб с масло, за да се разходи с нея до „Воденичния насип“. Всяка дама казваше на консулша Буденброк или на дъщеря й: „Каква мамзел имате, мила! Господи, казвам ви, тази особа струва повече от злато! Двайсет години!… Но дори да стане на шейсет и повече, пак ще бъде държелива! Такива костеливи хора… И какви верни очи има! Завиждам ви, мила!“ Но Ида Юнгман също имаше високо мнение, за себе си. Тя знаеше коя беше и когато на „Воденичния насип“ някоя обикновена слугиня седнеше с повереното й дете на същата пейка и започнеше разговор като равна с равна, мамзел Юнгман казваше: „Еричка, тук духа!“ — и се махваше оттам.

Тони притегли малката си дъщеря към себе си и я целуна по едната от розовите бузки, консулшата пък й протегна дланта си с донякъде разсеяна усмивка, защото наблюдаваше плахо небето, което тъмнееше все повече. Лявата й ръка барабанеше нервно по възглавката на дивана, а светлите й очи гледаха неспокойно все встрани към прозореца.

Разрешиха на Ерика да седне до баба си, а Ида се намести на едно кресло, без да се облегне назад, и започна да плете. Поседяха мълчаливо още известно време и чакаха консула. Въздухът беше душен. Вън изчезна последното късче синева и тъмносивото небе свисна ниско, тежко и бременно. Багрите на стаята — тоновете на пейзажите върху тапетите, жълтиката на мебелите и завесите — угаснаха, нюансите по Тонината рокля престанаха да се преливат, а очите на всички загубиха блясъка си. Утихна и вятърът, западният вятър, който допреди малко люлееше дърветата в двора на църквата „Света Богородица“ и дигаше в малки вихрушки праха по тъмната улица. За миг утихна съвсем.

После внезапно настъпи този момент… стана нещо беззвучно, страхотно. Задухът като че беше се удвоил, в продължение на една секунда атмосферното налягане сякаш се засили така бързо, че стегна мозъка, притисна сърцето, възпря дишането… Долу на улицата една ластовица прелетя така ниско, че крилата й докоснаха настилката… И този неотразим натиск, това напрежение, това растящо угнетение на организма биха станали непоносими, ако продължеха още една нищожна частица от мигновението, ако на достигнатата веднага от тях връхна точка не бе последвало отпускане, скок… дребно, спасително разчупване, което стана някъде нечуто, но всички мислеха, че са го чули… ако в същия момент, без предварително да беше паднала поне една капка, дъждът не рукна с такава сила, че водата закипя над отворите на уличните канали и заподскача високо по плочника…

Томас, свикнал поради болестта си да наблюдава проявите на нервите си, в тая странна секунда се приведе напред, дигна ръка към главата си и захвърли цигарата. После се огледа наоколо, за да види дали и другите са почувствували и забелязали това. Стори му се, че открива нещичко у майка си; останалите като че ли не бяха разбрали нищо. Сега консулшата погледна към гъстия дъжд навън, който забули напълно църквата „Света Богородица“, и въздъхна:

— Слава богу!

— Така — рече Том. — След две минути ще имаме хладина. Сега вън капките ще свиснат по листата на дърветата и ние ще пием кафе на верандата. Тилда, я отвори прозореца!

Шумът на дъжда нахлу по-силно. Той просто гълчеше. Всичко ромолеше, бълбукаше, шуртеше и кипеше. Вятърът отново се надигна, втурна се весело в гъстото було на дъжда, раздра го и го заподмята насам-натам. Всяка минута носеше по-голяма прохлада.

В тоя миг през колонната зала мина тичешком Лина, прислужничката Лина, и се втурна така бурно в стаята, че Ида Юнгман извика успокоително и укорно:

— Господи, ще кажа…

Сините неизразителни очи на Лина бяха широко разтворени, а челюстите й се движеха известно време напразно…

— Ах, госпожа консулке, ах, елате веднага… ах, господи, как се уплаших!…

— Добре — каза Тони, — пак е строшила нещо! Вероятно хубав порцелан! Не, мамо, твоят персонал…

Но момичето изломоти уплашено:

— Ах, не, мадам Грюнлих… ако беше това… но аз за господаря… отидох да му занеса обувките… господин консулът седи на креслото… и не може да приказва… само диша бързо… чини ми се, че става нещо недобро, защото господин консулът е страшно жълт…

— Тичай за Грабо! — изкрещя Томас и я изтика през вратата навън.

— Боже мой! Боже мой! — извика консулшата, като притисна с ръце лицето си и бързо излезе.

— За Грабо… с кола… веднага! — повтори бездиханно Тони.

Спуснаха се надолу по стълбата, през стаята за закуска, в спалнята. Но Йохан Буденброк беше вече мъртъв.