Томас Ман
Буденброкови (12) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

Тони Буденброк прекарваше лятото винаги в дома на родителите на майка си пред Крепостната стена; отиваше още през май или юни, и то с голяма радост.

Хубаво се живееше там, вън, на открито, в луксозно наредената вила с многото допълнителни сгради, с жилищата за прислугата, с навесите и огромната градина с плодни дървета, зеленчук и цветя, която се спускаше стръмно чак до Трава. Крьогерови живееха нашироко и макар че имаше разлика между това излъскано богатство и солидното, макар донякъде грубовато благосъстояние в родителския дом на Тони, все пак биеше на очи, че у майчините родители всичко беше поне с две степени по-разкошно, отколкото вкъщи; а това правеше впечатление на младата демоазел Буденброк.

Тук никога не ставаше дума тя да работи нещо из стаите или в кухнята; на „Менгщрасе“ дядо й и майка й също не отдаваха голямо значение на това, но баща й и баба й твърде често я караха да бърше прах и й сочеха като образец покорната, благочестива и прилежна братовчедка Тилда. У младата госпожица се събуждаха феодалните склонности на майчиното семейство, когато от стола люлка даваше някоя заповед на камериерката или на прислужника. Освен тях към персонала на старите господари се числяха още две момичета и един кочияш.

Каквото и да казват хората, приятно е сутрин, като се събудиш в голямата, тапицирана със светъл плат спалня, с първото движение на ръката си да докоснеш тежкия атлазен юрган; чудесно е също на първата закуска в стаята с терасата отпред, когато утринният въздух струи от градината през отворената стъклена врата, наместо кафе или чай да ти поднесат чаша шоколад — да, всеки ден, също като на рожден ден, шоколад с дебел резен сочен козунак.

С изключение на неделните дни Тони трябваше да взема тая закуска, разбира се, без дружина, понеже дядо и баба обикновено слизаха във вилата дълго време след започване на учебните занятия. След като изядеше козунака и шоколада, тя грабваше ученическата си чанта, слизаше със ситни крачки по стъпалата на терасата и тръгваше през угледната градина.

Малката Тони Буденброк беше крайно миловидна. Под сламената шапка напираха гъстите й, естествено къдрави руси коси, които от година на година потъмняваха все повече, а поиздадената напред горна устна придаваше на свежото й личице със сиво-сини живи очи някакво дръзко изражение, което личеше и в грациозната й дребна снага; тя стъпваше, като се полюляваше гъвкаво и уверено на тънките си нозе в снежнобели чорапи. Много хора познаваха и поздравяваха малката дъщеря на консул Буденброк, когато тя излезеше през градинската врата на кестеновата алея. Една жена, вероятно продавачка на зеленчук, която беше сложила на главата си голяма старомодна сламена шапка със светлозелени панделки и тъкмо изкарваше малката си каруца от селото, й подвикна дружелюбно: „Добро утро, мамзелке!“ А едрият носач на чували с жито Матисен, който мина покрай нея в черните си работни дрехи с шалвари, бели чорапи и обувки с токи, от голяма почит свали дори мъхестия си цилиндър.

Тони се спря за малко, за да почака съседката си Юлхен Хагенщрьом, с която обикновено отиваха заедно на училище. Юлхен беше дете с малко високи рамена и големи, блестящи черни очи; живееше в съседната вила, обраснала изцяло с лозници. Баща й, господин Хагенщрьом, чието семейство недавна се беше установило на местожителство тук, се бе оженил за една млада франкфуртчанка, дама с извънредно гъсти черни коси и най-едрите брилянти на ушите в целия град, която впрочем се казваше Землингер. Господин Хагенщрьом, съдружник в експортна фирма — „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ — проявяваше голямо усърдие и честолюбие в градските въпроси, обаче с женитбата си беше предизвикал известно отчуждение у хората с по-строги традиции Мьолендорпфови, Лангхалсови и Буденброкови; без оглед на това, въпреки пъргавата му деятелност като член на настоятелства, колегии, управителни съвети и тям подобни, не беше много обичан. Изглеждаше, че той просто си беше набил в главата да се противопоставя във всички случаи на членовете на кореняшките семейства, да оборва по хитър начин техните гледища, обаче да налага своето и да се показва много по-способен и по-необходим от тях. Консул Буденброк каза веднъж за него:

— Хинрих Хагенщрьом е натрапчив със затрудненията, които създава… Изглежда, че е избрал лично мене за жертва; пречи ми, гдето може. Днес направи сцена в Централната депутация за бедните, а преди няколко дни във финансовия отдел…

Йохан Буденброк пък добави:

— Стар крамолник!

Друг път баща и син седнаха разгневени и потиснати на трапезата. Какво се е случило ли? Ах, нищо… изпуснали голяма доставка на ръж за Холандия: „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ им я измъкнали под носа; голяма лисица бил този Хинрих Хагенщрьом…

Тони беше слушала твърде често подобни изказвания и затова не изпитваше много добри чувства към Юлхен Хагенщрьом. Ходеха заедно, защото бяха съседки, но обикновено се дразнеха една друга.

— Баща ми има хиляда талера! — каза Юлхен и си помисли, че лъже ужасно. — Твоят колко?

Тони замълча от завист и унижение. После каза съвсем спокойно и между другото:

— Шоколадът ми днес беше страшно вкусен… Какво собствено пиеш на закуска ти, Юлхен?

— Да, докато не съм забравила — отвърна Юлхен, — искаш ли да ти дам една от моите ябълки? Да, ами! Няма да ти дам!

При това стисваше устни и черните й очи овлажняваха от удоволствие.

Понякога в същото време отиваше на училище и Херман, брат на Юлхен, две-три години по-голям от нея. Тя имаше още един брат на име Мориц, но той беше болнав и вземаше частни уроци вкъщи. Херман беше рус, а носът му виси малко сплеснат над горната устна. Мляскаше също непрекъснато с устните, понеже дишаше само през устата.

— Глупости! — каза той. — Татко има много повече от хиляда талера.

Най-интересното у него беше това, че за втора закуска носеше в училището не хляб, а лимонова кифла: мека, овална млечна питка със стафиди, която на това отгоре той разрязваше на две и слагаше в средата резен наденица от език или гъши гърди. Такъв беше вкусът му.

За Тони Буденброк това беше нещо ново. Лимонова кифла с гъши гърди — но сигурно беше много вкусно! И когато той й позволи да погледне в тенекиената кутия, тя изяви желание да опита. Една сутрин Херман каза:

— Аз ще си изям сега всичко, Тони, но утре ще донеса още едно за тебе, ако и ти ми дадеш нещо в замяна.

На следната заран Тони излезе в алеята и почака пет минути, но Юлхен не дойде. Почака още една минута и тогава Херман пристигна сам; той люлееше напред-назад на каишката кутията със закуската и тихо мляскаше.

— Ето — каза той, — нося и за тебе лимонова кифла с гъши гърди; няма никак тлъстина… само месо. А ти какво ще ми дадеш?

— Да… искаш ли един шилинг? — попита Тони.

Бяха спрели насред алеята.

— Един шилинг… — повтори Херман, после преглътна и каза: — Не, искам нещо друго.

— Какво де? — попита Тони; беше готова да даде всичко каквото можеше за това лакомство.

— Една целувка! — извика Херман Хагенщрьом, прегърна с двете си ръце Тони и слепешката понечи да я целуне.

Но не можа да се докосне до лицето й, защото тя дръпна невъобразимо пъргаво главата си назад, натисна силно с ученическата чанта в лявата ръка гърдите му, а с дясната го плесна здравата три-четири пъти по лицето… Той политна назад; в същия миг обаче иззад едно дърво изскочи като черно дяволче сестра му Юлхен, нахвърли се, съскаща от ярост, върху Тони, дръпна шапката от главата й и изподраска ужасно лицето й… След тая случка дружбата им едва ли не свърши.

Впрочем Тони не допусна целувката на младия Хагенщрьом сигурно не от стеснителност. Тя беше доста дръзко същество и с палавщините си създаваше не малко грижи на родителите си, особено на консула. Макар че имаше интелигентна главица и в училище заучаваше бързо всичко, което се изискваше от нея, поведението й беше във висша степен незадоволително; в края на краищата работата стигна дотам, че директорката на училището, която се наричаше госпожица Агата Фермерен, се яви в къщата на „Менгщрасе“ и поизпотена от смущение, помоли най-вежливо консулшата да настави сериозно младата си дъщеря, тъй като същата, въпреки много любезни предупреждения, отново се провинила в открито безчинство насред улицата.

Нямаше нищо лошо в това, че Тони, когато излизаше из града, познаваше и бъбреше с всички; поне консулът беше съгласен с нея в тая точка, защото съзираше в това не високомерие, а обществено съзнание и любов към ближния. Тя се катереше заедно с Томас из складовете по брега на Трава между грамадите от овес и пшеница, изсипани по одрите, бръщолевеше с работниците и писарите, седнали в приземните тесни и тъмни кантори, помагаше дори при изкачването на пълните чували с макарата. Тя познаваше колачите, които минаваха по „Брайтещрасе“ с бели престилки и корита в ръцете; познаваше млекарките, които идваха с гюмовете от село, и понякога се качваше на колите им да се повози; познаваше белобрадите майстори в малките дървени златарски барачки, вградени в сводовете на пазарището, продавачките на риба, плодове и зеленчук на пазара, а така също носачите, които стояха по ъглите на улиците и дъвчеха тютюн… Всичко това беше хубаво!

Но какво е виновен един бледен голобрад човек на неопределена възраст и с тъжна усмивка на лицето, който сутрин прави обичайната си разходка по „Брайтещрасе“, че неволно започва да подскача на един крак при всеки внезапно разнесъл се вик „хей!“ или „у-у!“ например? А въпреки това зърнеше ли го, Тони веднага го караше да подскочи. Не е хубаво по-нататък да огорчаваш постоянно с викове „Чадърджийко!“ или „Гъбо!“ една съвсем дребничка женица с едра глава, свикнала да ходи с отворен огромен изпонадупчен чадър, все едно какво е времето. Заслужава също порицание да отидеш с две-три съмишленички пред къщурката на старата кукларка, която продава вълнени кукли в едно тясно коридорче на „Йоханисщрасе“ и има забележително червени очи, да задърпаш, колкото ти държат силите, връвта на звънеца и когато старицата излезе, да я попиташ с лицемерна любезност не живеят ли тук случайно господин и мадам Плювалникови, след това да побегнеш със страшен крясък… А всичко това вършеше Тони Буденброк, и то, както изглеждаше, с напълно спокойна съвест. Защото, когато някой от тия измъчени хора й се заканеше, трябваше да видите как тя отстъпваше крачка назад, отмяташе хубавата си глава с издадената напред горна устна и процеждаше отчасти с негодувание, отчасти с подигравка едно „ба!“, като че искаше да каже: „Посмей само да ми направиш нещо! Аз съм дъщеря на консул Буденброк, ако случайно не знаеш…“

Тя се движеше из града като малка кралица, която си е запазила ненакърнимото право да бъде радушна или жестока според вкуса и настроението си.