Томас Ман
Буденброкови (10) (Упадък на едно семейство)

Глава десета

— Е, синко Йохан! Как си?

Той се спря и протегна ръка на сина си — бялата, малко къса, но изящно изваяна ръка на Буденброкови. Снажната му осанка, на която се белееха само напудрената перука и дантеленото жабо, се открояваше смътно и неспокойно озарена пред тъмночервените завеси на прозорците.

— Не си уморен вече? Аз се разхождам тук и се вслушвам във вятъра… Проклето време! Капитан Клот е потеглил от Рига…

— О, татко, с божията помощ всичко ще мине благополучно!

— Мога ли да се осланям на това? Да допуснем, че си много близък приятел на дядо господ…

Консулът се разведри, като видя доброто му настроение.

— Така, да минем на въпроса — започна той. — Не съм дошъл да ви кажа само лека нощ, папа, ами… Но няма да се разсърдите, нали? До тоя момент… тази весела вечер… не исках да ви отегчавам с това писмо… пристигнало днес след пладне…

— Мосю Готхолд… voilá^[1]!

Старецът се престори, че е напълно спокоен, когато видя и пое синкавата, запечатана хартийка.

— „Господин Йохан Буденброк-стари. Лично…“ Човек с conduite^[2] е твоят господин заварен брат, Жан! Отговорих ли изобщо на недавнашното му второ писмо? Но ето че той пише трето…

Докато розовото му лице ставаше все по-мрачно и по-мрачно, той скъса с един пръст печата, разгъна бързо тънката хартия, извърна се косо, така че свещите на канделабъра да осветят писаните редове, и плесна енергично листа с опакото на ръката си. Изглеждаше, че дори в почерка се криеха родоотстъпничество и бунтарство, защото, докато редовете на всички други Буденброкови се нижеха ситно, леко и косо по хартията, тези букви бяха високи, прави и нахвърляни с внезапен натиск; много думи бяха подчертани с бързо, извито драсване на перото.

Консулът беше се оттеглил малко настрана до стената, покрай която бяха наредени столовете; обаче не седна, понеже баща му стоеше прав, а само хвана с нервно движение една от високите облегалки и така наблюдаваше стареца, който четеше с бързо движещи се устни, попривел глава и с навъсено чело.

„Татко!

Сигурно неоправдано се надявам, че чувството ви за справедливост ще бъде доволно голямо, за да разберете негодуванието, което изпитах, когато второто ми, толкова настойчиво писмо относно добре известния вам въпрос биде отминато с мълчание, след като получих отговор (няма да кажа какъв) само на първото. Трябва да ви заявя, че начинът, по който вие упорито задълбочавате пропастта, създадена между нас — нека бог съди! — е грях, за който един ден ще отговаряте най-тежко пред съдника-бог. Много печално е, че вие крайно жестоко и окончателно се отвърнахте от мене преди година, когато аз, мимо вашата воля, последвал влечението на сърцето си, встъпих в брак с моята сегашна съпруга и станах собственик на магазин, с което нараних вашата безмерна гордост; обаче начинът, по който сега се отнасяте към мене, е въпиющ. И ако мислите, че пред вид вашето мълчание аз ще се примиря и ще кротувам, то вие дълбоко се мамите. Цената на къщата на «Менгщрасе», която сте купили напоследък, възлиза на 100 000 марки, а освен това ми е известно, че вашият син от втория брак и associé Йохан живее у вас като наемател и след смъртта ви ще поеме като единствен собственик заедно с търговското предприятие и къщата. С природената ми сестра във Франкфурт и нейния съпруг сте сключили спогодба, в която аз нямам право да се меся. Обаче що се отнася до мене, вашия първороден син, вие стигате в нехристиянския си гняв дотам, че направо отказвате да ми отредите каквото и да било обезщетение срещу моя дял от къщата! Аз не подигнах никакво възражение, когато вие при моята женитба и поемането на магазина ми изпратихте 100 000 марки и ми признахте по завещание еднократен наследствен дял само от 100 000. Тогава аз не бях достатъчно ориентиран върху вашето имуществено положение. Сега обаче виждам по-ясно и тъй като не бива да се смятам принципиално обезнаследен, то предявявам в тоя особен случай иск за едно обезщетение на сума 33 335 марки, сиреч една трета от стойността на къщата. Няма да давам израз на подозренията си, на чие осъдително влияние дължа отношението, което бях заставен да търпя досега; но протестирам срещу него с цялото си чувство за справедливост на християнин и на търговец и ви уверявам за последен път, че ако вие не можете да се решите да удовлетворите справедливия ми иск, то аз не ще мога по-дълго да ви уважавам нито като християнин, нито като баща, нито като търговец.

Готхолд Буденброк“

— Прощавай, но няма да ми бъде приятно да чета повторно на глас тая литания. Voilá^[3]!

И той с яростно движение хвърли на Йохан Буденброк писмото от сина си.

Консулът улови листа тъкмо когато той пърхаше пред колената му и проследи със смутени и тъжни очи крачките на баща си. Старият господин взе дългия свещогасител, опрян до прозореца, и тръгна твърдо и гневно покрай масата към канделабъра в насрещния ъгъл.

— Assez, казвам. N’en parlons plus, точка! Да лягаме! En avant^[4]!

Пламъчетата изчезваха едно след друго и безвъзвратно под малката металическа фуния, закрепена на върха на пръчката. Горяха още само две свещи, когато старецът пак се обърна към сина си, когото едва можеше да различи в дъното.

— En bien^[5], какво стоиш още, какво ще кажеш? Все пак трябва да кажеш нещо!

— Какво да кажа, татко? Аз съм безпомощен.

— Често се случва да си безпомощен! — подметна със сърдито натъртване Йохан Буденброк, макар сам да знаеше, че тая забележка не беше много вярна и че неговият син и associé неведнъж го беше превъзхождал в решително извличане на някоя изгода.

— Лошо и осъдително влияние… — продължи консулът. — За пръв път разчитам негови редове. Нямате представа, татко, как ме измъчва всичко това! И той ни обвинява в липса на християнско чувство!

— Мигар се плашиш от тая драсканица, а? — Йохан Буденброк отиде гневно при него, като влачеше свещогасителя подире си. — Липса на християнско чувство! Охо! Трябва да призная: изтънчено благочестиво сребролюбие! Що за пасмина всъщност сте вие младите хора, а? Главите ви са пълни с християнски и фантастични бабини деветини… и… идеализъм. Ние старите пък сме безсърдечни присмехулници… Между другото и Юлската монархия, практически идеали… И предпочита да отрупа стария си баща с най-големи грубости и глупости, отколкото да се откаже от няколко хиляди талера!… Ще благоволи да ме презира и като търговец! Ех, като търговец аз знам какво значи faux-frais^[6]… Faux-frais! — повтори той с яростно парижко гърлено „р“. — Но този екзалтиран непрокопсан син няма да стане по-покорен, ако аз реша да се унизя и отстъпя…

— Драги татко, какво да отговоря? Но не искам той да бъде прав, като говори за „влияние“! Аз съм заинтересуван като съдружник и точно поради това не би следвало да те посъветвам да държиш на становището си, обаче… Аз също съм толкова добър християнин, колкото Готхолд, обаче…

— Обаче! Да, бога ми, имаш право да кажеш „обаче“, Жан! Но как всъщност стоят нещата? Тогава, когато той се запали по тая мамзел Щювинг, когато започна да ми прави непрекъснато сцени и накрая, напук на строгата ми забрана, сключи тоя неравен брак, аз му писах: „Mon trés cher fils^[7], ти се жениш за магазин, точка. Не те лишавам от наследство, няма да правя spectacle^[8], но с нашето приятелство е свършено. Ето ти 100 000 като зестра, отреждам ти други 100 000 в завещанието си, но с това — край! Твоята сметка е приключена, няма да получиш нито шилинг повече.“ Той замълча. — Какво го засяга сега, че ние правим сделки? Че ти и сестра ти ще получите доста по-голяма порция? Че от наследствената част, която е ваша, е купена къща…

— Ако можехте да разберете, татко, пред каква дилема съм изправен! Заради семейния сговор аз би трябвало да ви посъветвам… но…

Облегнат на стола си, консулът въздъхна тихо. Йохан Буденброк, подпрян на свещогасителя, се взираше внимателно в трепкащия полумрак, за да долови изражението върху лицето на сина си. Предпоследната свещ беше догоряла и угаснала; само една още трепкаше в дъното. Сегиз-тогиз една висока бяла фигура изскачаше със спокойна усмивка от тапета и отново се скриваше.

— Татко, тази история с Готхолд ме угнетява! — тихо каза консулът.

— Глупости, Жан! Без сантименталности! Какво те угнетява?

— Татко… ние прекарахме днес тъй весело и задружно тук, отпразнувахме един хубав ден, бяхме горди и щастливи в съзнанието, че сме направили нещо, че сме постигнали нещо… че сме издигнали фирмата и семейството на една висота, гдето те ще получат в щедра мяра признание и почит… Но, татко, тази лиха вражда с моя брат, с първородния ти син… В сградата, която издигнахме с божията всемилостива помощ, не бива да има скрита пукнатина… Всяко семейство трябва да бъде единно, сплотено, татко, инак бедата ще похлопа на вратата…

— Празни приказки, Жан! Глупости! Той е едно опърничаво момче…

Настъпи пауза. Последното пламъче се снишаваше все повече.

— Какво правиш, Жан? — попита Йохан Буденброк. — Не те виждам вече.

— Изчислявам — каза сухо консулът. Свещта припламна и се видя, че той, изправен в целия си ръст, гледаше втренчено в игривото пламъче със студени и внимателни очи, както не беше гледал нито веднъж през цялото следпладне. — От една страна: можете да дадете 33 335 на Готхолд и 15 000 на ония във Франкфурт, а това прави общо 48 335. От друга страна: можете да дадете само 25 000 на ония във Франкфурт и това ще означава за фирмата печалба от 23 335. Но то не е всичко. Ако допуснем, че вие изплатите на Готхолд известна сума като обезщетение срещу неговия дял от къщата, то принципът ще бъде нарушен: ще излезе, че тогава неговата сметка не е била окончателно приключена и след смъртта ви той ще може да предяви искане за наследствена част, равна на моята и сестрината. В такъв случай фирмата ще понесе загуба от стотици хиляди, която тя не може да предвиди, която аз като бъдещ единствен собственик не мога да предвидя… Не, татко!… — заключи той с енергично движение на ръката и се изправи още по-високо. — Длъжен съм да ви посъветвам да не отстъпвате!

— Ха така! Точка! N’en parlons plus! En avant! Да лягаме!

Последното пламъче угасна под металическата гугличка. В гъстия мрак двамата минаха през колонната зала и вън, пред стълбата за втория етаж, си стиснаха ръцете.

— Лека нощ, Жан… Courage! Без такива ядове не може… Довиждане утре на закуската!

Консулът се изкачи по стълбата и влезе в жилището си, а старецът слезе в мецанина, като се държеше за перилата. После просторната, стара, добре заключена къща потъна в тъмнина и мълчание. Гордост, надежди и опасения стихнаха, а вън дъждът ръмеше над безлюдните улици и есенният вятър свиреше край стрехите и ъглите.