Томас Ман
Буденброкови (16) (Упадък на едно семейство)

Глава шеста

— Ще изпратим Тони в пансион, и то у госпожица Вайхброт — каза консул Буденброк и го заяви така положително, че то остана решено.

Както вече мимоходом отбелязахме, Томас се вживяваше талантливо в търговията, Клара растеше бързо, а апетитът на бедната Клотилда можеше да достави радост на всекиго; но не така доволни бяха родителите от Тони и Кристиан. Що се отнасяше до втория, най-дребното беше това, че почти всеки следобед биваше заставян да пие кафе у господин Щенгел; най-сетне това се видя прекалено на консулшата и един ден тя изпрати на господин учителя една гиздава записчица, с която го помоли да я навести на „Менгщрасе“, за да си поприказват. Господин Щенгел се яви с празничната си перука, с най-високата си корава яка и жилетка, пълна с моливи, наострени като копия; той седна с консулшата в стаята с пейзажите, а Кристиан подслушваше тайно разговора от трапезарията. Отличният възпитател изложи красноречиво, макар и донякъде смутено, своите гледища, изтъкна значителната разлика между „линия“ и „черта“, спомена за хубавата зелена гора и въглищния сандък; през цялото времетраене на тая визита той употребяваше постоянно израза „вследствие на това“, който сигурно му се виждаше най-подходящ за тая изискана обстановка. След четвърт час дойде консулът, изгони Кристиан и изрази на господин Щенгел дълбокото си съжаление за това, че неговият син му създавал поводи за недоволство…

— О, не, опазил бог, господин консуле! Моля най-покорно! Ученикът Буденброк има буден ум, той е голям веселяк. И вследствие на това… Но е малко палав, ако мога да си позволя, хм… и вследствие на това…

Консулът го разведе вежливо из къщата и после господин Щенгел се сбогува. Но всичко това не беше толкова лошо.

Лошото беше, че се разчу следното: една вечер ученикът Кристиан Буденброк получи позволение да отиде с един добър приятел в градския театър, гдето представяха „Вилхелм Тел“ от Шилер. В ролята на Валтер, сина на Тел, играеше една млада дама, някоя си демоазел Майер дьо ла Гранж, известна на обществото с една своя особеност, именно: все едно дали отговаряше на ролята и или не, тя имаше обичай да носи на сцената една брилянтна брошка. Тази брошка беше несъмнено истинска, защото всички знаеха, че е подарък от младия консул Петер Дьолман, син на покойния едър търговец на дървени материали Дьолман от „Първа Валщрасе“ пред Холстенската порта. Консул Петер се числеше към господата, наричани в града „бонвивани“ — както например и Юстус Крьогер, — сиреч: неговият начин на живот беше малко разпуснат. Той беше женен, имаше дори малка дъщеря, но от дълго време беше в раздор със съпругата си и живееше напълно като ерген. Състоянието, което бе му оставил неговият баща и чиято търговия той, така да се каже, продължи, беше твърде значително; но се говореше, че въпреки това той харчел от капитала. Отиваше на закуска обикновено в „Клуба“ или в общинската изба-пивница, срещаха го всяка заран към четири часа някъде по улиците и често предприемаше търговски пътувания до Хамбург. Преди всичко обаче беше пламенен любител на театъра, не пропускаше нито едно представление и проявяваше личен интерес към изпълнителите. Демоазел Майер дьо ла Гранж беше последната от младите актриси, които през последните години той бе отличил с брилянти…

Но да се върнем на въпроса. Младата дама в ролята на Валтер Тел — тя носеше и тук брилянтната брошка — изглеждаше извънредно мила и играеше тъй трогателно, че на ученика Кристиан от дълбоко въодушевление бликнаха сълзи в очите. Нещо повече: той се реши на една постъпка, която може да се роди само от прекалено силни чувства. Именно: в една от паузите купи в отсрещната цветарница за 1 марка и 8 1/2 шилинга един букет, с който този четиринадесетгодишен хлапак с голям нос и малки хлътнали очи пое смело пътя към сцената. Тъй като никой не го спря, пред една гардеробна врата той се сблъска с госпожица Майер дьо ла Гранж, която приказваше с консул Петер Дьолман. Като видя Кристиан с букета в ръка, консулът от смях едва ли не се удари о стената, но новият бонвиван направи сериозно най-хубавия си комплимент на Валтер Тел, подаде му цветята, поклати бавно глава и каза с тон, който от искреност звучеше почти горестно:

— Колко хубаво играхте, госпожице!

— Я го виж ти тоя Кришан Буденброк! — извика консул Дьолман с разлятото си произношение.

Обаче госпожица Майер дьо ла Гранж дигна хубавите си вежди и попита:

— Син на консул Буденброк ли?

После с голямо благоволение помилва по бузата новия си почитател.

Петер Дьолман разказа за удоволствие на слушателите още същата вечер в „Клуба“ тоя факт, който с невъобразима бързина се разчу из целия град и стигна дори до ушите на училищния директор; той от своя страна го направи предмет на разговор с консул Буденброк. Как възприе консулът тая работа? Той не се разгневи, а беше просто поразен и смазан… Седеше сякаш окончателно сломен в стаята с пейзажите, когато разказа случката на жена си.

— Ето какъв е нашият син, ето как се развива…

— Боже мой, Жан, баща ти би се смял на всичко това… Разкажи го в четвъртък и на моите родители. Папа чудесно ще се забавлява.

Тук консулът кипна:

— О, да, Бетси! Убеден съм, че ще се забавлява. Ще се радва, че неговата лекомислена кръв и неговите неблагочестиви наклонности са преминали не само у Юстус, у тоя… бонвиван, а очевидно и у едного от неговите внуци…Дявол да го вземе, ти сама ме принуждаваш да говоря така! Той ходи у тая особа! Харчи парите за дребни лични разходи по тая lorette^[1]! Вярно, той не разбира нищо, но наклонността се проявява! Наклонността се проявява!…

Да, тази случка беше лоша; но консулът се ужаси още повече, когато узна, че и поведението на Тони, както казахме, не беше много добро. Наистина с течение на годините тя престана да кара бледоликия човек да подскача на един крак и не ходеше вече у кукларката; но проявяваше един все по-дързък начин да отмята глава назад и разкриваше — особено след като беше прекарала лятото извън града у майчините родители — някаква опасна склонност към високомерие и суетност.

Един ден консулът много се ядоса, като я завари да чете заедно с мамзел Юнгман „Мимили“ от Клаурен^[2]; той попрелисти томчето, не каза нищо и го заключи навеки. Малко по-късно излезе наяве, че Тони — Антония Буденброк — се разхождала съвсем сама пред градската порта с един гимназист, приятел на нейния брат. Госпожа Щут, същата, която се движеше в най-висшите кръгове, видяла двамата и веднъж, като отишла да купува някакви стари дрехи у Мьолендорпфови, подметнала, че сега и мамзел Буденброк била вече на възраст, когато… Госпожа сенаторша Мьолендорпф пък беше го разказала с весел тон на консула. Тези разходки бяха осуетени. После обаче се оказа, че мадемоазел Тони получава писъмца от същия тоя гимназист, които той оставяше в старите, изкорубени дървета непосредствено зад Крепостната порта, запълнени недостатъчно с хоросан; тя самата също оставяше там писъмца за него. Когато това излезе наяве, изглеждаше вече наложително петнадесетгодишната Тони да бъде поставена под по-строг надзор в някой пансион, а именно — в пансиона на госпожица Вайхброт, на улица „Мюленбринк“ номер 7.