Томас Ман
Буденброкови (74) (Упадък на едно семейство)

Глава трета

Тя се качи по стълбата на втория етаж, остави „Чардака“ отдясно, мина покрай белозлатните перила на галерията и прекоси една стая, коридорната врата на която стоеше отворена и от която втора врата водеше наляво към облекалнята на сенатора. После натисна предпазливо ръчката на насрещната врата и влезе.

Тази стая беше извънредно просторна и прозорците й закрити с диплени пъстри завеси. Стените бяха малко голи. Освен една много голяма гравюра с черна рамка, която висеше над леглото на госпожица Юнгман и представляваше Джакомо Майербеер, обкръжен от героите на своите опери, имаше още известен брой английски цветни илюстрации, които представляваха деца с жълти коси и червени дрешки и бяха забодени с карфици по светлите тапети. Ида Юнгман седеше по средата на стаята до голямата разтегателна маса и замрежваше чорапите на Хано. Преданата прусачка беше вече в началото на петдесетте, но макар че беше започнала да посивява твърде рано, гладките й коси все още не бяха побелели, а оставаха в строго определено състояние на прошареност, изправената й снага беше все още тъй едра, кокалеста и държелива, а кестенявите й очи все още толкова светли, бистри и неуморни, както преди двадесет години.

— Добър вечер, Ида, добра душо! — каза с понижен глас, но весело госпожа Перманедер, защото късият разказ на брата й бе я накарал да изпадне в прекрасно настроение. — Как си, стара барако?

— Ай, ай, Тони! Барака ли, детенцето ми? Какво правиш по това късно време тука?

— Да, бях при моя брат… по работа, която не търпеше отлагане. За жалост от тая работа не излезе нищо… Спи ли? — попита тя и посочи с брадичката си към малкото легло, поставено до лявата странична стена; горният край беше закрит със зелен плат и стигаше почти до високата врата, която водеше за спалнята на сенатор Буденброк и съпругата му.

— Пст — каза Ида, — да, спи.

Госпожа Перманедер пристъпи на пръсти до малкото легло, дръпна предпазливо завеските, наведе се и погледна заспалия си племенник в лицето.

Малкият Йохан Буденброк лежеше по гръб, но беше обърнал личицето си, обкръжено от дълги светлокестеняви коси, към стаята и дишаше с лек шум направо във възглавницата. Една от ръцете му, пръстите на която едва се подаваха от прекалено дългите и широки ръкави на нощницата, лежеше върху гърдите му, а другата — до него върху юргана, сегиз-тогиз превитите пръсти потрепваха леко. По полуотворените устни също се забелязваше някакво слабо движение, сякаш те се мъчеха да образуват думи. От време на време по цялото му личице минаваше от горе на долу нещо болезнено, то започваше с потръпване на брадичката, отиваше към устата, предизвикваше трептения на нежните ноздри и раздвижване мускулите на тясното чело. Дългите мигли не бяха в състояние да закрият синкавите сенки, легнали в ъглите на очите.

— Сънува — каза с умиление госпожа Перманедер.

После се наведе над детето, целуна леко затоплената от съня бузичка, нагласи старателно завеските и отиде отново до масата, гдето в жълтия светлик на лампата Ида наместваше друг чорап върху дървената гъба, огледа дупката и започна да я замрежва.

— Ти замрежваш, Ида. Забележително, аз собствено не те помня другояче.

— Да, да, Тони… Нямаш представа колко къса детето, откак тръгна на училище!

— Но то е такова мирно и кротко дете?!

— Да, да… Но въпреки това…

— Радва ли се, че ходи на училище?

— Не, не, Тони. Предпочиташе да го уча аз и по-нататък. И на мене щеше да ми бъде много приятно, детенцето ми, защото господа учителите не го познават от малък, както го познавам аз, и не знаят как точно трябва да го подхванат, за да учи. Често му е трудно да внимава и бързо се изморява…

— Горкичкият! Били ли са го вече?

— Не-е! Боже господи, мигар могат да бъдат толкова коравосърдечни?! Ами че само като ги погледне с очичките си…

— Как беше изобщо, когато отиде за пръв път? Плака ли?

— Да, плака. Много лесно се разплаква… Не високо, а само тъй… на себе си. После се хвана за палтото на господин брат ти и непрекъснато го моли да го оставят у дома…

— Значи, брат ми го заведе? Да, тежък е този момент. Ида, повярвай ми. О, спомням си, като че беше вчера! Аз вих… уверявам те, вих като вързано куче, ужасно тежко ми беше. А защо? Защото вкъщи ми беше много добре, също като на Хано. Веднага ми обърна внимание, че всички деца от знатни къщи плачеха, докато другите бяха съвсем спокойни и само се пулеха насреща ни и се хилеха… Боже мой! Какво му е, Ида?

Тя не довърши движението с ръката си и се обърна уплашено към малкото легло, отдето един вик прекъсна бъбренето им, вик на уплаха, който в следващия миг се повтори с още по-измъчено, по-ужасено изражение на лицето и после се разнесе бързо три, четири, пет пъти едно след друго… „Ох! Ох! Ох!“ — много висок, крайно изплашен, негодуващ и отчаян протест, сигурно отправен към нещо отвратително, което бе се явило или случило в съня му. В следния миг малкият Йохан се изправи в леглото, замълви някакви неразбираеми думи, а широко разтворените му, тъй своеобразно златистокестеняви очи се втренчиха в някакъв съвършено друг овят, без да виждат нещо от действителността.

— Няма нищо — каза Ида. — Неговият pavor^[1]. Ах, понякога е много по-страшно!

Тя остави съвсем спокойно работата настрана, отиде с дългите си, тежки крачки при Хано, заприказва му с дълбок, успокоителен глас и го сложи отново под завивката.

— Да, тъй — pavor… — повтори госпожа Перманедер. — Буден ли е сега?

Но Хано не беше буден, макар че очите му останаха широко разтворени и втренчени и устните му продължиха да се движат.

— Какво? Тъй… тъй… Сега нима вече да бърборим… Какво казваш? — попита Ида.

Госпожа Перманедер също се приближи, за да се вслуша в неспокойния мълвеж.

— Аз в градинката отидох — говореше Хано с натежал език, — лукчетата да полея…

— Декламира стихотворенията си — обясни Ида Юнгман, като поклати глава. — Тъй, тъй! Стига вече, заспи, момченцето ми!…

— Малко… гърбаво човече… там заварих да… се смее… — изрече Хано и после въздъхна.

Ала изведнъж изражението на лицето му се промени, очите му се позатвориха, той подвижи глава насам-натам върху възглавницата и продължи с тих, болезнен глас:

Грее златната луна,

нани, рожбо, нани-на!

Полунощ удари вън —

боже, изпрати ми сън!…

При тия думи обаче изхлипа издълбоко, зад миглите му блеснаха сълзи, които се зарониха бавно по страните му… И се събуди. Прегърна Ида, огледа се с мокри очи, промълви доволно нещо за „леля Тони“, посгуши се и скоро продължи спокойно съня си.

— Странно! — каза госпожа Перманедер, когато Ида се върна и седна до масата. — Какви бяха тези стихотворения, Ида?

— Има ги в читанката му — отвърна госпожица Юнгман — и под тях е напечатано: „Чудният рог на едно момче“. Куриозни са… През последните дни трябваше да ги учи наизуст и говори много за онова с човечето. Знаеш ли го? Много страшно е. Това гърбаво човече се вре навсякъде, чупи гърнето, изяжда петмеза, краде дървата, спира чекръка, присмива се на хората… а после накрая се моли да споменат и него в молитвата! Да, и ето докъде докара момченцето ни! Хано размишляваше непрекъснато върху това. И знаеш ли какво каза? Два-три пъти каза: „Нали, Ида, то не върши тия работи от лошотия, не ги върши от лошотия!… Върши ги, защото му е тъжно и после му става още по-тъжно… Ако се помолим богу за него, то няма вече да върши всички тия работи.“ И тази вечер, когато майка му влезе да му каже лека нощ, преди да отиде на концерта, той я попита дали да се помоли и за гърбавото човече.

— И помоли ли се и за него?

— Не на глас, вероятно наум. А за другото стихотворение, което се казва „Часовникът на дойката“, той изобщо не каза нищо, а само плака. Много лесно се разплаква, миличкото, и после дълго не спира…

— Но какво толкова тъжно има в това стихотворение?

— Отгде да знам… Разплака се още като започна да казва началото, мястото, на което преди малко изхлипа в съня си… а после и за коларя, който още в три часа трябва да стане от сламата…

Госпожа Перманедер покъртена се засмя, но после си придаде сериозен вид.

— Но чуй какво ще ти кажа, Ида: не е хубаво, смятам, че не е хубаво, дето всичко му действува така болезнено. Коларят ставал в три часа… ех, мили боже, та затова е колар! Детето… забелязах отдавна… има склонност да гледа на всичко с прекалено проницателни очи и да взема всичко твърде присърце… Това го подравя отвътре, повярвай ми. Трябва да се поговори сериозно с доктор Грабо… Но работата е там — продължи тя, като скръсти ръце на гърдите, наведе глава настрани и забарабани недоволно с върха на обувката си по пода, — че Грабо позастаря. Но независимо от това, колкото и добър да е по сърце, почтен, наистина прекрасен човек… що се касае до лекарските му качества, нямам много голямо доверие в него… да, Ида, нека бог ми прости, ако се лъжа! Така например това безпокойство у Хано, стряскането му нощем, тези пристъпи на страх в съня му… Грабо ги знае и всичко, каквото може да направи, то е… да ни каже какво е, да ни назове някое латинско име: pavor nocturnus… Да, мили боже, това е много поучително… той е мил човек, добър приятел на семейството, всичко, но не е светило. Значителният човек изглежда по-другояче и още на млади години му личи, че в него има нещо. Грабо преживя бурната 48 година, той беше по онова време млад човек. Но мислиш ли, че поне веднъж се развълнува за свободата, за справедливостта, за рухването на привилегиите и произвола? Той е учен, но аз съм убедена, че едновремешните нечувани общогермански закони за университета и печата са го оставили напълно равнодушен. Никога не се е държал малко буйно, никога не е попрекалил в нещо. Лицето му открай време е все тъй продълговато и кротко, той все тъй предписва гълъбово месо и бял хляб, а ако случаят е сериозен, и по лъжица сок от ружа… Лека нощ, Ида! Ах, не, мисля, че има по-други лекари!… Жалко, че не мога да видя Герда… Да, благодаря, в коридора е още светло. Лека нощ!

Когато госпожа Перманедер отвори вратата на трапезарията, за да надникне във всекидневната и да каже лека нощ на брата си, тя видя, че всички стаи бяха осветени и Томас с ръце на гърба ходеше напред-назад.